ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (11.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (11.)

    Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.*

  04.05.2001. 

  Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!** от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, очертаваме се, изнасяме се на показ. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Легендата за Богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на етичното, нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието, в душата, когато е най-тихо, когато човекът е гол и незащитен сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам, до 33-годишната си възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси.

  По-жестоко е наказание, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Сакскобурготски прилагаше спрямо нас, българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуване на персоната с инертно множество хора. Елиминирайки го, според своите тайни правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, такива сме зададени от генетичните ни родители траките, митичните бриги (фриги), изгонени из скришното Царство на езотериката*** от силно честолюбивия Александър, син на Филип Македонски. Да, ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; да се повторя: такива сме зададени от нашите древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не проумя, за да отстоява българщината като идентичност, стил, манталитет пред чуждия интерес (руснаци, янки и прочие).

    * * *
  Из предговора към изследването "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси****, цитат от "Повторението" – книга на Киркегор (1813-1855) от 1843 г.: "Да би имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет. (...) Религиозният тип е образуван от самия себе си, отхвърля всички детски лудории на действителността" (с. 41). Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство, че без "страх и трепет" (ключови понятия в Библията, с. 630 и 1446, изд. 1983, взети от датчанина Киркегор на въоръжение) възприемам бездната на бездуховното около материално устроения ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя присъствието на духа поне в собствената си плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философа! Бог над мен бих приел като назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват бог точно там – горе? Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Христос среща Себе Си в разни версии, като влияе върху отделни съдби, тези срещи следва ли да Го разочароват от нас? Но не възприемам Учителя по този начин; смятам, че Той би бил удовлетворен да Го носим в себе си, не над себе си. Но в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки.

  Да, животът ми е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми е колкото синапено зрънце в океан от неизвестност, и въпреки това... Пътят към Истината за света и нас не опира в крайното; такова нещо няма; представата за божественото е лъч, пътеводна звездичка за творческата ни енергия, не средство за ограничения. Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен у човека, а не да му поставяш юзди и рамки, да им се любуваш на тези затворени в клетка Адам и Ева като на екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с онези "всички детски лудории на действителността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вяра, не религия, (като форма за напътствия и нравоучения), според мен, е цел на Създателя. Без да отричам религията, пак съм в състояние да бъда достоен, преодолял в съзнанието си онзи чисто религиозен (чрез страх и трепет) подход към света. Левски нарушава обета си на духовно лице: формално сваля расото, подрязва си косите, престава да служи в храма; следва ли да смятаме, че от онзи момент той е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол, личност, носеща из многострадалното Българско землище Бога в себе си. Не ми е ясно как високата строга философия тълкува съдбата му, житейската му пътечка, но простият народ отлично схванал мисията на материалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – разбрал го не по закони на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, строга към себе си, ала любознателна за света; под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го проумял още докато бил жив, а не post factum, както правят по-късно присъединили се глашатаи на истини от последна инстанция, каквито винаги са ни в изобилие, понеже ламтящият тарикат като винената мушица се самовъзпроизвежда от грандомания и злост.

  05.05.2001.

  Обичам си момичето и с плът, и с душа, но... снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първият – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – вакханален, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Почувствах се гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно и кое не. Вакханката постигна каквото искаше. Будя се разтърсен. Леле, обладаният бях аз! Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана то. Толкова ли съм лесен? Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността и да не бягам. Не ща от мен си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Сякаш някой бе изпратил изживяното насън, за да провери, да ме изпита.

  Е?! Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища? Като описвам, мисля си: отдалечавам ли бесовското, безогледната страст от мен отклонявам. То няма нищо общо с Любовта. Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, и макар нищо да не казва, вече знам: тези широко разворени очи дълго време ще ми парят. Та какво ли още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се случило, важно е как си го преживял, какъв опит става оттук-нататък преживяното дори насън за теб.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 14 dec.2010

___
* Артур Шопенхауер (1788-1860).
** Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и с този израз отвръщал на недоумяващите си съграждани атиняни: "Човек търся!" 

*** Първо бастисал Одриското царство, траките принудил да поемат на югоизток и тъй се заселили чак в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. А след още пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като слезли оттам към реката Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише в Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвайки потеклото на св. Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканите, а вероятно и върху целия Европейски материк.
**** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 41. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (10.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (10.)

  25.02.2002.

