ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (57.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (57.)

  Наистина, Херакле, този е най-големият и най-красивият сред градовете. Отдалеч блести красотата му и една голяма река тече съвсем близо до него – това е Хебър, а градът е дело на Филип. Лукиан Самосатски, II век 

   01.05.1999.

  Май. Най-българският месец. Всичко се разлистило, ухае на младост, жизненост. Иде ми онова Любен-Каравелово "Хубава си, моя горо, миришеш на младост". Мен северното ми балконче е космическата ми наблюдателница към звезди и слънце, и към жилищните блокове с проснато пране, кабели, телевизионни антени, отпадъци и безстопанствени котки и песове-помияри имам късче хоризонт; там, на около 300 метра, знам, е Марица. Не я виждам, но съм уверен, там е този най-тракийски наред с могилите знак за преходност, но и за устойчивостта на древния ми род. Българин съм, дявол да ме вземе! Всичко тук ми говори колко хубаво е да си жив и здрав, да усещаш корените си дълбоко в земята на предците, а и мечтите си, и това разкошно небе над нас с изгряващо като оранжева хризантема българско слънце. Птиците са полудели от възторг: цвърчат, джиджикат, гугукат, каканижат, подсвиркват, пиукат; префюфюкват с крила, свисти ветрецът в широ-око разперилия се за полет щърк. И понеже е събота и съседите вероятно още се изтягат в завивките, още не долита ни ропот, ни тропот, ни други, освен природните шумове. Ай как обичам тихите утрини в крайния работнически квартал на Пловдив отвъд циганското гето Столипиново!

  Още от вчера по обяд, когато мернах изказването на художника Матей Матеев* по страниците на местния вестник "Марица", намислих да напиша нещо. А пък темата да е: Как отвращение, потрес, погнуса се борят у самите нас с родолюбието и със самочувствието ни на българи. "Матей Матеев – посланик на Пловдив в Кобленц" е на четвърта страница заглавието в броя от 28 април. Под заглавието – фотография на самия Матьо с вирната брадичка и поглед, зареян високо. Срещу фотографията се мъдри Посланието Му Матеево. Воала, както казват французите!

  "Не искам да живея в екарисажа България. Вярно е, че и в екарисажа има живот, но там живеят гладни кучета и котки. Аз не желая такава даденост; недалеч от нас хората са на друга стълба, на която мога да бъда и аз."

  Горкият Матей (1945)! И понеже ми е кажи-речи връстник и работи в Пловдив, а и някога, преди двайсетина години (било е 1976 или 1978 г.) на тролейбусната спирка срещу кино "Кочо Честименски" сме приказвали двамата: той – млад перспективен художник, моя милост – млад вестникарин, та затова си въобразявам, че добре, по-добре от останалите ги разбирам тези отровни думи. Не от омраза, от голяма болка ги е казал!

  "Една седмица немците се радваха на нашето изкуство – фука се завърналият се току-що Матей, чак се опиянява: – Лепваха се за мен и ме разпитват с часове. След това купуваха (картините му, не картофи – бел.м., tisss) и поръчваха нови работи."

  Журналистката, която го цитира, продължава. "През арт-форума им за България минал и кметът на града, шефът на Ротарианците (записала го с главна буква, кой знае от какъв зор – бел.м.), дипломати. И всичко е непринудено, хората се държат естествено, има човешка атмосфера, не излишна помпозност и показност, бил яко впечатлен Матеев. Той подарил две картини на камарата (общината) в Кобленц".

  Чудо велико! От това по-хубава реклама, здраве! Изкушава ме текстът, та ще го цитирам и по-нататък: "Пловдивският художник, който много е пътувал по света, е убеден, че човек трябва да си отваря очите, да си сменя диоптъра и върховете, за да вижда по-голям хоризонт, докато е жив. Затова приел с охота новата покана за соло-пленер идния месец. Австрийски меценат го поканил да рисува в Братислава, а след това ще подредят изложба във Виена".

  "Мамка му й прасе!" – иде ми Йордан-Радичковият рефрен от пиесата "Суматоха". Мамка му й прасе! – ама изречено без кавички. Като глозгаш собствения си крак в капана на невежество и простотия, по-гот ли ти става, приятелю жарки! Убеден съм, че повече обичаш България от мнозина лумкащи се героически по гърди с "Булгар! Булга-а-р! Пу, маш-аллах!" (от фейлетона "Бай Ганьо в банята") Но що така, Матей! Я виж, дали не се отнася и за твоя случай коментарът на бай Алеко: "Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той! Вий сте чували само сливнишкият герой, балканският гений! Ето го сега пред вас, цял-целеничък, от глава до пети, в натура!" Нима е задължително за всеки издрапал над мизерията ни българин да се емчи с такава поганска неприязън към отечеството си?! Ако и ти, и аз повярваме, че наистина свине са взели връх над нашата България, кажи, това не е ли слабост, да не изричам онази тежка дума "предателство"! И си спомням не какво сме бъбрили преди двайсет и кусур години на спирката пред онова мижаво площадче, огрени от майското утринно слънце на Пловдив, а че киното отсреща се казваше, ако не са му префасонирали фирмата, казва се вероятно и днес "Кочо Честименски". Дали онези възпитани немци от Европата биха го поканили него – простия перущенски чизмар, да им извеже кюркчета, папуци да им накрои и ушие, меки възглавнички пискюллии за под задника?

  Колкото до екарисажа, имам какво да река и за този хептен красив метафоричен и алегоричен художествено-естетически образ... Ако за теб Екарисажът е сполучлива, убийствена алегория и метафора – фигура, която си открил в миг на просветление свише, вероятно съзерцавайки България откъм града Кобленц и с пълни дробове поемайки кристално чистия европейски културен въздух, моя милост с този дом на вмирисаните трупове, с този екарисаж живее всеки божи ден. Заради Екарисажа, в буквалния смисъл на думата, ме преустроиха от вестникар в даскал. Поне хляба не ми взеха от устата. Рекоха: "Вдигнахме доверието си от теб, Гьорги", което в прав текст ще рече: "Къш от редакцията, сине майчин! Вестник ще гледаш вече пред крив макарон". И естествено ми биха шута от младежкото вестниче именно през май 1981 г., когато липите ухаят, пилците се боричкат между клоните, по Бунарджика плъпват любовни двойки из разлистените храсти да зачеват нови пловдивчанчета. "Понеже – поясниха ми със задебелял глас дотогавашните приятели, да се пише за вонята на леш във втория град на процъфтяваща България, и то в дните, кога работниците от корабостроителниците и промишлените комбинати на Гданск и Гдиня в другия край на Европа на соца къртят павета и вдигат барикади по улиците и площадите, това е непростима политическа грешка".

  Как никой се не сети от онези лъскави мамини и таткови, ухилени до уши, мазни, та лой капе от усмивките, дали простосмъртният син на дърводелеца от Харманли и пришелец в Пловдив, сам не си е вдигнал доверието от дружинката им галеници на властта! Шест месеца брадясвах като някой Шильонски затворник, хем заричах се ред повече да не пиша, докато проглеждах, че ме имали за наемник идиотите му с идиоти, на които съм вярвал като последният глупак в този хубав свят.

  От моето балконче до Екарисажа разстоянието по права линия е не повече от два и половина километра. Знаеш ли, че с крачки съм го мерил и това разстояние: през нивите, пред разсадника, по немския железопътен мост над реката минавайки. Няма майтап, два и половина километра са си два и половина километра. От мъртвешка смрад и досега нощем понякога не можем да дишаме, камо ли да спим. Будиш се с изхвръкнали от вонята зъркели и тичаш в банята да се наплискаш под чешмата. И се хванах на бас в началото на онзи май на 1981 г. с тогавашния главен инженер на Пловдив Атанас Пейков да му звъня по телефона, когато отварят големите шлюзи за изливаща се в Марица пихтия с мъртвешката воня. Хубавият човек се кълнеше, че такова нещо няма, заклеваше ме да не цапам облика на Родината пред света. Е, отмъщението ми беше да го будя цял месец по нощите, па да го приканя да излезе на балкона си и да диша, да диша, да диша. Пък после ми мина, какво е виновен, че си пази хляба човекът, нали!

  Да, гледаме се и днес очи в очи със славния демократически Екарисаж, който се получи след Десети ноември (1989) и на политическата сцена изпъплаха Андрей-Лукановци, Филип-Димитровци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци, Иван-Татарчевци. О, как се вдигнаха боклуците от тинестото дъно, как шупнаха като каймак най-горе! Нека да се пъчат; нали си знаем, че не са нищо повече от едни отрепки! Пък и сами как ли да ги спрем! Но пък си мисля, че имам известно право да те запитам, драги ми приятелю Матей: Поради что цапаш? Защо е този твой апломб на западняшко мекере, това пренебрежение към работата, която предстои на мислещите у нас за Голямото почистване от пошлостта, демагогията и родоотстъпничеството?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 fev. 2020

Илюстрации:

- Художникът Матей Матеев като за интервю;

- Соц.номенклатура, допълзяла до президент.

–––

* https://bnr.bg/plovdiv/post/101216211/matei-mateev-predstava-izlojbata-si-momiche-s-kitara. Бел.м., tisss.