– Влюбиш ли се в цвете, което е едничко, стига ти да зърнеш звездите, за да се усетиш щастлив.Из "Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)
ВНЕЗАПНО
В крайпътно малко тихо заведение*
сред мрачен, уморителен
и кишав ден
остави крадешком да я погледам
и бях от нежността й странно удивен.
Кой вятър в тази пустош ме довея, дори не знам какво ли търсех там – стоях като моряк уцелен сам на кея,
внезапно влюбен в Тихи
океан.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1 apr. 2011 – edited by 4 dec. 2019
–––
* В местността Пода по пътя през планината между Бургас и Варна след уморително пътуване към Балчик и Добруджа спрях колкото за едно кафе. И тогава внезапно усетих тръпката, която стана повод за този текст. Имаше още двама мои близки там край грубо скованата дървена маса, но в онзи миг всякакви обстоятелства и тревоги за мен изгубиха смисъл пред нещо толкова необозримо и красиво, каквото е звездното небе над нас в ясна лятна нощ. Бел.м., tisss.
Четенето
като процес. Четенето на този роман с това мудно сюжетно развитие, с
прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основни действащи лица
са всяко по своему представени в пародийна, но и в противната си форма, цялата
скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения – Сетембрини, мадам
Шоша (до стр. 460-470), съставено от жалки, посредствени или случайни
личности – всичко това, всичката тази "идилична картина" излъчва спарения душен
въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на
цивилизоваността. Като я осмива, само че не по италиански или френски,
а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене,
имам чувство, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на
средата, която прилежно окарикатурява. Даже заравянето в подробности от
чисто природонаучната сфера внася хербариен енциклопедически застоял дъх
на затлачващи художественото внушение детайли. Защо е тази очевидна претенция да ни съобщава факти "от
последна инстанция"? Литературата не е родствена на строго научното познание. Литературният разказ е
игрив, любознателен, далеч по-богат на обертонове и нюанси, по-пъстроцветен от сивия равен, уседнал глас на научността. Да се
вкарват в услуга на литературното послание тежките панелни конструкции на
научния стил, според мен, най-малкото е липса на мярка, вид преиграване – все
едно клоун да се изживява като Сократ или Платон,
клоун, който забравя защо публиката е дошла в цирка.
Претенциозния си роман "Любов в ада" мой съгражданин, литературният критик Димитър
Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, явно е писал, като с пълни шепи черпел от Т. Мановия "Вълшебната планина"; например – енциклопедичната
изчерпателност върху това и онова. Голяма работа! Бъркат. Понеже литературното творчество е преди всичко внушение, омагьосване, не каканижене
на статистически и прочие строго научни факти. В такъв смисъл художествената
литература сред изкуствата е най-близо до човешката драма именно в онази гранична област, дето плътското и духът се срещат и разминават. Нещо – непостижимо
за науката, при всичкото ми уважение към нея. Все пак Томас Ман пише романа си през 1912-1924 г., докато Димитър Кирков своя – през 80-те години на ХХ век. За Т.
Ман обяснението е, че 1912-1924 г. е в епохата на Западния романтичен подход
към човека и живота, преди Голямата депресия след 1929 г., а нашия автор няма какво да го оправдае. Значи, нека е ясно: заиграването с научността в
литературната материя може да мине само като пунт, само с известна насмешливост или
друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто
литературно размишление върху човека и света наоколо, авторът просто демонстрира съмнение в силата
на изкуството, и по-точно казано: някакъв тип творческа немощ за
изкуство. Науката се учи с
прилежност и разум, изкуството изисква любов; затова е наречено изкуство, защото е
създадено да изкушава, да ни влече към неща, които с разум и прилежност само
няма как да осъзнаем.
Стр. 485 от романа "Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.)
Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.