  И тъй независим от Re., не се притеснявам за нещо несправедливо и странно, не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради тази жена. Пленник съм бил на илюзия; вече съм господар на илюзията. Илюзията някак естествено отлетя в периферията, мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, да изгуби драматично влияние над моя вътрешен свят. Да се вайкам, че егоисти, изкушени от материална изгода, ми се изпречили в живота, или такива са Евините щерки заради естеството на женската им природа? Следствието нерядко определя и причината, досега не бях забелязал това. Свободата – за да я осъзная, изисква разочарование от предишното статукво. Промяната превърта калейдоскопично същите стъкълца, обаче фигурките са нови. Снощи или тази сутрин сънувах баща ми: тика ми в ръце пачка банкноти, газя плискаща се бистра вода, изкачвам с жигулата тесни стръмни улици, а сестра ми лапа сладолед на клечка, дразни ме. Като ми връчваше парите, баща ни рече: прави, каквото ти намериш за добре, искам синът ми да е щастлив, нещо от този род каза. Дори в съня съзнавах, че е дошъл за съвсем кратко от Света на мъртвите. На сестра ми не обърна внимание, а пък приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

    - - - -

  Тъжно ми е да го изрека, но моите опасения и грижи вече нямат нищо общо с нея; реалната Re. е приключена история, не ме интересува очарователната героиня, по-далечна от всички действително отишли си от живота мои близки и приятели. И не желая да я срещам, ни да чувам как с учтив тон ми задава въпроси. Изобщо не ми е необходима повече. "Отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" – отбелязва Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия Дон Кихот, един стопроцентов испанец. Като споменавам смъртта на една любов, имам предвид контекста на цялата ни планета, надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа. "Да бе мозъкът ни толкова просто устроен, че да можехме да го разберем, щяхме да сме толкова прости, че нямаше да можем да го разберем – пише някой си Лайъл Уотсън, биолог, за изследванията си върху особеностите на човешкия ни мозък, вероятно стопроцентов янки. "Равновесието на живота ни е пунктирано от време на време от жесток стрес" – обяснение в популярна форма за изследвания върху еволюцията от някой си Стивън ван Гулд, харвардски био- и геолог, и някой си Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история (в САЩ). "Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, за да я видят всички и всичко" – из "Книгата на Мирдад" (?!). 

  "Това, което търсим, е онова, което търси" – загадъчна мисъл на св. Франциск Асизки (1182-1226), живял едва 44 години... колкото живял и Антон П. Чехов. "В сърцевината на опита има ред и свързаност, които биха ни изненадали, ако да проявявахме достатъчно внимание, обич и търпение" – Лорънс Даръл, писател, в съчинението му "Джъстин", още един янки.

  26.02.2002. 

  От началото на тази година Re. ми дава да разбера, че желае да се срещаме и да разговаряме. Защо отбягвам ли! Защото откривам нарастващото й пренебрежение към мен – парадокс, и разбира се, правя всичко по силите си, за да помогна. Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с новия й любим. Нямам необходимост от мили разкази, идеи, планове и съмнения. Жените, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са си тръгвали по своя воля, един и същи подход прилагат – появява ми се на хоризонта подир известно време, все едно нищо не се е случило и старата връзка си съществува непокътната. Този род изпълнения са затихващи вълнения, все по-ефирни вълнички върху езерото, където преди са бликали страсти. След време старата любов престава да им пречи да се посветят изцяло на новата си любов, и тогава най-сетне ме оставят на мира. Горкичките!

  Дали изневярата не е вид посредственост. Момичетата, които са влизали в живота ми, сами се сриваха в битовата или материална ограниченост. Жал ми е, но не мога да бъда бавачка, впрегатно животно или средство за удовлетворяване на женските капризи и изкушения. В ролята на жиголо не се виждам. Принцеса, отредена за мен, мисля си понякога, някое тъпо говедо я прегръща и никога няма да я срещна в този живот, уви.

    - - - -

  Когато за известно време имаш диамант, от един момент нататък преставаш да го цениш, просто не го забелязваш. Къде е причината? Диамантът не е виновен, нали! Нямам самочувствие на незаменим, но когато съм поемал ангажимент по неписани договори, не съм предателствал. Инак виждам, като козлета наоколо се прескачат бъдещи предатели с меки влажни очи, готови дълбоко и красиво да ти съчувстват, след като са те предали. Някой да разчита на теб, да ти има доверие е отговорност, но и начин да си докажеш кой си, склонен ли си да се продадеш.

