ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  27.10.1998., продължение

  Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах да им говоря за някои чисто психологически и затова невидими особености – например, за разстоянието, което подсъзнателно всеки човек създава между себе си и някой друг: било събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото ни пространство допускаме само най-близките същества. Че жените и момичетата – за разлика от мъжете и момчетата, допускат по-близо до себе си лица от своя пол... и пр. Моите шумни палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва хубавелката Антония, шепне и ме стреля с очи: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... по мъничко за тия работи да ни говорите... за разстоянията между жените и мъжете, де?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева – рускиня, но преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от ръкописа "Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в стихотворение за авантюрата на скитащ манго с омъжена "Невярната съпруга" испанецът Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в далечния за мен Красноярск Татяна изпървом се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля"; а след седмица носи ми, както се изрази, опит за превод, па си прибра листа, но подир още два или три дни, като ми връчваше тържествено други два текста преведени: "Непоправимо е" и "Чудото на любовта", решително каза, че трябва да й осигуря хартия, за да може да продължи да ме превежда, разбира се, доколкото й било възможно. И естествено пак типично по женски се застрахова – взе да кърши ръце: "Ах, Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като ми цитира велик руски поет, някой си Александър Сергеевич какво бил казал по въпроса. Отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, хем остроумно измислено – че за превода важи както за жената: ако е вярна, грозна е; хубавица ли е, не ще да ти е вярна.

  Ден по-късно ми носи превод на ключовия текст в сборника. И това вече става в присъствие на младия поет от Чирпан, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев* – тоже даскал по енглиш ланглиш, че и женен за рускиня. Носителят на Голямата награда, възмутен, с презрителен поглед възкликва: "Аха-а, така значи, продължихте да превеждате!" – и горката Татяна, доловила упрек в думите на Поета, ситно-ситно взе да мига от смущение, но целомъдрено отвръща с мекия глас на кокетка, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела. Защото това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя". Сега – докато описвам ситуацията, иде ми на ум как след жесток педагогически съвет, когато се държах не дотам уважително към новата ни училищна шефка, симпатичната изискана Татяна беше ми рекла, че и съпругът й българин се държал като мен безкомпромисно, когато се чувства прав, и в нейните очи това ни е българска национална черта.

  *  *  *

  Искам да съм с моето чаровно момиче на брега на реката, на нашето си местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, току изпрана и изгладена покривка, две порцеланови чашки с димящото ми ароматно кафе и мое благородие, естествено с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих! Ами, че ще се наложи да купя и термос. Стария термос го потурчих (строших) и... нали! – без термос как ще се дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, само десетина километра от Пловдив, и после, докато разгъна масата, наглася столовете да не се клатят, докато извадя прясно изпраната идеално изгладена покривка от багажника и не подредя красивите порцеланови чашки, хем задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото насреща ми дръзко момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, за да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при отсъствието на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

  Термос – ето кое притопляло щастието.

  * * *

  Едва когато се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама това важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по филологическите науки**, два месеца вървяла по петите на силно тачения тук ярък поет, редактор и шеф на местния клуб на местните културни дейци Тодор Биков*** само да благоволи великият мъж от Пазарджик да й отпечата във вестника си "Арт-клуб" част от научна студия върху разказите на Йовков, което бил обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по домашния телефон колко съм готин и пр. Мамка му и прасе, как се получава този номер?! 

  Да ми пукаше за мижавото му, затънало в славянофилство, попщини и омраза на недобити бивши партайци на БеКаПе вестниче, вероятно нямаше да съм уважаван. Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени!? Пазарът всъщност не е ли яко надлъгване между търговец и клиенти? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас и тя лъсна не по-зле, отколкото да бих я пастирал с прехвалените прескъпи полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из сборника "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че това има значение! Милият Гален! Търси не там, където трябва, та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не ти ли мирише на аутопсия? – А той, внезапно зачервен до уши, усмихва ми се насреща недоумяващ. 