Стр. 513: нещо, изречено от св. Августин,
наричан още Августин Блажени (354-430
г.): "Вярвам, за да позная!"* Да не се бях предоверил на местен тарикат и не му бях връчил накуп двегодишните си спестявания, за да
ми отпечата книга, която писах в течение на десет години, как по-добре бих научил
колко ниско може да слезе човек, когато сам не се уважава! И най-готиното – че тарикатът, сияещ от кеф, обяснява на местни пишещи как покрай историята с ръкописа се почувствал душевно наранен и какво ли пък значи някаква сума пари, когато става дума за честта и достойнството.
По повод пасаж, стр. 514: "истина,
чийто победи над авторитета". Какво значение има авторитетът, когато
съобщава една истина? Да демаскираш лъжеца ли ти е по-важно от студена чаша вода и отстъпки пред т.нар. авторитет? Мен самото понятие "авторитет" ме настройва
подозрително към качествата на личността, към която го пришиват. Позлатени рамки за идоли и псевдовеличия
наоколо колкото си щеш! Но това са все минали по реда си победители. Жестоко, но е така. Техните постижения и нашите закономерни предстоящи неуспехи, не са нищо повече, от гледна точка на космическите висини над кратуната ни, от малка брънка в най-общия ход на живота, който сам себе си прилежно и учтиво (да се
надяваме!) опознаваш чрез загубите си.
Симпатичен е не
рицарят, до зъби окичил се с оръжия и аристократични знаци на честта, а простосмъртният,
сражаващият се с ясно съзнание за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в двубоя пред крепостните зидове на Илион са Омирова версия на това несекващо и днес противостоене между живия дух
и грандоманската суетност. Показните турнири на т.нар. рицарско съсловие, тези бляскави турнири с предизвестен финал, когато
победителят се знае поначало, кому са нужни, освен на рутинерите,
загрижени да не се наруши статуквото! То затова и така пищно
протича цялата им подготовка – шумотевица, фанфари, гирлянди, топовни салюти,
развети семейни флагове. О, колко красиво би било авторитет и истина да си съответстват, да са едно на друго предани, но колко са щастливите съвпадения в
историята или в днешните дни! По-често
си имаме работа с митологизирани жалки съществования, с египетска мумия, от която предвидливо са извадили червата, карантиите, мозъка и сърцето с останалите вътрешности и цялата жизнена дяволитост и
случайност на самия обект на обожествяването.
Не можеш да заковеш когото и да било в
невежество и посредственост; пътеката към високи духовни хоризонти винаги и
пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е дали човекът ще поеме
по тази пътека или ще предпочете други благини и ценности на живота. И да не
хленчат, и да не размазват сълзи и сополи – всеки сам да си носи кръста, нима това е толкова лошо?
За приликите между комунизма, като рожба на
Марксовото учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.
Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "Неговата
форма е логиката, но неговото битие е заблудата (...) Убежденията не живеят, ако
не им се предостави случай да се борят". И малко по-нататък: "Вие сте
невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасността да увредите
духа и душата си под въздействието на колкото фанатични, толкова и злонамерени извъртания".
Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се,
на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на
духа – иначе не бих търсил неговото общество – и точно като йезуит, стреми се към нови
комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз бях изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе
разкривал пред мен". Напомня за някой си Лазар Мастагарков, или Георги Петров от местния всекидневник, или за любим местен университетски преподавател (проф. Владимир Янев), все хора от
местния кръг интелигенти. 09.01.2001.
Томас Ман, "Вълшебната
планина". На стр. 641 съм. Така е с мен: започвам някоя обемиста
книга запален от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си:
какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, пък ще се наситя,
ще ми мине. Отначало четенето ми спори, върви гладко, хоп-хоп-хоп... после идват някакви
вътрешни мои несъгласия със стила на автора, с някои негови особености. И неусетно заоравам, хванат в плен от моето си
самолюбие; че бих могъл не по-зле, ама къде ти! – и много по-интересно да
разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават десет-двадесет дни, четенето
на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, вече живея рамо до рамо
с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си
лични преживелици, настроения, открития. От време на време пак ме гони бяс: този роман
кога ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета докрая, ала дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенско или калугеровско упорство, вземе да съска: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри!
Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по
повърхността, а запрятай ръкави, слизай в дълбочина; защото казаното ако е
едно, подсказаните са две и три, може и повече, отколкото би могъл да проумееш.
Това четене за удоволствие ли е? Или жива
мъка?! По-скоро е изкушение да се преборя с мене си. И най-сетне заставам смирен,
притихнал пред това чудо, което се раздипля току пред очите ми – един успореден, но
вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора чувствам
като неподозирано до днес свое лице. Преставам да споря с него, следя със
затаен дъх дори най-скучновати наглед пасажи. Романът сякаш ме е превзел
отвътре; успоредявам крачка със стъпките на героя. Какво ти! – героят това май
съм самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще
последва в изтъняващия куп непрочетени още страници. Заспивам с книгата до възглавницата си.
Будя се на сутринта и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне,
както мъж – към любовницата си. Разнасям книгата от стая в стая, върша
това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето
че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм
правил, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм
запознат, посветен в най-фините му детайли".
Случва се, с една книга да живея месеци наред.
Тя става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но това
не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща,
когато съм сам и си правя преценки за дреболиите наоколо. Излизането от този род омая е като отрезвяване
подир нощ с вакханална сексуална оргия. Ще мине време, пак съм си уж същият, ала образите и посланията от прочетената с толкова противоречиви вълнения
книга бавничко ще се слягат и утаяват, докато просто забравя, че книгата си има за автор друг човек и прочетеното престане да е куп хартия, а се преобразило в
част от личния ми опит.
Появява се в романа "Вълшебната
планина" и един холандец, шейсетгодишният исполин Питер
Пеперкорн: чугуненият неандерталски тип, пред когото аргументите на културата
вехнат. Аривист ще рече амбициозен безскрупулен тип (от
фр.), решен на всяка цена да успее.
Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: "Бъбря
глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо
трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности". Аналог
на Питер Пеперкорн в представите ми е известен шоумен (в деня, когато преписвам
за кой ли път тези записки, сутринта на 9 декември 2006 г.). Самочувствие грандиозно на добре
устроения в пространството циничен нахалник. Странно, ала подобни персони обикновено са дори симпатични.
Понякога са дори артистични. Понякога тъпият вариант ирония откъм тяхна страна
звучи тъй: "Как е, как е, питам, шегувайки се! Бъбрите за култура, за философия... То пък какво е? Яде ли
се, пие ли се? И го смятате важно, тъй ли?! Е, говорете си, говорете, аз няма
да ви преча". Мисля си, Алеко Константинов (1863-1897) открива
подобно отношение у българина неандерталец – уважаемия търговец,
бизнесмен, политик, вестникар и кандидат за депутат г-н Ганьо Балканский. 11.01.2001.
Стр.
842 пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова
значителен, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо
по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."
15.01.2001.
Душицата
на мнозина измежду българските новобогаташи е дърта проститутка, накипрена,
нагиздена, с пристиснати във форма на кокоше дупе устни. Кърши тя раменца,
мига дяволито, игриво, та някак да я приемем за девственица. Мислят си, че богатството им е дадено да си угаждат на
тщеславието, на егоизма; не разбират простичката истина, че имане, вложено в
каквото и да е друго, не за обща полза, е прокълнато, носи нещастие. Затова живеят
като емигранти сред нас, скитат се по екзотични земи, като хора без отечество, чужди за своите, ала свои сред заможни
невротици от проспериращия Западен свят. Следва в част 5.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 3 dec. 2019 Илюстрации:
- 2019 г. Вашингтон. Визита на премиера Б.Б. в Белия дом;
- 1989 г. Пловдив. Митинг на млади пловдивчани в центъра.
___
* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог е сътворил света не от
някаква материя, а от нищото. За разлика от мнозина древноелински философи, според които върховният бог сътворил само формата и реда във Вселената,
според Августин Блажени Господ създал и материална субстанция
като градивен материал. За скептиците се отнася мисълта на Френсис
Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат
човека към атеизъм". В случая интересна е представата за автор на роман като върховен творец на свят, който свят въображението на читателя е в състояние да материализира. Бел.м., tisss.
