Една жена или я обожаваш, или я оставяш да си тръгне...*
СЕКСАПИЛ
Дърво и камък от студ щом вече се пукат, и котката при кучето нощем ляга да спи – спомнят си сякаш, че са двама съпрузи, и помежду си стават внезапно добри. Той на бъбрежа й повече хич не се дразни, тя преоткрива го с усет на гъвкава котка и в зимните вечери с тръпки и спазми любовта им отново навлиза в живота.
Метнала гола бедрото си върху него, в ухото му духне и той пак я разбира, че е онази, която небрежно и нежно целувал е в старата бедна квартира.
Януарският вихър пак клоните бръсне като ножче за бръснене съвсем затъпяло – какво го прихваща, ах, дали не е късно да мачка до болка натежалото тяло?
Толкова свади, раздели, жежки обиди, женски капризи, мъжки дръзки измени – с тояжка, куцукайки, Зимата иде, и отдавна го няма лятното време.
Ала случайно зърне ли някой жената печална и хубава, хем знойна такава, ще й запечата с целувките си устата и ще я люби, както само тя заслужава.
А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".
27.10.1998., продължение
Хитрост и манипулации – това е панаирът на пазарището, и пари
лежат в края на веригата от лъжи, и понякога много-много пари. В общност на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта, "Дръжте парвенюто!" – първа крещи сърцераздирателно именно Госпожа Франческа*, приспособилият се тарикат, бивше мекере, любимец на шефа, университетски, селски или квартален доносник на ДеСе, гордият трибун и пиянде на Партията ръководителка, която си отиде, но да не забравяме, че и сегашните властващи имат нужда от възхвала.
А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това
облачно небе. Свежият лъх на влажна угар. Печалното ухание на есенна шума.
Фини шумове, прелитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо,
диша, тече и се променя, радвайки се на естествената си природа. Разкошен
дар си, Живот! Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя
благоверен, а той ми предава думите й: "Виждаш ли как простичко и обикновено може да се каже нещо красиво", по
повод стихотворение от сборника "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни,
но общо взето настояваше да ми го покаже.
Тщеславен ли е бил земният Иисус???
И още как! Мно-о-ого, ама много самолюбив. И обичал да го канят
на гости. Често се и самопоканвал. Човешка слабост, що, като бил (възможно
и сега да е) истински бог! Едва ли не физически усещам как се е опиянявал от влиянието си над
тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набираща все по-високи обороти въртене около собствената си ос Сила на Разума, Сила на Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната ни комедия като чужда
субстанция, както, да речем, морето изхвърля подутия труп на удавник, понеже бързият плувец изгубил умение да се справя с вълните на бездуховност.
Във филма "Томас Бекет" кралят (Питър О'Туул) усмърти праведния Томас Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, да
тежи върху съвестта на сладострастния, яко жизнелюбив грешник Хенри Незнамкой си. И после, показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна готически храм до Небесата в нейна чест, и
тържествено шествайки сред слуги – грешници и те като господаря си, отиде да
пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая – с прояснено лице да държи вдъхновяваща реч пред своите поданици за красотата и величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание
от Дяволско и Божествено!
Ей тази амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме
очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не
кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф следователят Евгени, като обяви пред
четири пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на
ирландския актьор Питър О'Туул. "Точно
такъв си го представям – рече, – като теб." "Така ли!? – разтваря се
златната ми уста. – Че какво общо имам с ирландския актьор?!" И
криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в епичната борба със столипиновските
крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, този път
три пъти по-убеден: "Не,
сериозно! Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас
Бекет".
16.11.1998.
Двайсет дни нито ред.
На 27 октомври към десет и половина
сутринта бързаме за час-два да се изнесем с готината Re. към нашето си местенце
край реката. Re. се промъква в гаража и ето, настанява се на предната седалка,
аз отгръщам едното от двете крила на голямата метална порта, сядам зад волана,
завъртам ключа и... двигателят не пали. Включих тогава още един стар акумулатор
във веригата, както съм го правил много пъти, и в мига, когато опрях
положителната клема в клемата на стартера, горният акумулатор се разлетя на
късове, в буквалния смисъл, гръмна, плисна към ръцете и лицето ми киселина и
облак пара с лютив мирис изпълни гаража. Re. изскочи от купето, втурна се да
отваря и другото крило на гаражната порта, поливаше да си наплискам очите с
вода от пластмасово шише.
