ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (56.)
Системата на
представителство не е нищо друго освен управление посредством общественото
мнение. Бенжамен
Констан (1798-1874)
29.04.1999.
Героичната сръбска армия и полиция
самоотвержено воюва с беззащитни жени, деца, старци в Косовските планини и
равнини. Това, доколкото ни внушават родни последователи на марксизма, била една родолюбива кампания на "братята сърби". Някакви си шестстотин хиляди косовски
мюсюлмани са прогонените от "земята на Сърбия", в която предците им
са заравяни от стотици години. Може би "законните собственици" ще
долетят в обезлюдено Косово върху крилете на опиянението и на радостта. Може би на
мястото на тълпите недисциплинирани (?!) косовски албанци сега там ще заселят весели и горди "наши славянски братя християни". Пей,
сърце! Какво ни остава, освен да празнуваме?
В публицистичния сборник на поляка Адам Михник "Коленичи се само пред бога" чета статия от 21-22 септ. 1991 г., в която някогашният говорител на Профсъюза на полските работници "Солидарност", днес главен редактор на най-тиражния полски вестник "Газета виборшча" разисква сръбската тема, вглеждайки се върху ролята на сръбските интелектуалци в този модерен театър на кървавата вакханалия. Ето по-сериозни реплики отпреди осем години, цитирам ги не толкова от интерес към днешния сърбин-интелигент, колкото заради вътрешния наш разговор за ролята и мястото на българската интелигенция да сме на този хал българите в България.
1. "Най-поразителното нещо в Югославия е склонността на интелектуалците да одобряват националистическата идея".
2. "В Югославия комунистическата система не беше донесена на чуждите щикове (както това стана у нас, в България, бел.м., tisss). Югославската революция имаше собствени обществени и народни извори".
3. "С лозунгите за защита на сърбите в Косово Слободан Милошевич (...) обедини голяма част от общественото мнение. Подкрепиха го писатели, учени, години наред защитавали историческите традиции на Сърбия. (...) Милошевич бе подкрепен и от интелектуалци, борили се с комунистическия му апарат, защитавали ценностите на хуманизма и свободата. Те решиха, че като възстановява сръбската идентичност, той ще извърши и демонтаж на комунизма, а пък те ще бъдат и мозъчният му тръст, и изпълнителният му апарат".
4. "Милошевич беше сръбски вариант на познатия и от други страни национален комунизъм. В Румъния подобни идеи проповядваше Чаушеску. (...) Но Милошевич беше доста по-интелигентно и по-обмислено въплъщение. Затова успя да подчини Сърбия, да подмами значителна част от сръбските интелектуалци и да натрапи на общественото мнение истеричната великосръбска реторика. Днес вече сърбите (...) живеят с маниакалната мисъл за Косово поле. (...) Според тях, спорът за Косово (...) е спор за достойнството и националната им чест (...), за уважение към корените на собствената им национална култура".
5. "Сърбите се смятат за стена, пазеща европейската цивилизация от варварство и нова инвазия на исляма".
6. "Сръбските интелектуалци с националистическа ориентация изповядват тезата за хърватите като народ от убийци. (Така говореха през 1991 г.; през 1999 г. същите интелектуалци така говорят за албанците, бел.м., tisss.) (...) И това твърдение е част от всеки разговор, от всеки митинг. Има ги във вестниците, натрапчиво ги повтарят от сръбската телевизия. И всичката им тази митология, раздухана от средствата за масово осведомяване, е измислена от интелектуалци (...), днес интелектуалците им потъпкват принципите на хуманизма, свободата, толерантността, правата на човека в името на мита за етническа монолитност, на солидарността с племенните крясъци на тълпите. (...) Войната в същата Югославия започна от внезапен конфликт между републиканските политически елити. После се ангажираха интелектуалците, които старателно и упорито изграждаха образа на съседната нация като образ на врага".
7. Накрая, връщайки се към единични, самотни личности сред днешната сръбска интелигенция, и сред тях сочи Небойша Попович, главен редактор на независимия белградски вестник "Политика", негов личен приятел, Михник обобщава: "Днес му се налага да излиза пред разюздана сган, заглушаваща думите му". И в самия край на статията обобщава: "Да заявиш крехките си истини без фанатизъм, е съставна част от интелектуалното поведение в пост-комунистическата епоха".
Щеше ми се с кървавочервени букви да препиша тук някои от квалификациите на поляка Михник спрямо сърбите, или по-точно – спрямо онзи облик, с който самите сърби се кичат пред света. Тук Адам Михник не споменава понятието "колективна вина", но внушението от статията му "Могат ли гъските да спасят града?" е именно такова. А дали не е крайно такова едно становище?
И понеже от пространствата, висотата, от самочувствието на т.нар. цивилизован свят към Балканите се гледа като към задния двор на Европа, където в безпорядък са струпани и се въргалят в пепелта вехтории от предишните епохи, основният ми въпрос в случая е: Дали пък т.нар. интелектуалци на Европа правят разлика между български, гръцки, сръбски, румънски и пр. национален манталитет и подход! Тази Сърбия не толкова е продукт на сръбските политици и интелектуалци, колкото на благосклонността, с която Западът и Нейно величество г-жа Западноевропейската дипломация през последните стотина години я разви, укрепи, та допреди десетина години все още й се любуваше на същата Сърбия като на писано яйце.
Колко малко знае светът за нас, колко едностранчиво и недобросъвестно именно българската интелигенция е градила лицето и характера ни като нация, различна от "братята сърби"! Как да чуеш шепота на съвестта сред самовлюбените стенания и крясъци на съседите? Техните интелектуални общности винаги са се ориентирали ловко според интереса на т.нар. Велики сили, възползвали са се от същия Западен интерес, по-точно казано, от изгодата на Запада от войните тук. Е, питам, а дали пък тази наша слабост в дипломацията, в ярко опакованото професионално лицемерие, не ни е преимущество в нравствеността? Нас, българите, изглежда лесно ни мамят.
Доверчиви сме към всичко,
що иде откъм благоустроените Западни общества. Но вижте каква тъжна гримаса прозападният стил ни докара – гордеем се с футболист (даже с група млади
мъже, начело с простоватичкия им треньор от някакво шопско село), който
жестикулира пред телевизионните камери на планетата, псува съдията като
побойник от пристанищна кръчма. Несъмнен талант във футболната
фиеста, но персонаж, на който приляга онова "тъмен балкански субект" от 1933 г. в пресата на нацистка Германия. Ето това е визитката ни пред света. Нищо друго за българина да не
знаят, чуят ли фамилното име на футболната звезда, кимат усмихнати: "Гу-ут, зер гут! Айне булгарише ман!" Т.е. по същия начин както крадливия манго от гетото Столипиново местните хора там го възприемат като типичния българин. Изпадам в тиха еуфория, замисля ли се кой ме представя пред света. А за супер-неграмотните ни днешни политици и дипломати да не отварям дума.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 8 fev. 2020
Илюстрации:
- Когато "Солидарност" бе в зенита си, Адам Михник (1947)*;
- "Кекава интелигенция" беше лафът за мислещите българи.
–––
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар