ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

      Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*

   14.02.2002. (продължение)

  Разрушаването на любовна връзка най-често е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки, и Re. е в правото си да развали неизгоден от нейна гледна точка на жена неписан договор. Постарах се да не й попреча, да не я товаря с несъгласията си по този повод; нещо повече – отстраних се от всички онези сфери, където новичкият й любим успя да си навре носа. Оставих го да се настани в освободени от моето присъствие вътрешни пространства на живота й. Но отстъпленията ми бяха дотук. В материален план, т.е. физически, тя постепенно престана да ми действа като изкушение и като стимул за живот; защо обаче продължава да ме търси за душеприказчик? Ако онова отсреща е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на привързаност по навик ли са, заради неустановил се все още в съзнанието й нов стереотип за мъж ли е, или е знак за нещо по-важно?

  Обичам, но не по онзи начин, както бе до рождения й ден през 2001 г., това е ясно. Казал съм го и съм го изразил с поведението си. Тогава?! Иде ми на ум не особено приятната версия, че в последния месец човекът, когото поставях десет години от живота си на пиедестал, върши нежно издевателство над мен, присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни от смачканото самолюбие на мъже, които са си ги пожелали и са си проектирали щастие с такава прелестна във физически облик принцеса. Да приема тази версия за истина, значи донякъде, че съм се предал. Когато казах, че новият й избраник е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното ми момиче, с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не бих могъл да предлагам, тъй като смятам, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, за да ти дам", мен ме няма в такъв тип сделки. Всъщност, любопитно ми е, мога вече по-уравновесено и хладнокръвно да ги наблюдавам – гърчовете на двамата предоставят живописна гледка към онзи там техен си, обвит в полумрак интериор.

  Слънчев ли е хоризонтът им? Дано е слънчев; нещо у мен, обаче, ми подшушва, че Re. няма друга възможност освен да приеме да е стока, аксесоар, собственост, придатък, украшение в чуждия живот, или да се освободи от илюзията, че може да бъдеш щастлив, щом друг някой – пък бил той и най-обаятелната личност на света, взема решения какъв да си, как да живееш, как да мислиш, как да чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любовта като подчинение към когото и да било.

Въобразявам ли си, че към мен я тегли именно усещането за свобода? Не я желая вече, не съм дотам глупак; но жал ще ми е да я видя окована духом, ето това е!

    * * * *
  Следобяда, около пет часа без нещо, чувам от далечния край на учителската стая, край телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Да, можем да се чуем... Ама защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Тегаво ми е, че може да беше демонстрация като за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма, докато дойде ред за следващия ми учебен час; не, не ме интересуват техните неща, приех за естествено, че след като тракна слушалката, бързичко отлетя и чувах как токчетата й рикошират като картечен откос по излъсканата мозайка в коридора.

  Записвам си отстрани, в полето на учебния тест: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворение. Опитвам да си спомня дали някога с толкова настръхнал от досада тон съм я чувал да разговаря. Не думите, тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен нещастник на мое място навярно би тържествувал, а мен защо ми е криво?!

  Посегнеш ли да унижиш някого, унижаваш сам себе си. Не съм я виждал досега в този образ. Познавам ли я, всъщност! Години наред я отвиквах да ми съобщава по телефона тържествено, преливаща от зной"обичам те". И дяволицата замени онова "обичам те", изречено като по препоръка на психоаналитик made in US: т.е. колкото по-често, толкова по-добре, с което само ме дразнеше. Та смени стереотипното като американска дъвка "обичам те" с нашето по български знойно "Мразя те! Да знаеш как те мразя!" – изречено с плътен, идещ сякаш от утробата й глас, излъчващ ярост и страст, както съм го и възприемал като типичен българин. А това нейно иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно за човека. Не, не му завиждам на новичкия. Някогашното мое огнено момиче здраво му натри носа.

  Трезво погледнато, онзи човек не ме интересува; иначе бих задълбал из драмата, която сам си подготвя и в която ще да е вечно съмняващият се бъдещ ревнивец.

  19.02.2002.

  Животът, по-точно умението да се живее не е ли умение да вършим компромиси, да приемаме поражения и удари като нещо закономерно и най-естествено?

  – Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишната Мариета Н., колега, на която дадох да хвърли едно око на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена! Знаеш ли кое е най-точното определение за позицията ти на автор? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че е такъв твоят характер. Децата няма да издържат да прочетат втората част. Тази част е за възрастния читател. Ами това са жестоки неща. Чудно ми е как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно в живота си мъжете пазите много по-жестоки спомени от детството, и това е, защото сте умозрителни – помните неща, които у една жена избледняват с годините. 

  Re. ме наобикаля чат-пат. Поглежда ме дяволито или подхвърля фразички, за да й отговоря. Запазвам невъзмутимото си изражение, т.е. мълча. И след обяда, отново в хранилището на училищната библиотека застава пред мен, пронизва ме с очи:

  – Жоро, какво става с теб?

  – А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко си е наред.

  Неколкократно повеждаме безсмислен опит за разговор. В отношенията помежду ни съм оставил нещата като при транспортен самолет, който на автопилот се движи сред плътни облаци. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи; дано се приземя с по-малко поражения, дано е в равнина, а не с челен удар в скалист планински хребет. 

  "Не се научих на компромиси, коте; май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, и аз не знам!

  23.02.2002.

  Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, значи, някъде от четири-петгодишна възраст съм бил подсещан и озадачаван от чисто религиозния подход към природата, хората и огромния непонятен свят около нас – слънце, луна, звезди, планини, къра край Пазарджик, дядо ми Борис, с когото орем, река Марица, която величествено тече, шумоли тихо в тръстиките. В ушите ми с грохот звънтяха черковните камбани от катедралните храмове на християнството, но християнин в ритуалния смисъл на това понятие така и не станах, изпитвам и досега съпротива, не успях да приема Някой Всевиждащ над себе си; живея и досега със съзнанието, че – както и други вероятно биха твърдели за себе си, съм едно от милиарди лица.

  И ето как Бог за мен съвсем не значи Вяра в свръхестественото и ах, царство Му небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия ни разум и на човешката ни интуиция. Иначе какво е Бог, освен халюцинации, олицетворение на чувството ни за Подреденост, Добро, Чест, Достойнство – все образи на съвестта.

  В полето отстрани на учебния тест: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност. И после едно под друго, както са ми дошли на ум:

Слаб, но и радостен.

Убеден в своето, но не фанатик.

Влюбен, но без сантименталничене.

С въображение, но обикновен, земен.

Стремящ се да е чист, но не и стерилен.

Бъркащ посоките, но не и отчаян.

С очи в смъртта, но жив.

Нагарчащ и стипчив, но стремящ се да е смирен.

Защото Аз не значи само Аз, а всеки човек на тази планета.

    
   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 dec. 2019

Илюстрации:

- 1943 г. Пазарджик, момичето отляво е бъдещата ми майка;

- 1943 г. Пазарджик, Борис и Невена, родители на майка ми. 

–––

* Жилбер Сесброн (1913-1979), https://www.crossroadbg.com/jilber-sesbron.html. Бел.м., tisss.