Три-четири дни окото бе кърваво, но слава богу, без ходене на лекар, без
капки, без илачи, мина ми от само себе си, както винаги досега е било при мен.
Малкият Дявол! Мисля си по този повод: леле, колко уязвимо е всичко у нас. Сред
предмети се движим, съществуваме машинално някак, поети от инерцията на вече
познатото, и не подозираме колко близо е нещастието, как редом с нас винаги е
Смъртта. И ми изплува новозаветната мъдрост за преходното материално и за
силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и
надменно у човека.
Обявявам на притеснената Re. по телефона, че случилото се има и
положителна страна – няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което сторих
още същия ден.
Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият
свят би трябвало да усети каква великодушна жизненост се таи в женското
състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всичко
знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас
застава онази, пред която храбро сме издували перки, същата онази, която по всевъзможни начини сме
унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небето слиза рани да превързва, от
нас самите да ни пази.
При всичко, което дотук Re. е сторила за мен, тези тук приказки са нередни, нещо
кощунствено има дори в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на
връзката помежду ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам,
погледна ли се отстрани. А може би пък женската душа е инструмент на природния
финес у човека: интуиция, подмолни и невинаги осъзнати от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболиите, които
крият кодове на познанието. Излъчване на царствено великодушие у
влюбената жена. Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тази тема.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, 16 noe. 1998 – edited by 13 jan. 2020
Илюстрации:
- La escultura que representa el vacio del alma**
- Януари, пловдивската Главна през 2020 г.
___ * "Въведение", 2 реплики
от 03.05.2006 и пасаж от "Ястреб плячка не
дели" от 28.06., с.г.
1) Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско:
– Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза
срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се
съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то зависи и от аршина.
При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти
става аршина. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С
удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и
не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би
там е ключът на бараката, която всъщност не е и заключена, ама омразата (както
и любовта), е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не
съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва
някакви си мижави лева! Това ли е стойността на мечтите ти, на порива ти, на
полета ти? Човек може да затъне финансово, материално, битово – това се е
случвало и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да
имаш, от една страна, претенциите на човек на духа, и от друга страна, да си
диаметрално противоположното (тук ще си отворя една малка скоба, защото със
сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на
това, срещу което негодуваш, си е , меко казано, нахалство. А както вече много
пъти си го изпитвал на гърба си, и го знаеш, нахалството не остава
неовъзмездено. Имаше впрочем през комунистическо време една категория трудещи
се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите и смятаха,
че след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не
работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. те са хитреците.
Ето, това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те
маргинализира, а не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се,
добре си спомняш – хоризонти, простори... Те не са помрачнели пред мен и до ден
днешен. И знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат
дребнавостите в живота или поне не са успели до сега. И защото не съм се
залепвал никога за никоя партия или профорганизация, или каквато и да било
по-силна групичка, та да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда
да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си
съвсем наясно с това; дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И
със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ малко срам от думите си.
Ако ли не – те, твоите думи, ще се обърнат срещу ти. А тогава, ако прибавим към
тях и моя гняв – не те виждам. Пък може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми
са пътищата божии. Все пак "Ламски" излиза. Това не е моя заслуга. Аз
пожелавам след трудното раждане на книгата, щастлива по-нататъшна съдба – и на
нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални
потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от
някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – няма проблеми – ще те
светна. И ще ти се проясни хоризонта! 2)tisss: – Е, каква стана
тя, госпожа Франческа! Нали решихме да не си споделяме по тази тема? Ако
има нещо да ми съобщавате, дайте знак – по Радио Ереван или по каналите на
Ройтерс да внимавам. Решително Ваш и на Ваше разположение, господ здраве да Ви
дава и честит живот. Дано не се наложи аз да Ви търся! 3) И се носи като гадна мълва по нашата България: който
е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накратко – който има
нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката
"Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва
да си живял сред тези хора, които крадяха поне от своето, че да разбереш, например,
откъде е у тях ехидното им отношение към "госпожа Франческа" – т.е. към
назначената от бившата БКП пъстра креслива писателска прослойка. Човек е
егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Цивилизацията е стремеж към
достойнство. Тази тема звучи, като лайтмотиф например звучи в Омировия епос;
примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови
трагедии, комедиите на Молиер... Ами че нали цялата световна литературна съкровищница
за достойство всъщност настоява!
От лицемера обаче, който по навик продължава да си демагогства в стихове, или
съсипва труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на лъскава медия ръси
познати до болка лъжи или старите тъпи клишета що е изкуство и кой е смисълът
на живота... От този речовит лицемер мангото-кокошкар, мисля си, е по-достоен,
че поне честно си отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от този греховен наш свят.
** Скулптура, която представя душевната пустота (исп.). Бел.м.,tisss.
- Продавачка на плетива край Централната жп-гара на Пловдив.
–––
* Обречени на мизерия възрастни жени, за
да си допълнят оскъдната пенсия, предлагат изработени от самите тях домашни
плетива – шапки, бебешки терлички, шалчета, ръкавици или плетени на една кука
миниатюрни покривки за хола. Припичат се на зимното слънце или се гушат на
завет в някой ъгъл, а през летните месеци ще ги видите да стоят на сянка между
пъстрите рекламни витрини по Главната търговска улица на града или край някой
голям магазин. На тези клетници, които цял живот са работили, изгледали са
челяд и са изоставени дори от близките си, никой не обръща внимание, но те са
неразделна част от градския пейзаж на Пловдив. Бел.м., tisss.
А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".*
01.08.1998.
Вчера сутринта, докато доливах дестилирана вода в акумулатора, Митьо Чомпала от
съседния вход се вмъкна като пес-помияр в гаража. Казва ми: "Дай един
метър!" Дадох му рулетка и взе да мери какви тенекии за кърпежа щели да са
нужни. Бяхме говорили преди две седмици, че събирам пари за ремонт и ей го, иде
да ми работи. Разполагам едва с 28 хиляди лева**; ако ми стигнат сто хиляди, ще
викам "ура". Но работата не търпи отлагане, колата ми усилено напоследък започва да
гние. Чуден
ми се видя този начин за захващане с поръчка у 68-годишния Чомпал – католишка
семка, мъжкар, най-малкото странен с идиотщината да яде жива жаба,
костенурка, скакалец. За игриво кученце пальок се грижеха децата зад моя гараж, леговище
му бяха направили, храна му носеха, играеха си с него; и една сутрин миналата есен
Чомпала, който цяло лято следял под око тази идилия, заклал кученцето, пил му от кръвта пред сащисаните съседи, одрал го, турил го в тавичка с ориз, отнесъл го да
му го опекат на фурна. Ей
такъв неандерталец. От друга страна, изглежда вдаден в занаята си, готов да се
притече с опита на видял и препатил курназлия. Идеално му приляга лафът: Пие, пее и се бие за жени. Зарязва жена си по пет-шест месеца или година-две и открито живее с друга, трийсетина години по-млада от него; омръзне ли му, върне се от света на любовта и алкохола вкъщи – поседи, полежи, позаглади косъм и хайде към нови авантюри! Децата му, момче и момиче, са вече задомени.
Завъртя
се наоколо ми от края на май; знам, че се хваща да поработва на парче, ако го потърсят.
През вечер е пиян, понякога връзва кънките от 9-10 сутринта. Сух, жилест, кокаляв; очевидно някога е бил издръжлив като катър с тази несдържана и на
68 лазарника жизнена смелост, с просташкия маниер да се налага: отвратителен
на моменти, но поне истински. Кахъреше
се завчера за зетя си, и той автомонтьор – купува бракми, постегне ги, удари им
една боя и хайде на пазара; жигулите още се търсят! Та Чомпала жали зетя:
"Не му спори! Тази червената лада двайсети ден не може да я продаде. Влачат
се мераклии, оглеждат, ама не купуват. Има такива дни, да му ебеш майката,
запецне пазарът, пък готови парички лесно се папат. Да купи друга барака за
стягане няма как, че паричките му са в тази, и ей го, седи като мома некалесана,
чака клиенти".
Синът на Чомпала – мълчалив, доскоро се
пилееше нейде в Русия или Украйна; и сега баща му на този Наско ми приказва:
"Чакам сина, да го видя жив ли е, здрав ли, пък после ще се върна при
оная"(при любовницата). А жена ти как приема тези твои изпълнения? – питам. "А, шъ й
еба майката, кво шъ ми рече жената! Смей ли? А си е отворила устата, а главата
й съм отрязал!" Седим в тъмното, блещукат цигарите ни като светулки; жена му тихо го вика: "Митко-о-о!
Митко, бе! Хайде бе, Митко! Идвай да вечеряш". "Шъ дойда, ма, трай
там! Ей сеа шъ дойда." "Ама яденето ти сложено, ще изстине манджата. Айде, идвай!" – кипри му се. Хлопва стъклото на третия етаж.