Хванах
да чета "Д-р Фаустус" – роман на зрелия Томас Ман, писан от май 1943 до края на януари 1947 г. според педантични сведения на автора, т.е. книгата е писал от 68-та до 72-та си година. Ето как значи се създава митология около един роман,
минава ми през ум. Все същият, познат ми от "Вълшебната
планина" (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие като да подсказва за особен род предвзетост. Пак има пародиране на образите, като този път разказващият герой е скованият в ограничеността си доктор по философия Серенус Цайтблом, навършил шейсетата си година. Че недостатъка си да твори "лекокрила,
жизнена, интересна" проза си е превърнал в стил, ми е ясно
вече, но то пък се съчетава със задълбочени анализи и размишления от
публицистично-философски тип. Та комай това ме изкушава да чета този муден, тежък, многозначителен г-н Ман, от когото очевидно има какво да науча, понеже под масивната немска умозрителност пулсира нещо, по-присъщо за
други географски ширини: не, не средиземноморски, по-скоро
латиноамерикански натюрел.
Стр. 46*: "Защото макар че артистът си
остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на
практическа дейност човек, макар той, противно на практичния, да си остава
(...) завинаги в чисто човешкото, бленуващото игриво състояние на детето, все
пак пътят на артиста (...) до вече по-късни неподозирани стадии в своето
развитие е много по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за
наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той
някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена" – говори подставеният пародиен герой Серенус Цайтблом за гениалния композитор Адриан Леверкюн). Цялата тази словесна плява, макар на три места да съм я чистил от обстоятелствените налепи, би могла да се изрече по-човеколюбиво ето
колко простичко: "Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от своето детство, това кървене по детското е всъщност основен импулс за
творчество". Дали пък не е кощунство от моя страна на любопитен читател да редактирам великия Томас Ман?!
Как може да се пише за отсъствие на
предвзетост у артиста, както е въобще при детето до шестата му година, по дотолкова показен снобски начин? Пародирането в случая не извинява, защото това по-горе – уви! – не е пародиране, а си е немощ от страна на автора или на неговия преводач, като за второто силно се съмнявам. 18.01.2001.
Четейки (както си ми е адет) успоредно с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" за разтуха монографията на литературния изследовател Иван Сарандев за
Йовков**, налетях на следното академично откритие (вж. стр. 50) за първата
печатана работица на 22-годишния през 1902 г. Й. Йовков "Под тежкия кръст": "Очевидно
в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора". Отдавна, чак от 1970 г., откакто ни е познанството, се питам дали Иван е неуверен, че разбира от литература, та затова упорито се занимава само с автори, доказани и многократно утвърдени, т.е. по онзи закон – струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: че всеки се занимава с онова,
което е отвъд собствената му компетентност. Какви ти етапи в
идейно-политическото му съзряване? Що за претенциозна мисъл! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и в себе си монолитно, което се очиства и шлифова не
в строгите академични мерни единици, а често случайно, съвсем непреднамерено, в самия ход на
личния живот. Ама не! – ние все търсим общи местенца; патерици са ни нужни, подпорки, проходилки: защото не сме в състояние да приемем спокойно, че даровитият човек е нещо получило се от само себе си, съчетание от божествени качества и обичайните човешки слабости, и съвсем не Гьотевият хомункулус***.
24.01.2001.
Тежката
артилерия и в националната литературна критика обича да се занимава с
автори, вече доказали се, утвърдени и преутвърдени. И това,
разбира се, не е зле – нали по
известните имена от литературната история градим самочувствието си на
цивилизована нация! Все друго си е когато професор, доцент, в краен
случай най-обикновен университетски преподавател, вече е огласил откритието на епохата, на хилядолетието! Изпървом озъртайки се като
зайци в бахча с моркови и зеле, сетне все по-храбро, по-настървено литературните
адепти, демиурзи, корифеи насочват масовата нечетяща сган към новоявило се небесно светило за човечеството. Ами че светилото изскоква из мъглите на първичния хаос съвсем неугледно, рошаво и тантуресто, с късове окървавена
плацента по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, трактати умни, психологически, социологически, философски, навлизане в подтекста – какво написал авторът, пък под написаното един, два, три, та до четири пласта гениални прозрения за живота, за човека, за нещо огромно и кухо, като понятието "световен прогрес".