  Ами че точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи, както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!**** към надменните превъзхождащи армията му самодоволни англичани, кога го обкръжили на бойното поле с оредялата му войска в далечната 1815 г., когато милозливо му предложили кротко сам да си се предаде. "Лайно!" – изкрещял. Ама изкрещяно по френски това е къде-къде по-готино! "Мerde! – отвърнал на англичаните французинът Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да оценят творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите, шофьорите, мъжете със сексуални намеци, а се предават внимателно, ама много-внимателно – от ръка на ръка, при подходящо обществено осветление/затъмнение. И то поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

 – Лайнари! Голямата литература, голямата любов не се предлага като шантонерка по пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с питащо тревожно съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало, даже да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, че й липсват онези витиевати словосъчетания, придихания и естествено нищо неозначаващи многозначителни уж символи, алегории и метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова яко си пада тържествуващата снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал: че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците и пак ти вързали тенеке на задника, точно тогава с нещо съвсем  незабележимо, толкова обикновено, делнично, присъщо само на нормалния живот, тя те хваща за гърло, нахлува ти в сърцето и то усеща спазма на Голямата тръпка. И ти политаш, ненагледни! Ти не си вече същият ръб. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладка отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество на тази земя, което угрижено си щъка по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите, болките, възторзите му, как диша, как спи нощем, върти ли се гладен и зъзнещ в леглото си, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди у него бистрият поглед към Божественото и звездите. Това е то! Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството – едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението, оголеният нерв на Космоса.

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 27 oct. 1998 – edited by 11 jan. 2020

___

* Гален Ганев (1963), http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=469

** Д-р кфн Невена Ичевска (1963), http://www.academy21century.com/team/bel/ichevska.php

*** Тодор Биков (1956-2016),
https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/

**** 

Пиер Жак Етиен Камброн (1770-1842),

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%8F_%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%B5%D1%82,_%D0%BD%D0%BE_%D0%BD%D0%B5_%D1%81%D0%B4%D0%B0%D1%91%D1%82%D1%81%D1%8F  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (30.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (30.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 1

  Снощи Евгени криминалистът ми подава вестник, където е описано как цялото Старо Оряхово, Варненско, според нашенската криворазбрана представа за право солидарно застава откъм страната на двайсет изнасилвачи на 12-годишно момиче от града. Неандерталската задруга в това престъпление изважда над закона и съселяните на психопатите. Така живеем в България – гушнали бурени, мечтаем робската помия да роди чисто жито. Че как става то! Вж. "Седмичен труд" от 22.10.1998 г.

  26.10.1998.

  В четвъртък намирам в пощенската си кутия честитка от местния офис на НЕК – Националната електрическа компания, един от най-хищните монополисти в моята държава. НЕК ме предупреждава "незабавно" да им заплатя седемнайсет хиляди и няколкостотин лева; в противен случай ще ми прекъснат тока. Четвъртък беше 22 октомври, заплатата ми я изплащат след 28-я ден на месеца, ала понякога и със закъснение от 3-4 до... 20 дни. От началото на август три пъти ходя да се издължа; три пъти служителка от офиса на НЕК ме връща с обяснение, че изчисленията още не са готови, имат проблеми с компютърния софтуер. Точно днес пари нямам дори хляб да си купя, ала не защото съм се разживял нашироко, а понеже с аванс от 60 хиляди* ми се наложи да платя за водата в офиса на Общинското ни предприятие "Вода и канализация", да заредя с газ бутилката за котлончето, сметката си към телекомуникационната компания БТК да платя, и все пак да се храня близо трите седмици. Сметките е редно да се плащат навреме; но учителската си заплата не получавам в определения ден, а идва, когато районното финансово управление сметне за нужно. И какво се получава?

  Служителите в НЕК всеки миг са си в правото да ми изключат електричеството, хем със съответната глоба според вътрешните им инструкции; а моето право да получавам заработените си пари моята държава не е предвидила как да защитя. Правото да не бъда притискан като престъпник до стената, без да съм виновен.

  Че живеем бедно, е факт. Пък сме и свикнали да бедстваме. Но как и кому в тази моя държава да обясня аз – гражданинът, електорална единица, овца за стригане и доене, задължен да отдава високи за ниския си стандарт на живот данъци и такси, аз – прост българин, който плаща и за куп несвършена работа от моите служители? Между другото, служител иде от "слуга". Че тези мои слуги вече са ми се качили на главата и ме действат както им скимне – пишат си такива инструкции и допълнения към правилници, които ги поставят в привилегировано право на вечно получаващи, а аз – уж стопанин, гласоподавател, изконният суверен, съм задължен точно когато ми подсвирнат моите слуги, да препусна в галоп, да им снеса дължимата сума. Не дай, боже, да просроча макар само с ден – глобата, барабар със съответната лихва, не ми мърда! Никъде не съм прочел обаче в тези писани закони, че и Държавата ми следва да е изрядна към мен и към моя личен интерес на данъкоплатец.