Не
съм я виждал друг път да слиза, да се заседява с другите жени; сега почна да
слиза. Седне до пияния си буен мъж разхубавена, вързала пъстро шалче на врата, попоглежда
го; присъствието й говори: Ей го моичкия, моя ненагледен,
стопанина. Как да опиша женската й участ! Сама отгледала децата, все пренебрегната от своя кон-вихрогон, смалила се от дертове по деца и внуци, а очите й весели – притиска буза в рамото на мъжа си, докато мъжът й с дрезгав, боботещ
като из бурия глас блъска биреното шише с ракия в пейката: "Ай-й, пичове!
Наз-з-здраве!"
Животът
вплита в едно низко и възвишено, жалкото и величественото, жестокост и
нежност, дива злост и нежност. Къде другаде освен тук може да се види това, а?
01.08.1998.
Вече съм честит собственик на декар и шестстотин квадрата ябълкова градина в околностите на Хаджиево между
Пловдив и Пазарджик. Завчера, като погребвахме мъжа на най-малката от дядовите
щерки, получих документа и сега посегнах да се полюбувам на този къс хартия
с гордостта на стопанин. Имотецът – мижав, но пък плодородна пръст. Бяха
разкошни ябълкови градини край Хаджиево, когато бихме колчета да
маркираме имота си преди две години. Големи и сочни ябълки давали палметните
масиви с турен при всеки корен маркуч за капково напояване. Давала тракийската
земя, но откак сме демокрация, близката махалица на километър-два
оттук, както ми посочиха местните, си е жива напаст, по-зла от ятата скакалци през сушавите
лета. "Котило на крадци – говорят ми. – Цяла нощ с каруци шетат из къра.
Я, най-харно вземи, та изкорени ябълките, жито да ти засеем. Житото – уверяват –
иска жънене, труд; а катунарите ги мързи, виж, поне житото ще си го
отчуваш."
С радостта от имота прихващам и от страха да
не ме ограбят. Всеки бандит може да те бастиса днес. Поле – широко,
хора – всякакви, на кого да се оплачеш, налети ли те я крадлива тайфа, я
мутра прекупвач? На Главния прокурор на Републиката Иван Татарчев*** ли! Или караул с дядовата двуцевка да ида ябълките да вардя на двайсет километра от
Пловдив! Да грабят. За ядове ли ми е наследеният от дядо имот? Дали
умението на българина, куражът да се захваща с различни от занаята му дейности
не изисква да е предпазлив с пасмината, която открай
време ни гази както чалмалия самочувствието на българи! Въртят ми се в ума мъгляви планове какво да го правя това парче чернозем. Ще закарам бетонния си гараж в полето за основа на къща, ама онзи катун ми бърка плановете.
Друго племе, друг тертип. Да оставим настрана, че и българите се
настройваме едни срещу други; от пустата му завист готови сме да съсипем чуждия
труд. Нима и ние сме като онези кокошкари с техните бурни сватби, кавги,
побоища, гръмотевични тъпани, пискливи зурни?
Вчера съседката ми от долните етажи на входа сладко-сладко разправяше как от кожухарската фабрика "Пулпудева" някога си изнасяли парчета обработена кожа и цели палта, как в масовия грабеж даже самите
началници и контрольорите, дори и нощните пазачите се конкурирали с апашите от Столипиново кой какво и колко да отмъкне. Няколко пъти я подканям да спре
да бъбри, но беше така въодушевена от тези "подвизи". Ах, с каква
гордост описа как под зимното си палто се омотавала в една-две и три обработени овчи
кожи!
За
фалша, в който живеем. Фалш сякаш просмуква всичко в моята мила България отгоре-додолу – от
пазача, които краде вместо да охранява, до родните български писатели,
назначени от Партията-ръководителка да творят легенди за
българската ни нация и държава. Видимо сме честни, трудолюбиви, учим младите как да бъдат съвестни в живота и прочие; в действителност обаче кой както може влачи, мъкне, краде, обзавежда се като хищник с награбеното, любува му се или жежко му кърви душицата, подочуе ли, че съседът повече изкярил. Нагледах се сред добруджанци на все същата мила картинка... Едва прибрали се от
блока, където цял ден гръб са превивали, людете от Гурково и Тригорци хапват надве-натри, па поемаха обратно в полумрака към къра с магаренца и каручки,
пеш с чувалче под мишница, а някой по-лаком пък – с трактор. Як тежковоз с два прицепа колкото
жп-вагон използваше съседът Кольо – едър, буен, хубавец и майтапчия, присадил се
от Каварна в това забутано село с по-младата си жена и дъщеричката й Цветка от предишен брак. И завалиите всяка привечер щъкаха в тъмното да приберат укритото под шумата, в
храсталака или маскирано под купчините бали сено.