Примери от този род колкото щеш! Иде ми на
ум как такива храбри хора откриха Йовков, същия Йовков, когото "прогресивната" марксическа литературна мисъл бе обявила още през 1932 г. за буржоазен
апологет****, а вече след Девети септември 1944 г. най-гласовитият сред литературните оценители, др. Пантелей Зарев, нарече Йовков буржоазен автор, та така изхвърлиха Йовков от читанките и гимназиалните христоматии до 1956 г. Дребни грешки са туй! Грешки на растежа, както
по-късно ни обясняваха пак същите родни литературни оценители от
софийския университет. Разказвала ми е преподавателката ми в Университета проф. Розалия Ликова през 1970-1971 г. какви страхове брала, какви унижения, че единствена в многогласния
хор на Йовковите отрицатели след 1944 г. настоява: нашият Йордан Йовков е автор от
европейска величина. Дотук по темата за тежка лит. критическа
артилерия у нас!
Пиша го това не за да омаловажавам по-късни анализи върху творчеството на Йовков, правени не само от сегашния професор
Иван Сарандев; дяволчето у мен обаче се интересува: А за неизвестни автори, за едва-що прохождащи литературни таланти кой има
храбростта да им се зарадва, да помогне духом да укрепнат, да ги разтълкува, да ги проектира в бъдещото им
развитие като български автори, като изразители на националната ни
самобитност и култура? Лесно се пишат назидания към неукрепналия
талант, още по-гот е да вадиш като нова петолевка и да сочиш качества на
писател, приет вече в Духовния пантеон на България. При всичкото ми
уважение към "тежкоартилеристите", как да не питам и от твое име, простосмертний простодушний читателю: Сред новите имена къде са литературните ни критици от рода на руския Белински*****, да кажем, от ранга на Владимир Василев,
ако говорим за днешния български духовен пейзаж?
Мога да посоча, ако още не е станало ясно, и
случая с признанието, което сполетя лириката на Никола Вапцаров години след екзекуцията. Макар
да рискува живота си в името на същата куха "идея за световно
щастие", съидейниците му и след Девети (IX. 1944), не бързаха да го признаят за поет, и дойде знак откъм литературните хора чак в отсрещния ъгъл на
континента, откъм католическа Испания, които го оцениха
Вапцаров заради испанския му цикъл стихотворения. Ценяха го този твърде голям, модерен поет простите българи от
допотопните някогашни фабрики и канцеларии, те рецитираха изстраданите му
стихове далеч преди да бъде прехвалван, възнесен към литературния пантеон от представителна рота литературни критици с перо на калпака, далеч преди да му курдисат нимба на литературен светец в христоматии и читанки.
Подир половин век, като отново се превъртя виенското
колело в политиката ни, хайде отново дълбоки познавачи и литературни мекерета
се разтичаха да отричат, ей тъй, за кеф на новите ни "сини,
тъмносини, зелени, пембени" управници. Вижте как е било, ако ви вълнува на какъв хал сме
днес и какво ни чака утре и вдругиден, при положение че талантливата литературна критика в България, не престане да се разхожда по облаците, не излезе от омагьосания кръг на познатото, утвърденото и доказаното.
Смелост ли липсва? 25.01.2001.
Талантливия мъчно ще вместиш в шаблона, създаден за удобство на рутинерите. Талантливо написаното е
грапаво, то носи повече дразнения, отколкото безметежни съзерцания. Талантливото гори, боде, изобщо е неспокойствие. То не иде да угоди, а за
нови притеснения; то е разрив с конюнктурата, удря не там, дето му
подсказват лъстиви съветници. Да сте видели истински автор да разкрасява властници! Стара мода е то – властници, т.нар. радетели на културата да гласят за талантливия човек одежди като за прислужница или гувернантка на рожбите им. Творецът в духовната сфера олицетворява правото да си свободен и да рискуваш. Да ги нямаше такива, каквито ни се показват, какво ли мъртвило би настанало!