  Духовно джудже на престижна длъжност, тип мижитурка, обграден от възторжени почитатели, това все по-често се случва да виждам напоследък. Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното, най-интегрираното (приобщеното) същество във Вселената. Емил* завчера се оплакваше от съботния си крос в парк Лаута, казах му по този повод, че физическите упражнения винаги трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Казах, че се уча от котките; котката уж мързеливо се изтяга по цели дни, а как успява да съхрани взривната си пъргавина? Духът ми ако е ведър, свеж, оптимистичен, цигарите, мисля си, не биха ми вредили; явяват ми се необходимата доза стрес за преодоляване, нещо като репетиция за аварийни ситуации. Животните, например, са по-наясно с това, което им помага при болести и травми. Любовта и Приятелството също лекуват; не знам по-добър илач от Любов и Приятелство. Когато човек обича, зареден е с положителна енергия от Небесата. Понякога в просъница нощем, с полуоткрехнато съзнание, затворил очите, виждам някое от тези великолепни в нежността си митични същества, долавям пърхането на могъщите им, почти четириметрови в разперено състояние снежнобели крила.

  Вече си възвърнах усещането, че съм щастливец; в дреболиите даже по-щастлив отпреди... може би понеже откривам неподозиран доскоро разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.

  27.02.2002. 

  Източна мъдрост: "Ако видиш Буда на пътя си, убий го!"** Авторитетът оковава творческия гений у човека, затваря го в схеми; антипод на авторитета могат да са, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта ни към живота в развитие, но не към закостенелия в застинали представи и форми живот в духа.

  "Истинското страдание е безпощадно" – не знам от кой древен мъдрец е казано, но лично за себе си съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-нагарчащия вкус на истинското приятелство, не поглаждане по перушината с милозливото "ах, че сме си неоценени!" Рязък удар в лицето е по-здравословната реакция от успокояващо примирение, отколкото отклоняваща встрани лъжа.

  "Трябва да живееш в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и в готовност да започнеш" – Хенри Торо, трансценденталист от първата половина на ХІХ век, янки, роден през 1836 г., малко преди да се роди Васил Левски (1837).

  Паисий е роден през 1722 г., Джордж Вашингтон, първият президент на САЩ – в 1732 г. Двама духовни бащи на две съвременни национални общности с коренно различен характер, макар формирани по едно и също историческо време.***

  Съзнанието е моето битие и моята авантюра. Нищо в реалността няма значение, докато не го вплета в моите си представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не ми е достатъчно да знам; нужно ми е знание, трансформирало се в чувство, в преживяване, както става в музиката и театъра, в голямата истинска литература.

  Ние променяме света според отношението си към него и околните. А егоизмът ни капсулира живота, превръща те в затворник на самия себе си; Любовта е която ме приобщава към растенията и животните, към океани и планини, към всички твари и същества върху нашата залутана из Космоса симпатична планетка.

  Политическото делене на партии ни донесе куп разочарования вместо очакваната радост. Защо, Боже мой, дотолкова се объркахме с тези партии-мартии? Вместо да ни бранят от Злото, партии-мартиите ни вкараха в спирала от ненавист между хора и държави, между етноси и религии. Това дали е безперспективен подход, защото не служи на честния, а обслужва капсулирани групи от самозванци, устройващи се за наша сметка, ползващи се за късо време (докато ги изберем) с нашето доверие. Тези грандомани са духовно осакатени от амбицията си за власт, успех и слава на всякаква цена. Истинският лидер на едно общество е гражданинът, а не онези, дето сме избирали да ни служат, но нарушават договора си с нас. Ние сме огромна сила, която търси, но още не е открила могъществото си в духа. Учим се от лошите хора, от тарикатите, и защо е така! Учениците дали сами трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен!" – препоръка от цитирания вече Ринзай. Човек следва качества, а не хора.

  Бъркаме стила с някоя известна личност, у която съзираме стил; ала и личността може да смени ритъма и посоката. Затова по-добре да следваме качества, не хора. Отбелязах си, като обсъждах Левски в контекста на Иисус – че Левски продължава Иисус, доразвива учението, философията на Иисус, а и самият Иисус вероятно би бил доволен (ако съществува...). Защото Християнската идея задава не граници, не лимит, а посока на разкрепостяваща човечеството идея за добронамереност между човеците. Няма ограничения за разума, съчетал се с интуиция, т.е. с чувствителност към ядрото от информация в Космоса наоколо и вътре в самите нас. Виждам океан от светлина във въображението си. И колко допотопна, ръждясала и поскърцваща машинария изглежда от тази позиция световната политика в зората на ХХІ век!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 13 dec. 2019

Илюстрация:

- Емил Калъчев, автор на "Свидетелство за честност" (сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (новела, 1983).