  Да предположим, в един "слънчев ден на българската демокрация" по израза на екзалтиран оратор в Българския парламент, нещата в моето отечество се уредят; но как да проумее Европейският валутен фонд, дамите и господата чиновници от благоустроения Запад, воглаве с любезната Ан Макгърк и цялата им европейска общност, че нравът ми, манталитетът ми на пожизнен спринтьор между членовете, членчетата, параграфите и алинеите на същия закон са, за да оцелея не духовно, а физически?! Че характерът ми е изграждан въз основа на тези печални хрипове на неуважението към гражданина! И за да оцелея, мило мое Отечество, принуден съм да приема целия набор издевателства над достойнството ми на българин. И тъй си я караме ние, дето не сме малцинство, а сме имали щастието да се родим българи тук, в България. Малцинства се хранят, поят, обличат на наш гръб, сметки, данъци не ми е ясно дали плащат, но разбирам – могат да сторят всичко, което и където си пожелаят, имат кой да ги защити и в чужбина, и в българското Народно събрание, защото са електорат за всякакъв род партии и политически движения; или защото са същинският електорат на... демокрацията от 1990 г. насам?

  Ей тъй живеем около шест милиона** души в майка България. Не разполагаме с влияние в сферите на властта. Изправени сме пред система неясна, но скудоумна. И единственото ни средство, защитна реакция към тази екзотика е шикалкавенето, търсенето на пролуки в закона, написан, за да го спазвам, и като че за моя изгода. "Скудоумна" ли казах! Че защо скудоумна?! Ами защото същата администрация мога да онагледя чрез "любимите на цял народ" персони – висшите технолози на властта у нас. Тази същата администрация в сферата на т.нар. три власти допусна кредитни милионери, шефове на финансови пирамиди, ликвидатори на родната ни промишленост и селско стопанство, дори убийците от "китните" концлагери на соца щастливи да се разлетят по света, да си устроят честит живот из най-екзотичните местенца на планетата, да представляват България в далечни и близки страни с държавна заплата и с атрибутите на държавата ни.

  Към този стопански и политически елит мутрите са само романтичен аксесоар.

  27.10.1998.

  
  Мечтая си за държавник, когото да уважавам като български гражданин и човек заради нравствените му качества.

  Като че заръмя. Едва шест и двайсет е. Сумрачно и тъжно, ала нов ден започва. Човекът по природа е оптимистично устроен, ако фанатична религия не му изпие мозъка. Уверен съм, че няма да продължаваме все така. Ще се появят по-нов тип личности в управлението, в политиката, колкото и за подло занятие да я смятаме днес тази родна политика. Котката е вперила зелени немигащи очи, следи ме как шумоля или как химикалката ми издава звуци, които само животно-ловец долавя. Толкова фини вибрации изпълват пространството наоколо и вътре в самите нас!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 jan. 2015 – edited by 10 jan. 2020

___
* По тогавашния курс на българския лев. 

** Дали в началото на 2020 г. сме и пет милиона българите тук. Бел.м., tisss.

ВЛЮБЕНИЯТ ПЕТРАРКА

ВЛЮБЕНИЯТ ПЕТРАРКА

Къде си? Нужно ми е да те видя
и аз дори съвсем не знам защо,
че някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато. 

Като поляна без цветя през юни,
дъждовна нощ без мека светлинка,
като слепец сред пясъчните дюни,
или премръзнала от студ река. 

Лаура! Все едно ми е къде си,
не ми е нужно даже и да знам –
на този свят са хиляди адреси
да бъдеш в многолюдието сам.

От чаша вино мога да отпия,
от устни мога да отпия страст,
но няма по-печална орисия
от сляпата илюзия у нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 jan. 2015 – edited by 9 jan. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 

  "Защо купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този кофти въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход на жилищния ни блок. "Аз – казва – ако съм, няма да го пусна този полицай у дома, та ако ще с прокурорска заповед да е дошъл. Купил ли съм? Купил съм! По-нататък да се оправят с крадеца!" Ти нямаш документ за покупката, следователно ставаш съучастник в престъпление – казвам. "А бе не ме интересува! Броил ли съм пари, аз пред съвестта си съм чист." Ей така се палеше Веско, когото преди години също крадци ограбили, та се видял принуден да се обзаведе с немска овчарка колкото магаре. И се усмихва победоносно, като да е забил българския ни байрак на връх Еверест: "Законите ни са калпави. Ний какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът ще вири ли нос!"

