ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (11.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (11.)

    Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.*

  04.05.2001. 

  Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!** от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, очертаваме се, изнасяме се на показ. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Легендата за Богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на етичното, нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието, в душата, когато е най-тихо, когато човекът е гол и незащитен сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам, до 33-годишната си възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси.

  По-жестоко е наказание, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Сакскобурготски прилагаше спрямо нас, българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуване на персоната с инертно множество хора. Елиминирайки го, според своите тайни правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, такива сме зададени от генетичните ни родители траките, митичните бриги (фриги), изгонени из скришното Царство на езотериката*** от силно честолюбивия Александър, син на Филип Македонски. Да, ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; да се повторя: такива сме зададени от нашите древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не проумя, за да отстоява българщината като идентичност, стил, манталитет пред чуждия интерес (руснаци, янки и прочие).

    * * *
  Из предговора към изследването "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси****, цитат от "Повторението" – книга на Киркегор (1813-1855) от 1843 г.: "Да би имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет. (...) Религиозният тип е образуван от самия себе си, отхвърля всички детски лудории на действителността" (с. 41). Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство, че без "страх и трепет" (ключови понятия в Библията, с. 630 и 1446, изд. 1983, взети от датчанина Киркегор на въоръжение) възприемам бездната на бездуховното около материално устроения ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя присъствието на духа поне в собствената си плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философа! Бог над мен бих приел като назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват бог точно там – горе? Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Христос среща Себе Си в разни версии, като влияе върху отделни съдби, тези срещи следва ли да Го разочароват от нас? Но не възприемам Учителя по този начин; смятам, че Той би бил удовлетворен да Го носим в себе си, не над себе си. Но в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки.

  Да, животът ми е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми е колкото синапено зрънце в океан от неизвестност, и въпреки това... Пътят към Истината за света и нас не опира в крайното; такова нещо няма; представата за божественото е лъч, пътеводна звездичка за творческата ни енергия, не средство за ограничения. Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен у човека, а не да му поставяш юзди и рамки, да им се любуваш на тези затворени в клетка Адам и Ева като на екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с онези "всички детски лудории на действителността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вяра, не религия, (като форма за напътствия и нравоучения), според мен, е цел на Създателя. Без да отричам религията, пак съм в състояние да бъда достоен, преодолял в съзнанието си онзи чисто религиозен (чрез страх и трепет) подход към света. Левски нарушава обета си на духовно лице: формално сваля расото, подрязва си косите, престава да служи в храма; следва ли да смятаме, че от онзи момент той е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол, личност, носеща из многострадалното Българско землище Бога в себе си. Не ми е ясно как високата строга философия тълкува съдбата му, житейската му пътечка, но простият народ отлично схванал мисията на материалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – разбрал го не по закони на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, строга към себе си, ала любознателна за света; под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го проумял още докато бил жив, а не post factum, както правят по-късно присъединили се глашатаи на истини от последна инстанция, каквито винаги са ни в изобилие, понеже ламтящият тарикат като винената мушица се самовъзпроизвежда от грандомания и злост.

  05.05.2001.

  Обичам си момичето и с плът, и с душа, но... снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първият – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – вакханален, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Почувствах се гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно и кое не. Вакханката постигна каквото искаше. Будя се разтърсен. Леле, обладаният бях аз! Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана то. Толкова ли съм лесен? Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността и да не бягам. Не ща от мен си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Сякаш някой бе изпратил изживяното насън, за да провери, да ме изпита.

  Е?! Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища? Като описвам, мисля си: отдалечавам ли бесовското, безогледната страст от мен отклонявам. То няма нищо общо с Любовта. Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, и макар нищо да не казва, вече знам: тези широко разворени очи дълго време ще ми парят. Та какво ли още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се случило, важно е как си го преживял, какъв опит става оттук-нататък преживяното дори насън за теб.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 14 dec.2010

___
* Артур Шопенхауер (1788-1860).
** Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и с този израз отвръщал на недоумяващите си съграждани атиняни: "Човек търся!" 

*** Първо бастисал Одриското царство, траките принудил да поемат на югоизток и тъй се заселили чак в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. А след още пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като слезли оттам към реката Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише в Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвайки потеклото на св. Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканите, а вероятно и върху целия Европейски материк.
**** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 41. Бел.м., tisss.