Не беше ли общонародна собственост земята? Ала нашенецът
не се доверява на Държавата, ами отива да си прибере онова, което
смята, че му се полага. Граби от своето несвое като куцо пиле домат. И се носи
като миризлив облак по България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат),
уварда (организиран) и който е храбър да плячкосва, само той е заможен и нему завиждаме,
че е успял в живота. Приказката "Беден, но честен!" носи убийствена
ирония в този контекст. А трябва да си живял сред тези хора, които крадяха от
своето, че да разбереш, например, откъде е у тях ехидното им отношение към заселили се в града хора като "госпожа Франческа" – назначената от Партията креслива прослойка поети и писатели. Човекът е егоист по природа, само по себе си то не е лошо.
Цивилизацията обаче е стремеж към чест и достойнство. Темата за достойнството и честта звучи като лайтмотив в
Омировия епос; примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите
Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер, нали цялата световна литературна
съкровищница за достойнство всъщност настоява!
От лицемера, който демагогства в стихове и самохвални лакърдии или съсипва труда и мечтата на доверчив някой наивник, или пък от
трибуната на национална медия ръси познатите лакърдии що е изкуство и какъв е смисълът на живота – от този речовит нагъл тарикат мангото кокошкар,
мисля, е пак по-достоен, че честно си отнася лобута, за да си иде някой ден от нас като
симпатичен грешник в отвъдното.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, 1 avg. 1998 – edited by 12 jan. 2020
Илюстрации:
-
Поетът от Марково, Пловдивско, депутат на ПП ГЕРБ;
- Лятото на 1977 г. в село Тригорци, на 20 км. от
Балчик
___
* Из Свидас лексикон. "Свидас“ по-правилно "Суда" – византийска историческа енциклопедия
на Средиземноморския свят от Х век, енциклопедичен лексикон с 30
000 статии, много от които черпят сведения от древни източници.
** По
тогавашния курс на лева.
*** Персона от първите десетина години на т.нар. преход към демокрация в България. Бел.м.,tisss.
Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.
27.10.1998., продължение
Снощи през петия
учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по
български език, захванах да им говоря за някои чисто психологически и
затова невидими особености – например, за разстоянието, което подсъзнателно всеки човек създава между себе си и някой друг: било събеседник, спътник в автобуса, на
опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото ни пространство допускаме
само най-близките същества. Че жените и момичетата – за разлика от
мъжете и момчетата, допускат по-близо до себе си лица от своя пол... и пр. Моите шумни палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за
глаголните особености в българския език, идва хубавелката Антония, шепне и ме стреля с очи: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... по мъничко за тия работи да ни говорите... за разстоянията между жените и мъжете, де?"
Вчера
колегата Татяна Бояджиева – рускиня, но преподава английски, ми показва пето или
шесто стихотворение от ръкописа "Кардиф", което превеждала на руски в нейната
кухничка. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, та както се
изразява в стихотворение за авантюрата на скитащ манго с омъжена "Невярната съпруга" испанецът Федерико Гарсиа Лорка, "с
дълги уговорки стана". Родената в далечния за мен Красноярск Татяна изпървом се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми
каже: "Ще помисля"; а след седмица носи ми, както се изрази, опит за
превод, па си прибра листа, но подир още два или три дни, като ми връчваше тържествено други два текста преведени: "Непоправимо е" и "Чудото на любовта", решително каза, че трябва да й осигуря хартия, за да може да продължи да ме превежда, разбира се, доколкото й било възможно. И естествено пак типично по женски се застрахова – взе да кърши ръце:
"Ах, Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като ми цитира велик руски поет, някой си Александър Сергеевич какво бил казал по въпроса. Отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, хем остроумно
измислено – че за превода важи както за жената: ако е вярна, грозна е;
хубавица ли е, не ще да ти е вярна.
Ден по-късно ми носи превод на ключовия текст в сборника.