  Доколкото схващам, като интелигентния на вид Веселин Чаушев – от спортистите, с които можем да се гордеем като българи, разсъждават мнозина от моите съседи. Лесно е да се рече: тези хора грешат, ала опитвам да ги разбера. Този мой народ е научен някой друг да му носи отговорността за липсата на респект към закона, към обществените институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй под слънцето" ни превърна от стопани – през всички епохи солидна основа на държавността с присъщата за стопанин по манталитет строга взискателност и самочувствие, в аморфно стадо хленчещи молители. Как да ги убедиш колко много от всекиго в личните му дела зависи тази наша толкова яко ненавиждана държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чистичък пред закона, и още по-зле: пред съвестта? Тази софистика хич не я разбирам.

  Съседите ми обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече! Всеки от нас си има основателни претенции, че Българската държава нехае за имота, здравето, живота му; че законите ни, направени уж по западен образец, тук – в Българско, оказва се, обслужват интереса и здравето на престъпника, а не на гражданина. И тогава какво ми остава на мен, гражданина, освен да почна да се приспособявам, сам да тръгна да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които и тъй и тъй държавата ми, т.е. държавната администрация на Република България, любовно закриля! Е, как се променя този начин на мислене, това статукво, в което сме израснали и ще умрем? Така в тази своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам", в "онзи, де куршум го не лови". Герой е, че е рискувал, отвоювал си привилегия страхливата огромна маса хора да го възприема от "подвига" му нататък с респект. Тези са скритите лидери и на сегашния ни български обществен живот. Наглеците, крадливите бабаити, хората с престиж: от Иван Славков – Батето до сополанкото крадец край Лъвов мост. Та ми идва на ум изречено преди 2500 години от елински роб, мъдрия Езоп "Всеки остров получава власт, която си е заслужил". От тълпа, гордееща се с пренебрежението си към закона, държава дали става? Или старият лаф: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството ни на човеци. Защо тогава сме тъй отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандитите шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като овче стадо за доене, стригане, клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печени адвокати, прославяни в чалга или в книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми? И защо е това обществено неприкрито обожествяване от наша страна? На такъв тягостен въпрос не знам как да може да се отговори, без да засегнеш чувството ни за национално достойнство и българска чест.

  Родната история е пълна с примери как закононарушителят дораства в народното съзнание до легендарен герой. Ще речеш, националното ни самочувствие от Турско време е изграждано все върху този вид подвизи. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелта на Османската империя като здрав етнос, подмолно съпротивяващ се на законите и институциите. Не сме имали друг начин да оцелеем, освен този. Вижте фолклорната ни митология кого прославя! Хитър Петър – хитрецът. Хайдутинът –облагородена версия на злия хайдук. Размирникът, бунтарят – горското пиле, дето не му се работи на нивата, ами предпочита хладните горски сенки, пивката изворна водица, агнешките мръвки, бойките песни за любов и отмъщение. Нехранимайкото, т.нар. делия – човекът извън традиционната порядъчност. Хъшлакът – който силно си обича Отечеството, та затова се навърта по чуждоземните пазарища и ханове за някоя дребна вересия, за някой изпросен грош подаяние. Партизанинът – злостният агент на чужд интерес, саботиращ с оръжие в ръка собствената си държава.

  А бе, ний мърша ли сме!**

  Как да нападаш своите! Срещу убийствено унизителната власт май няма място за смирение, но родната интелигенция, мисля си, но може и да се заблуждавам, далеч не е изпълнила основната от задачите си – да тегли бразда между престъплението, представяно за героизъм, и националноосвободителното движение от етични, от човеколюбиви позиции срещу идиотщината цял народ да живее в страх от висша каста поклонници на верския фанатизъм. Удобен пример е Васил Левски. Рушейки деспотичната спрямо нас, българите, Османска законова система, Апостола гради организация върху строго структурирана мечта-идея: демократични закони, но и безкомпромисни правила за личния живот на всеки гражданин в бъдещата "чиста и свята република". Който по-внимателно се взре в проектоустава, вероятно от самия Васил Иванов Кунчев писан, в т.нар. "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., ще открие колко безпощадно се отнася Апостола към клетвопрестъпниците, към нарушилите закона, закрилящ и живота, и интересите на нацията, на всеки гражданин на чистата и свята република. Точка 7 от Наказателния закон в Наредата: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт"***.