___
* Емил Калъчев (1932-2013). Вж. т. II на Българска литературна енциклопедия.
** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение".
*** Модерното обществено съзнание, не средновековното, започва да се формира у нас, българите, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборника компилации относно романтичния мит колко велики в миналото сме били. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (9.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (9.)

  Атеизмът е признак на силен дух, но силен само в известни граници.*

  

  23.02.2002. (продължение) 

  Преди да променим обществото, нужно е да променим себе си, т.е. точно обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Васил Левски е качествено друга духовна структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876 е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновения прост българин да промени не толкова битието, колкото подхода към себе си и света. Пътуванията на карловеца из българските селища, т.нар. от историците "обиколки за изграждане на революционна мрежа", напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното между двамата е, че въвеждат качествено нов стил като основа за организация – наблягат не върху отрицанието, а върху съгласието, върху договора между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, единение без фанатизъм и със смирение във външното, за да крепне вътрешната убеденост в собствените възможности. Най-злостни отрицатели на Апостола, колкото и странно да е, не са нито турски мекерета, нито шпиони, нито бейове и чорбаджии, ами са от вътрешната организация, измежду т.нар. посветени, каквито са Анастас-Атанас поп Хинов и Димитър Общи**. Новото, което и ап. Павел, и Апостола внасят, е обръщане на посоката за революция преди всичко към духа и съзнанието, не към бита и материалното.

  И къде отива идеята на г-н Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Прав ще излезе англичанинът Пол Джонсън*** когато твърди, че г-н Маркс прилага евангелието и библейските препоръки наопъки, с главата надолу – "В начале бе слово", "и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина..." Неслучайно фарисеи и книжници са сред най-злостните противници на Иисус, а предател е най-близкият Му сред учениците – ковчежникът, ползващ се с доверие. 

  Народ без самочувствие не е способен на промени в материалния си бит. Само че самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи – това е сфера на интелигентния ум. Стратегия, тактика, оръжия идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, а не от тълпа бедстващи, скандиращи по площадите на България с вдигнат юмрук срещу управниците. Обществото е силно, когато е духовна цялост, а хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократът на духа винаги е част от човечеството и плът от националната плът, а не част от малцинство самозванци, обитаващи дворци и оазиси на славата. В този смисъл духовните личности винаги очертават общите ни очаквания, призвани са да служат, не да ни управляват, не да се лумкат в гърди, под път и над път да повтарят своето тъпо: аз-аз-аз. Задача им е да формулират какво следва да върши мнозинството унижени и оскърбени преди всичко в духа. Българският ни дух линее, някой пита ли се кой има полза от това!

  Подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на конкретна идея, че така повече не може и не бива. Всичко друго върви подир това. Снишили сме се не от малодушие, а защото като нация не сме още наясно какво да правим. От двата възможни подхода: бунт или съгласие, съгласието лично смятам за перспектива. Героизмът не решава проблеми, а ги заобикаля, като реди примери на достойнство сред хаоса. Наивно е да си мислим, че Паисий, Раковски, Левски и Ботев са си мечтаели как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; гибелта, печалният край на част от духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за бъдещето на България.

  Революцията в сферата на творческия проект няма нищо общо с кръв и трупове. Кръв и трупове се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви ли здрави спирачки трябвало да има у Левски, но това сякаш не го виждаме! В дейността му събирането на пари за оръжие и планове за национално въстание са средство за промяна на духа у българина и едва после крайна цел – свободата.

За да обориш една теза, учение, философия оръжие може да е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се, че Бенковски не е разбрал силната страна у Левски. Наложи ли се да се доказваш с куршум и кръв, значи сам най-необходимото за разума си изгубил: спокойствието. За да влезе идеята ти във вътрешната субстанция на онзи отсреща. Крепостите се превземат първо отвътре.

  24.02.2002.

  "Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." Начало на по-обширна мисъл от зората на Ренесанса, чийто автор е роденият край градчето Модена Пико дела Мирандола (1463-1494)***. Защо именно Поезията и Драматургията са преди останалите изкуства, а пък вървят и десетина стъпки пред философията? Имам доста оттук-нататък да кажа, но защо да бързам, не бива да съм припрян. Някои гледни точки и сюжети ни се явяват накуп като при Апокалипсиса на ап. Йоан, други – които са с по-песъчлива структура, ни се ронят между пръстите, посегнеш ли да ги опишеш, веднага щом ги съзреш. За вторите ни е необходимо време, докато се установят (изскочили веднъж от подсъзнанието) в съзнателното и заемат свободно съответните логични форми.