И това вече става в присъствие на младия поет от Чирпан, лауреата на Голямата награда за дебютна
лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев* – тоже даскал по енглиш ланглиш, че и женен за рускиня. Носителят на Голямата награда, възмутен, с презрителен поглед възкликва: "Аха-а, така значи, продължихте да превеждате!" – и
горката Татяна, доловила упрек в думите на Поета, ситно-ситно
взе да мига от смущение, но целомъдрено отвръща с мекия глас на кокетка, тъй че да я чуят всички в
учителската стая: "За друг не бих се наела. Защото това е много отговорна
работа и не зная дали ще успея да се справя". Сега – докато описвам
ситуацията, иде ми на ум как след жесток педагогически съвет, когато се държах
не дотам уважително към новата ни училищна шефка, симпатичната изискана Татяна беше ми
рекла, че и съпругът й българин се държал като мен безкомпромисно, когато
се чувства прав, и в нейните очи това ни е българска национална
черта.
*
* *
Искам да
съм с моето чаровно момиче на брега на реката, на нашето си местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, току изпрана и изгладена покривка,
две порцеланови чашки с димящото ми ароматно кафе и мое благородие, естествено с
цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е
хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих! Ами, че ще се наложи да купя и термос. Стария термос го потурчих (строших) и... нали! – без термос как ще се
дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, само десетина
километра от Пловдив, и после, докато разгъна масата, наглася столовете да не се
клатят, докато извадя прясно изпраната идеално изгладена покривка от багажника и не подредя красивите порцеланови чашки, хем задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото
насреща ми дръзко момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, за да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при
отсъствието на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и
студеното кафе!
Термос –
ето кое притопляло щастието.
* * *
Едва когато
се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят.
Ама това важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по
филологическите науки**, два месеца вървяла по петите на силно тачения
тук ярък поет, редактор и шеф на местния клуб на местните културни дейци Тодор
Биков*** само да благоволи великият мъж от Пазарджик да й отпечата във вестника си "Арт-клуб" част
от научна студия върху разказите на Йовков, което бил обещал веднъж в
пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по домашния телефон колко съм готин и
пр. Мамка му и прасе, как се получава този номер?!
Да ми пукаше за мижавото му, затънало в славянофилство, попщини и омраза на недобити бивши партайци на БеКаПе вестниче, вероятно нямаше да съм уважаван. Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени!?
Пазарът всъщност не е ли яко надлъгване между търговец и клиенти? Женският свят се
изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас
и тя лъсна не по-зле, отколкото да бих я пастирал с прехвалените прескъпи полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из
сборника "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че това има значение! Милият Гален! Търси не там,
където трябва, та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не
ти ли мирише на аутопсия? – А той, внезапно зачервен до уши, усмихва
ми се насреща недоумяващ.
Ами че точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи,
както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!**** към
надменните превъзхождащи армията му самодоволни англичани, кога го обкръжили на бойното поле с оредялата му войска в далечната 1815 г., когато
милозливо му предложили кротко сам да си се предаде. "Лайно!" – изкрещял. Ама изкрещяно по френски това е къде-къде по-готино! "Мerde! –
отвърнал на англичаните французинът Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да оценят творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я
търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като
проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват
минувачите, шофьорите, мъжете със сексуални намеци, а се предават внимателно,
ама много-внимателно – от ръка на ръка, при подходящо обществено осветление/затъмнение.
И то поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал
мъжествения генерал с перфидно удоволствие:
– Лайнари!
Голямата литература, голямата любов не се предлага като шантонерка по
пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с питащо тревожно съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало, даже да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, че й липсват онези витиевати словосъчетания,
придихания и естествено нищо неозначаващи многозначителни уж символи, алегории и метафори,
липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова яко си пада тържествуващата
снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай! Точно когато решиш, че пак си се
излъгал: че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците и пак ти вързали тенеке на задника, точно тогава с нещо съвсем незабележимо, толкова
обикновено, делнично, присъщо само на нормалния живот, тя те хваща за
гърло, нахлува ти в сърцето и то усеща спазма на Голямата тръпка. И ти
политаш, ненагледни! Ти не си вече същият ръб. Тя неусетно те е инжектирала с
най-сладка отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към
човека и всяко живо същество на тази земя, което угрижено си щъка по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те
неговото страдание, мечтите, болките, възторзите му, как диша, как спи нощем,
върти ли се гладен и зъзнещ в леглото си, какво сънува, какво бълнува трескаво в
просъница, от що се гърчи душата му и как се буди у него бистрият поглед към Божественото и звездите. Това е то! Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти
кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството – едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението,
оголеният нерв на Космоса.
*** Тодор Биков (1956-2016), https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/