  Готиният Веско, съседът! Кой да му отвори очите, че приемайки престъплението за естествена част от живота, сами си ровим яма под нозете! И никакви увъртания: Броил съм пари, значи съм чист пред съвестта си... няма как да ни оправдаят, че като печелим на дребно, всъщност сме малодушни, жалки, страхливи към идиота, към престъпника, разрушител на Българската държава. Ако този казус представим пред немец, англичанин, французин, испанец, пред гражданин на САЩ или Канада, или на някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се чудил над Хитърпетровия и Андрешковския синдром. И как подреденият, предприемчивият западен човек при всичките наши вопли, изкусителна любезност, учтиви покани, гневни закани, примамливи предложения и откритото незачитане на правила и договори ще го склоните да си вложи ума и парите в общество, което с чудесна лекота и непукизъм пренебрегва горещите си клетви и обещания? Как!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 9 jan. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народно събрание;

- Надолу по стълбата, която води нагоре.

___
* Веселин Чаушев – алпинист, заслужил майстор на спорта, участник в изкачването на 7- и 8-хилядници сред Хималайските върхове.
** "Не сме народ, ами сме мърша!" от сатира на Петко Славейков. Бай Петко детайлно, много старателно проучвал нравите на някогашния масов българин. За ужас на лицемерите, записвал дори най-циничните български клетви, псувни и ругатни. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – разсъждавал многострадалний автор на най-българската ни поема "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се", над която мнозина ще се надсмиваме заради отчаянието: Не пей ми се, не смей ми се! 

*** Вж. Иван Унджиев, "В. Левски", изд. 1980  г., с.180), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  11.10.1998. 

  Западният свят човеколюбиво изпратил бойната си авиация и се кани да атакува сръбски военни обекти в Косово. Откъм страната на тази Сръбска държава как да съм, като пред очите на света сръбски командоси и паравоенни, т.е. башибозушки чети, гонят като дивеч или просто разстрелват наплашени грабнали в ръце дечица и оскъдна покъщнина жени и старци. Масовите гробове там, избиването на човеци напъдени, затова че не разсъждават и не се молят пред бога като сърби – как да го разбера това! Нима има разумен довод за клането на двумилионно население? Как да оправдая издевателство с каквито и да са съображения за неприкосновеност на държавата Сърбия? То е все едно да гледаш иззад оградата как комшията озверял коли челядта си и да си повтаряш: Ми то е лично негова си работа, той си е в имота, да прави каквото си ще... Замълчаването, пасивността пред вандалщините както на посредствеността в политиката, така и пред крещящи издевателства като в Сърбия, дали не ни превръща в съучастници на лудостта, съучастници на зверства!

  Мило мое Отечество, сега е време да си докажем, че сме цивилизована нация, че започваме да се измъкваме от тресавището на политическа и всякаква демагогия, която разполага с населението на държавата като с пешки върху шахматно поле. Не съм убеден дали сме в някакъв вид роднински връзки със сръбската нация, пък и с останалите т.нар. славяни, но каквито и да сме, първо сме човеци. Нагледали сме се на бесовщини тук, на Балканите, през последните сто-сто и двайсет години. Дали братът сърбин ще проумее, че като няма вътре в милата му родина разум да спре убийствата, някой трябва да се намеси! А се налага и заради него, сърбина: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшки легенди, с които сръбското обществено мнение оправдава издевателствата над беззащитни хора. Нека това си решават сами Миле, Тоше, Миодраг, Небойша или Бошко, но повече така не може да продължава. Пуританска Северна Америка посегна да катурне президента си (нищо, че е може би най-успешният президент в цялата им двестагодишна мижава история) само затова че нарушил една от Десетте божи заповеди. Всеки случай, пуританска Америка ми е по-симпатична в своята скрупульозност от широката славянска душа, която допуска мутрести мракобеси и отчаяни нихилисти да й решават съдбините.

  25.10.1998. 