  Към двадесет-двадесет и втората си година изживях потреса да открия, че повече от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетните личности – писатели, литературни критици, политици, университетски преподаватели по философия или езикознание – ако не са дълбоко сбъркани, са изкривено представени заради конюнктурата. Като неопитно младо поколение българи, нас ни учеха, че мнозинството (употребяваха онази фалшива и любима на демагозите думичка "народът"), та мнозинството по-вярно преценявало нещата от една отделна личност. Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка ни дава представа кой или що за птица е оценяващият.

  Всичката ни сглобена в последните шестдесетина години национална История е като че написана само за да вдъхнови младите, но и да оправдае, да поприкрие с приятна драперия някой кървав епизод. Някогашните представи ни пречат и днес да обсъждаме спокойно взаимоотношенията със съседите на Балканите. Не ми е изгодно да съм опозиция на когото и да било, но защо ми е да приемам Юнайтед стейтс или Русия за господар на съдбата си! Не е ли в това Българската ни драма!Имам най-могъщо средство на цивилизацията да поставя на мястото им и Русия, и разпрострялата се по планетата с претенциите си Юнайтед стейтс, да ги разиграя като стъклени фигурки от гледна точка на личния си интерес – аз, простосмъртен жител на планетата. Защо себе си да приемам за жертва, когато нещата могат да бъдат и по друг начин поставени?

  Осама бин Ладен удари плесница на цивилизования Запад с онези оръжия, които цивилизованият Запад бе изработил, за да си пази господството и самочувствието на господар на света. Стореното от фанатиците на бин Ладен (ако наистина тяхна е тази работа)**** е отвратително, ала е проектирано от неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на традиционна ситуация.

  Грешката на ислямския фанатизъм е от елементарен тип философия... И така, не унижавай личност или страна, с която смяташ да се договаряш, защото достойният е по-добър дори и за противник, отколкото да имаш край себе си слуга или – както ти наивно си мислиш – приятел насила, защото си му смачкал честолюбието!

  В момент, когато изоставяш войната, печелиш. Какво! Печелиш връщане към уюта на своето и към куп възможности, първата от които е да потърсиш (а то ще рече... и да откриеш) друг вид подход. Едно сражение е само епизод; какъвто и да е изходът, защо да губя представа за многообразието от шансове, дето ще ме изненадват през следващите дни и години. Да изоставя полето на дива конфронтация, ще рече: този отсреща престава да ме озадачава, пренасочвам си енергията, важно ми е какво аз решавам, а не натрапена битка, не противник, за когото винаги ще съм единствено повод да се докаже пред света. Човеците не воюваме с жаби, нали! Защото каквито и подвизи да извършиш във войната с жабите, винаги ще изглеждаш, а и наистина ще си, само смешен, празен, глупав герой.

  Висша техника при сблъсък (битка, война, спор) е да владееш умение да сменяш ритъма – сам да забавяш или да ускоряваш, усилваш или отслабваш натиска; тази гъвкавост не значи да се обезличиш, а да си диктуващият, водещият играта. Защо забравяме, че в живота, освен принципи, останалото е игра, често игра на живот и смърт, но все пак игра?

  Да погубиш, да убиеш, да обезличиш – цел ли е! Цел за неандерталеца по душа, не и за мен. Противникът ми може да е всъщност най-верен съмишленик; длъжен съм да го уважавам, че ми помага да узная с какви слабости имам да се справя. 

  Страхувай се от онзи, който не ти отвръща на удара! Той е по-опасният. Не знаеш кога ще застане на пътя ти в блестящите си доспехи, въоръжен с неприятни за теб изненади.

  Самовлюбеният елементарен тип грандомания се възторгва от победата заради овациите, заради материалните лични изгоди. Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, след които и двете страни да спечелят? От Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"

  Богат е отличаващият същественото от останалата дреб и не трупащият ненужно; богат е разхвърлящият товара си, а не събиращият знаци на власт и имот; богат е свободният, а не сам оковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни си сърцето, то знае как да тупти! Следвай естествения ход на нещата, и няма да съжаляваш!
    - - - -

  Спрямо Re. сякаш съм се освободил от желания и не се чувствам обвързан. Това обаче не значи безразличие; тя си остава завинаги онова "мое момиче". Така че не съм зависим от променената ситуация. За страничен навярно съм кръгъл наивник, но всъщност съм по-богат, не са ми необходими ответни реакции, не съм зависим от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм много по-свободен, а и любовта е станала по-изчистена от рутина и дългове. Нещо повече – реалната Re. не може вече да ми влияе; любовта си остава моя вътрешна работа – не влечение към плът, а приятна илюзия, далеч от битовите стереотипи за жена и любовница. Да, в материален план това е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; щом приема обаче ситуацията като игра, откривам качествено различния подход към себе си в участта ми на мъж и към любовта, която всъщност дава импулс за живот и писане.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 dec. 2019