  Вечерта в понеделник по телефона пак ми се обади редакторът на вестник "Арт-клуб" Тодор Биков, настоява да му пратя мои статии. Казах, като отпечатате което съм дал, тогава... и човекът отсреща веднага включи: "Ама аз не съм съгласен, че министърът Богомил Бонев" и пр. Ето че излезе наяве кой бърникал и в излязлата ми в "Арт-клуб" статия "Младите хищници" и е заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор Иван Татарчев) с "боневци"... Та продължи редакторът да обяснява: "Този откъс от ръкописа ти ми се стори само фрагмент (говореше за главата "Господин прокурорът на Републиката" от книгата "Ламски" – бел.м., tisss). "А-а, така ли! – казвам, и човекът отсреща продължи: "Ама ще взема да го прочета пак, може и да си променя мнението".

  Стегнах колата и Жълтото Ленче, осемнайсетгодишната ми жигула, придоби вид на чистак новичка машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и Евгени ми съобщи, че тайфата крадци, които ми разбили гаража, успял да открие: циганчета от Столипиново – четирима по на 12-15 години, и деветгодишно хлапе. Взели го батковците занаят да учи. Сред разбитите от бандата около двайсетина леки коли и гаражи ограбени са били автокасетофони, бормашини, автомобилни части, ама ги нямало моите неща. Някои вещи кладците продали в село Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не ги отписваш крадените работи!" – рече Евгени и ме тупа по рамо. "Е да – казвам, – свършили сте си своето, отчитате дейност, мен това какво ме грее?" Предложих да отидем с колата до това бъкано от цигани Крислово, като вземем с нас едно от столипиновските манговци-крадлета. И той като че ли не отказа, но и не се съгласи.

  Права излезе онази женица, дето на 6 август сутринта говореше, че тайфа цигани се завъртели и се тулили около полунощ между гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия ни етаж, намерил работилницата си със зейнала врата, по същия начин изкъртена. Беше щастлив Борката, хили ми се като безумен: "Гледай бе, нищо не са ми взели! Само дето са разровили и разбутали. Ей на, виж, подпрели отвън вратата с едно от рендетата. А могли да го отмъкнат. Ама не са". – И се радва като малко дете моят шейсет и петгодишен съсед, че си минал по реда, мародерите го отчели значи като проверен в своите дяволски тефтери.

  Обажда се и Иван Пенев от вход Г, и той тези дни пострадал, отървал се с разбит катинар и строшена брава, но е щастлив: "Ще взема да подредя вещите в гаража, та да не се мъчат да търсят циганчетата. Нека видят, че нямам нищо ценно в гаража".

  Знае се, че опитни в кражбите, отдавна добри познати на полицията, някои от тях вече и със стаж в пандиза, командват малолетните циганета точно къде и какво да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах от Евгени, законът не ги ловял. Знаят, че с два-три шамара и малко общи приказки ще им се размине. И какво ли да ги правят полицаите в местното районно управление; нали ако ги окошарят, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като петлета местните столипиновски апапи, играят си като мишлета с полицията, като Том и Джери, веселите пакостници от рисуваните детски филми, ама са илюстрация на беззаконието в днешна България. Какво му остава на честното ченге, освен старателно да отбелязва в бумагите си т.нар. разкриваемост! А ползата? Нали момченца с по двайсет-трийсет кражби, установени по надлежния ред, продължават да трупат престъпления. Темида у нас е не само с вързани очи, но и със здраво завързани и извити отзад ръце. Дали толкова наглост по Живково време имаше?!

  Има и друга гледна точка – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да се отърве от плячката или от вещественото доказателство за престъпление, пласира откраднатото на много по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти вече на столипиновското мърляво и затънало в мръсотия и кал пазарче, дето ходя, че зеленчукът там е по-евтин, са ми предлагали нов телевизор "Панасоник", чиято цена в магазина е над седемстотин германски марки, за 150, за 100 и накрая – за 70 хиляди* лева. Бяха двамина: момче около 16-годишно и дребничък манго на около четиридесетте. Момчето взе да ме пита имам ли нужда от нещо. Дъртият пенджуек поверително взе да бъбри: "Виж кво, бе арапски! Ко ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте хавери от маалата, бе. Човекът да доде с лека кола и да ми се обади истимар. Нали разбираш, крадено е бе, братчед. Глей сеа, все едно ти го подарявам тоз тилювизор. Ми то само дистанционното му струва повече от седемдесет, пък ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, що се дърпаш, а?... Иди! Иди кажи на твойте комшии. Ний сме тук с ей тоз, малкия, и чакаме. Да не забравиш, ей!"

  Разправям случая на зет ми, полицай в районно управление на отсрещния край на Пловдив, и той рече: "Не е толкова проста тази работа, както изглежда отстрани, за да ги окошарим. Може наистина да са имали крадено за продан, а може и да са били от най-опасните мародери. Отиваш, изкушен... с твоята кола. Идват трима манговци, качват се и ти казват да караш някъде настрани, където са оставили стоката. Добре, ама всъщност няма никаква стока. Това е начин да те измъкнат от място, където би могъл да се защитиш. В онзи момент знаят, че като си тръгнал да купуваш, носиш пари. Тях това ги интересува. Пък си сам. Защото ако, примерно, аз дойда с теб, хич няма и да се хванат на въдицата. И какво става по-нататък! Ами наобикалят те тези тримата. И не са с голи ръце, поне един е стиснал я нож, я метална тръба. А?! Какво ще правиш? Даваш си парите, и ако не ти отмъкнат колата, коженото яке и патъците, ако не ти хвърлят и един як лобут или не те порнат с касапския нож, ще дойдеш да почерпиш, че си се отървал жив". Толкова мъчно ли е да ги пипнете? – настоявам. "Лошото е, че ти го гледаш завалия сополив, ама си има свои хора и в Полицията, и в Следственото, и в Съда. Той не е сам, разбираш ли! Тези самотните гастрольори самите престъпни банди още от времето на Васил Илиев ги изритаха от бизнеса"**.

  Преди две години в ареста на едно от нашите пловдивски полицейски управления крадец-рецидивист упорито спрягал името на един от по-едрите местни началници във вътрешното министерство. "Да дойде подполковник еди кой си – настоявал, – и аз пред него всичко ще ви кажа". Слушали я тази песен и следователят, и полицаите на смяна цели три дни, па накрая вдигнал най-сербезлията телефона, обадил се... и за изненада на редовите полицаи на смяна, големият началник тутакси пристигнал. Влиза, значи, шефът им в стаята, дето три дни на почивки безуспешно разпитвали мангото, и мангото – към трийсетгодишен як циганин, скача от стола, па му обърсва два яки шамара на големия началник и крещи: "Ти-и-и що си ме оставил на тия да се ебават с мен? Аз на теб колко пара ти давам и колко златни пръстени ти давам, а!" И... подполковникът, за когото вестниците пишеха по онова време похвални слова, интервюта по телевизията въртяха, представяха го за рицар на правдата и закона, взел да мънка. В крайна сметка, дооформили протокола за разпита, подписали се, които трябва и където си трябва, ударили големия печат на Полицията и крадецът отпътувал със служебния джип на голямото началство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 8 jan. 2020

___
* По тогавашния курс на лева.

** За този вид бизнес от хлапашките години помня лафа "Авантата – чиста печалба!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (27.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (27.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  08.10.1998. 

  Внучката Невена навършва днес първите си четири години. Още се питам, какво общо имам с това своенравното хлапенце. Виждам, че е отворена, любознателна душица, но не ми харесва, че вече се е научила да се налага над отсрещните баба и дядо. Моята комуникация с невръстната госпожица засега е още неясна и грапава. Обичаме се е силно да се рече, но май и двамата усещаме, доколкото я разбирам отвъд нейното кокетно притворство и прикрит интерес, че от взаимоотношенията ни подир време може да избуи нещо ясно очертано. Да, няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв! И като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от моята потомствена памет... Бр-р-р!!!

  09.10.1998.

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се струва адски безсмислено и суетно. И сякаш никаква съпротива. Няма възражения, няма и отрицания. Замахваш с рапирата, и острието й потъва в желе от апатия и овче безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а пулсиращо спокойствие, което емен-емен да ме залее. И не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост?

  В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том 2 нещо писано от Ницше ме хвърля в унес, като изведнъж да съзирам бездна: по ръба на пропаст страхотна съм вървял дотук... ала ето, че иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ей ти, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, ако не пърхаше твоят ангел спасител над главата ти! Защо си на този свят? Дали не са напразни усилията да подредиш някак хаоса от преживяно, от впечатления! И как се смиряват самонадеяните пози в човеколюбиви уж унили сенки! Остава единствено хвалбата, че някога и ти нещо рязко, нещо значително си сторил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, необходимо е да се унищожи друга светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръхсилата на ума, се доказват чрез скепсис. За основните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание. Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието – още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема всичкия му интелект на служба (на делото). (...) Много ще постигнеш само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява – тя умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, такъв, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от Някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особено голяма чест на морала на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в този смисъл би станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените човеци фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон – антиподи на силния, станал свободен дух, макар великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, да въздейства върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

  Ще дойде време – пророкува Ницше, – с името ми ще свързват нещо чудовищно – кризата, подобна на която не е била на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и са смятали за свещено... И тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха, те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика.