___

* Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, религиозен философ, теолог и писател, вж. https://www.afish.bg/readings/item/1117-blez-paskal-kakto-se-razvrashtava-umat-taka-se-pohabyava-i-chuvstvoto.html
** Драматичен е моментът, когато в софийския зандан срещу Левски изправили Димитър Общи. Какво е мислил, как е гледал своя антипод във всякакво отношение! Апостола е светлокос, светлоок, Общи е тъмен като циганин. Левски е идеолог и мислител, Общи е бабаит и изнудвач. Левски си води бележки, Общи е неграмотен. Левски е общителен, Общи е тип темерут. Левски е великодушен, Общи е отмъстителен. Левски е честен, Общи е лъжец. Левски е търпелив, а и прагматичен, Общи е припрян и сприхав. Левски е организиран, Общи не признава ничий авторитет. Левски залага всичко свое в делото, Общи е бабаит и нагъл егоист. Левски е човечен, Общи е самата анархия. Човек с мисия, с поглед в бъдещето е Левски. Димитър Общи живее ден за ден – месеци преди обира в Арабаконашкия проход отваря клеветническа кампания. Двамата с Анастас п.Хинов клеветят Левски, че е лъжец и че злоупотребявал с комитетските пари. "Недей ми току стъпя на краката – съска Хинов, че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш за секоги". П.Хинов и Общи твърдят, че Левски не върши работа, харчи народната пара и е привилегирован. Към клеветите Левски се отнася сериозно, но не слиза на нивото им. Говори с цифри и факти, настоява за демократично разрешение на проблема, който ги измъчва. В духа на устава кани ги да си сберат "документите" срещу му и да идат на съд пред Централния комитет; жали, че това е "интрига, която спира ходът на народната работа". "Ако Вий мен не сте познали, който са търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани". Проф. Иван Унджиев, изследователят, обобщава: "Това е борба, в която лекомислието и безредието воюват срещу здравия разум и дисциплина в организацията". Вж. http://www.ploshtadslaveikov.com/istinskoto-predatelstvo-na-dyakona-le/2/

*** Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, стр. 76 и нататък.

**** Взривяването на Световния търговски център в Манхатън.
*****Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_%D0%9F%D0%B8%D0%BA%D0%BE_%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B0 Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (8.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (8.)

  23.02.2002. (антракт)

  Читател от Харманли:

  – Струва ми се, дразни те не романът, а отношението на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус, който книгата е придобила. И за мен то е дразнещо. Това обаче, което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст. Има различни очи, през които може да се погледне към един испански галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно това е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, ала бавно подвижен и съответно лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил чудесно свършена работа, тъй че и дърворезбите му, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран върху носа на кораба, биха изпълнили сърцето му с възхищение, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапак, който играе челик (или испанския му еквивалент) на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, докато за циничния еднокрак просяк на ъгъла край кръчмата "Пияната русалка", галеонът би бил само още един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента когато романът "Името на Розата" се е оказал в ръцете ни, а не е ли едно от качествата на писателя да умее да гледа през различни очи? 

  Колкото до книгата като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота", това не важи ли за която и да е книга (художествена литература)? 

  Оправдаващият се автор:

  – Карамба, прав сте! Накарахте ме да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сух хляб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, решително избирам да съм едно от хлапетата, които си играят на челик, ама не край пристанището на Барцелона, да речем, ами по някоя от прашните улички на Вашето Харманли. И ми водите с цели петстотин бройки в резултата. Това е положението! 

  Всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното свое мнение. Обаче имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група почитатели на знатния професор Умберто Еко, пък аз комай съм си сам в пристрастието си. Което е готино, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре, предавам се, прав сте. Това слага ли край на спора! Викам, да минем към по-весела тема! Що се отнася до испанските галеони, над множество от подходи към галеона като боен кораб, пропътувал съм Тихи океан с двайсетина подобни галеона, които безумно дързък авантюрист и малоумник бе купил някога от латиноамериканска компания на безценица и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Циганска му работа! И от далаверата ни нищо не излезе. Океанът му погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени корита, изпрати ги на океанското дъно, а моя милост – като прилежен почитател на драмата, помилва, тъй да се каже, та така – с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист плаж край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен отговор.

  Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор. 

  Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканска фамилия.

  – Не знам какво е това морално предимство. Горният цитат ме кара да мисля, че ще е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Та си спомних за Джордано Бруно (и Чарлз Буковски е добър пример) и се зачудих дали заради моралното предимство името му е стигнало до мен, или заради нещо друго. Кому е нужно моралното предимство?

  Оправдаващият се автор:

  – Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, драга. Ама дали отговорът не е във въпроса! Истината не идва от едно място, а от много места – и обикновено сме свидетели как ни представят част от истина за нещо цялостно и завършено, като да речем, Цялата истина. Има притча при дзен-будизма за това как петима слепци спорили що е това слон*. Разпването на Иисус дали пък не е отговор за т.нар. "морално предимство"?! Ако Вселената е дело на свръх-разум (извънземни, Господ, Йехова и пр.), основата на вътрешната ни вселена пак ще е духовна, а не материална, понеже материалното е в плен на времето, докато духовното (нравственото) не е в плен на времето.

  Та така!

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 dec. 2019 

–––

* Петимата слепци и слонът.

    Петима слепи вървели из пътя. Срещу тях се задал слон.

    – Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.

    Любопитство обзело слепците.

    – А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го. 

    Тогава минувачите помолили ездача: 

    – Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.

    Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:

    – Е, сега вече узнахте ли какво е слон? 

    – Знаем, знаем! – отговорили петимата. 

    – Тогава кажете ни що е слон, според вас.

    Слепият, който опипал хобота, рекъл: 

    – Прилича на дебела змия, свита на кълбо. 

    Слепецът, който опипал крака на слона, възразил: 

    – Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер. 

    Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял: 

     – Ама и ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.

    Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:

    – Ама че сте заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.

    Онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, се обърнал към останалите: 

    – Ай, как се лъжете! Слонът съвсем не е, както го описвате, а е като корабно въже.

   Древна индийска притча, бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

      Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*

   14.02.2002. (продължение)

  Разрушаването на любовна връзка най-често е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки, и Re. е в правото си да развали неизгоден от нейна гледна точка на жена неписан договор. Постарах се да не й попреча, да не я товаря с несъгласията си по този повод; нещо повече – отстраних се от всички онези сфери, където новичкият й любим успя да си навре носа. Оставих го да се настани в освободени от моето присъствие вътрешни пространства на живота й. Но отстъпленията ми бяха дотук. В материален план, т.е. физически, тя постепенно престана да ми действа като изкушение и като стимул за живот; защо обаче продължава да ме търси за душеприказчик? Ако онова отсреща е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на привързаност по навик ли са, заради неустановил се все още в съзнанието й нов стереотип за мъж ли е, или е знак за нещо по-важно?

  Обичам, но не по онзи начин, както бе до рождения й ден през 2001 г., това е ясно. Казал съм го и съм го изразил с поведението си. Тогава?! Иде ми на ум не особено приятната версия, че в последния месец човекът, когото поставях десет години от живота си на пиедестал, върши нежно издевателство над мен, присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни от смачканото самолюбие на мъже, които са си ги пожелали и са си проектирали щастие с такава прелестна във физически облик принцеса. Да приема тази версия за истина, значи донякъде, че съм се предал. Когато казах, че новият й избраник е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното ми момиче, с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не бих могъл да предлагам, тъй като смятам, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, за да ти дам", мен ме няма в такъв тип сделки. Всъщност, любопитно ми е, мога вече по-уравновесено и хладнокръвно да ги наблюдавам – гърчовете на двамата предоставят живописна гледка към онзи там техен си, обвит в полумрак интериор.

  Слънчев ли е хоризонтът им? Дано е слънчев; нещо у мен, обаче, ми подшушва, че Re. няма друга възможност освен да приеме да е стока, аксесоар, собственост, придатък, украшение в чуждия живот, или да се освободи от илюзията, че може да бъдеш щастлив, щом друг някой – пък бил той и най-обаятелната личност на света, взема решения какъв да си, как да живееш, как да мислиш, как да чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любовта като подчинение към когото и да било.

Въобразявам ли си, че към мен я тегли именно усещането за свобода? Не я желая вече, не съм дотам глупак; но жал ще ми е да я видя окована духом, ето това е!

    * * * *
  Следобяда, около пет часа без нещо, чувам от далечния край на учителската стая, край телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Да, можем да се чуем... Ама защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Тегаво ми е, че може да беше демонстрация като за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма, докато дойде ред за следващия ми учебен час; не, не ме интересуват техните неща, приех за естествено, че след като тракна слушалката, бързичко отлетя и чувах как токчетата й рикошират като картечен откос по излъсканата мозайка в коридора.

  Записвам си отстрани, в полето на учебния тест: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворение. Опитвам да си спомня дали някога с толкова настръхнал от досада тон съм я чувал да разговаря. Не думите, тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен нещастник на мое място навярно би тържествувал, а мен защо ми е криво?!

  Посегнеш ли да унижиш някого, унижаваш сам себе си. Не съм я виждал досега в този образ. Познавам ли я, всъщност! Години наред я отвиквах да ми съобщава по телефона тържествено, преливаща от зной"обичам те". И дяволицата замени онова "обичам те", изречено като по препоръка на психоаналитик made in US: т.е. колкото по-често, толкова по-добре, с което само ме дразнеше. Та смени стереотипното като американска дъвка "обичам те" с нашето по български знойно "Мразя те! Да знаеш как те мразя!" – изречено с плътен, идещ сякаш от утробата й глас, излъчващ ярост и страст, както съм го и възприемал като типичен българин. А това нейно иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно за човека. Не, не му завиждам на новичкия. Някогашното мое огнено момиче здраво му натри носа.

  Трезво погледнато, онзи човек не ме интересува; иначе бих задълбал из драмата, която сам си подготвя и в която ще да е вечно съмняващият се бъдещ ревнивец.

  19.02.2002.

  Животът, по-точно умението да се живее не е ли умение да вършим компромиси, да приемаме поражения и удари като нещо закономерно и най-естествено?

  – Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишната Мариета Н., колега, на която дадох да хвърли едно око на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена! Знаеш ли кое е най-точното определение за позицията ти на автор? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че е такъв твоят характер. Децата няма да издържат да прочетат втората част. Тази част е за възрастния читател. Ами това са жестоки неща. Чудно ми е как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно в живота си мъжете пазите много по-жестоки спомени от детството, и това е, защото сте умозрителни – помните неща, които у една жена избледняват с годините. 

  Re. ме наобикаля чат-пат. Поглежда ме дяволито или подхвърля фразички, за да й отговоря. Запазвам невъзмутимото си изражение, т.е. мълча. И след обяда, отново в хранилището на училищната библиотека застава пред мен, пронизва ме с очи:

  – Жоро, какво става с теб?

  – А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко си е наред.

  Неколкократно повеждаме безсмислен опит за разговор. В отношенията помежду ни съм оставил нещата като при транспортен самолет, който на автопилот се движи сред плътни облаци. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи; дано се приземя с по-малко поражения, дано е в равнина, а не с челен удар в скалист планински хребет. 

  "Не се научих на компромиси, коте; май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, и аз не знам!

  23.02.2002.

  Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, значи, някъде от четири-петгодишна възраст съм бил подсещан и озадачаван от чисто религиозния подход към природата, хората и огромния непонятен свят около нас – слънце, луна, звезди, планини, къра край Пазарджик, дядо ми Борис, с когото орем, река Марица, която величествено тече, шумоли тихо в тръстиките. В ушите ми с грохот звънтяха черковните камбани от катедралните храмове на християнството, но християнин в ритуалния смисъл на това понятие така и не станах, изпитвам и досега съпротива, не успях да приема Някой Всевиждащ над себе си; живея и досега със съзнанието, че – както и други вероятно биха твърдели за себе си, съм едно от милиарди лица.

  И ето как Бог за мен съвсем не значи Вяра в свръхестественото и ах, царство Му небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия ни разум и на човешката ни интуиция. Иначе какво е Бог, освен халюцинации, олицетворение на чувството ни за Подреденост, Добро, Чест, Достойнство – все образи на съвестта.

  В полето отстрани на учебния тест: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност. И после едно под друго, както са ми дошли на ум:

Слаб, но и радостен.

Убеден в своето, но не фанатик.

Влюбен, но без сантименталничене.

С въображение, но обикновен, земен.

Стремящ се да е чист, но не и стерилен.

Бъркащ посоките, но не и отчаян.

С очи в смъртта, но жив.

Нагарчащ и стипчив, но стремящ се да е смирен.

Защото Аз не значи само Аз, а всеки човек на тази планета.

    
   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 dec. 2019

Илюстрации:

- 1943 г. Пазарджик, момичето отляво е бъдещата ми майка;

- 1943 г. Пазарджик, Борис и Невена, родители на майка ми. 

–––

* Жилбер Сесброн (1913-1979), https://www.crossroadbg.com/jilber-sesbron.html. Бел.м., tisss.