  Авторханов отбелязва след горния обширен цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И пояснява, сталинизмът  и фашизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който има свободата и силата да пренебрегва библейските Десет божи заповеди. Питам се: къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се увлича по американизма, т.е. по консумативното начало. Като опитни бели мишлета световните масмедии настройват тълпите на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивно тревогата ни сочи традицията като заслон от яростно налитащите вълни на бездуховността: вълни на секс, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, свръхоръжия за смърт, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на видове от фауната и флората със смъртоносни отрови в промишлени дози.

  Злото е навред около нас; в нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Но на кого да обясняваш! Не е ли твърде слабичък гласът ти! Кой ще чуе? А освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на консуматорската еуфория и ни отпраща далеч от самите нас, в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуваща от заможния Запад планирана пошлост. Като се обърна назад към миналите сто-сто и петдесет години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна доверчиност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата? Ами Раковски, Стамболов, Фердинанд, Димитър Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва. Всеки от тях по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си, а то значи: и последователите си, в едничка страст – да се самопожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който емен-емен, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, ама не се появява.

  Дали натискът върху съзнанието на милионите Адамовци и Еви вече не е съсипал онези естествени механизми, присъщи на живота в общество нацията да се очиства от инфекциите и изверженията на човешката ни природа? Оставям настрана с какво самочувствие и сила, каква мощна лична страст ти е нужна за тази наглед простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като че са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някой си, колкото и този Някой да е екзалтирана материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следвал някаква посока?! Сега и тук, докато съм на този свят, докато съм жив, още дишам и мога да мечтая – не е ли това основното?

  Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, а са изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било тук; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции и намерения с нравствеността на битието – нещо заложено у всеки от нас още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек. Какво са свръхчовеците на Фридрих Ницше, ако не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го осъзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

 10.10.1998.

  Снощи докарах колата си пред блока. Едната й гума – спукана, акумулаторът – без ток, генераторът й не зарежда. Това са засега моите си констатации. Не говоря нищо за калпавата работа, за жълтия цвят, който бие на зелено и хич не ми се харесва, за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията. Разбрахме се след петнайсетина дни да ида пак при автотенекеджията циганина Димо, та да поправи някои по-груби грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, с две врати, яко външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. От четирите тонколони меко се лее противна циганска чалга.

  Проживял във времето кротко, по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда си поне за четвъртинката от неговия кяр, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Инак Димо ми е симпатичен, сериозен, експедитивен, и най-същественото – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми е взел в повече, ей тъй, нехайно, уж като недоглеждане... но си мълча. От четирите литра боя употребил три; допълнително му дадох пари да купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който бях му занесох с боята. Дребна работа, казвам си, а пък ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце, сякаш ми гърми в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще бъдеш честит, ще ядеш и пиеш с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. Ами сега! На двете си дъщери – нищичко, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората ги гледат като сираци, и по-зле, като да са изоставени от теб заради писане и книжки. И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганета тикат току-що боядисаната като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, скърца, стърже, почуква и тресе. Събота вечер е. Лято. Сезонът на веселието, на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи луксозни и скъпи лимузини, ще те издухат само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкналите рамене, свил се в старата си тенекиена каручка, пресичаш многолюдния шумен, празничен булевард за Цариград като чист завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, чрез които криво-ляво се оправяш в нескопосния си живот! На кого можеш да си пример... Пример!? Боже мой!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, почуква ме с ръка, обсипана със злато и диамант, по челото: "Ехееей, де ти е акълът! А? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден?" И какво да отговоря; в планината или в пустинята, или в манастир ли да се скрия от обидния факт, че не съм от заможните? От друга страна, дали точно този вечен недоимък в материалното не е цената, за да съм в съгласие със себе си? Че богат ли бил Омир? Ами Сократ? Ами Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров... Тези блестящи българи* нима са блестели с битов разкош! Повечето са недохранени, дрипави, същински скитници, хора, които не ги свърта на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво! – нима не съм щастлив?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 10 oct. 1998 – edited by 7 jan. 2020

___

* Омир, Сократ в моите си размишления са обикновени българи; грешката е вярна. Бел.м., tisss.