Следва в част 6.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 1 dec. 2019 Илюстрации:
- 1943 г. Майка ми, 18-годишна студентка в Пловдив;
- Зимата 1952-1953 г. Сам на улица Ниш в Пловдив.
___
* Томас
Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967 г.
** Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд.
1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Вж. сп. "Звезда", бр. 4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ,
публицист. Бел.м., tisss.
и двама с него ближем стари рани.
По нея страда, виждам, вече знам – пристъпи ли през къщния ни праг, плачът му става трижди по-голям, та жаля го и го поканвам пак и пак.
И милвам тъжното добро лице, от състрадание посегна да погаля, а той, съпруже, вземе ме в ръце и клетият ме стисне до премала.
Какво да сторя, ще го изтърпя, макар за теб, любими, да си мисля дали което върша не е грях ала пред мойта съвест съм си чиста.
Когато ме целува, все едно от теб целувана се чувствам, мили, а легнем ли си в нашето легло, усещам как изпълвам се със сили
и сигурна съм, ще се удържа, но до мазенцето не ще го пусна, за мене истина – за теб лъжа, целувките му хич не са ми вкусни.
По тъничките пътеки в длъжността ми на лит. сътрудник, занимаващ се
и с темата за безработните, част от които действително лентяйстващи младежи
"комсомолци", някъде през лятото на 1980 г. попадам на интересна находка.
Квартален отговорник от пловдивското Второ районно управление
на МВР, докато ми диктува данните си за т.нар. контингент – крадци,
измамници, проституиращи и криминално проявени, ехидичко ми подхвърля за както я
наричаха по това време "кекавата интелигенция". Като аргумент вади от
папката си с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист,
където чета нещо от сорта: "Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да
спим от кавгите и песните им, а най-лошото е, че ми пикаят върху олука на
къщата, като особено лятно време, наоколо вони на урина"... Имаше току над завъртения "министерски подпис" на възмутения жалбоподател в края на жалбата и драматични вопли, в смисъл – народната власт как тъй допуска такива безобразия, не е ли
редно милицията да вземе крути мерки. "Крути мерки" от опит вече знаех, беше любима за партийния
печат фраза от онези години, както и други от сорта, като например "спокойствието на трудовите
хора на социалистическото ни отечество", "сънят на достойния
гражданин на България" и прочие ей такива ми ти, с розова фльонга
овързани.
Това произведение на неотспалата си, събудена от пиянски арии по никое време чорлава, гневна гражданска съвест беше творение на нашумелия по същото време белетрист, бивш апаратчик в Градския комитет на БКП, при когото като
гимназист бях влизал с майка ми в приемната му, писателя Георги Алексиев*.
Заради неговия страдалчески опус по темата "Кой му пикал на
олука" плешивичкият възпълничък колега на следователя Порфирий Петрович от романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски** чиновник от някогашното пловдивско районно
управление на МВР ме фиксираше с тъничка мефистофелска усмивка, примираше от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се само какви сте ми мамини
пойе-ети, писа-а-атели, журнали-и-исти, хора на изку-уството, лекета с нежни ръчички. Хайде де, вие ще ми оправяте грешния свят!"
Ама Георги Алексиев що да се засяга; изглежда тази наклонност да
драматизира житейските несгоди, е поначало присъща на всеки крупен
писател (И. Сарандев***, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески
път", изд. 1986 г., с. 291). За сметка на гениите, ние – простосмъртните,
се раждаме с по-дебела кожа явно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали, грухтели
пиянските си песни, млатели се с юмруци и ритници. Е па щом не оставили
трупове да се търкалят край олука му, щом всичко приключва с веселие и кресливи
арии, щом не се влачат черва по тротоара, а и не се търкалят съдрани уши,
отскубнати носове, наниз от изплюти зъби, всичко е
наред. Този род приятели тъй си ги траем, откакто се помня.
Кой казва, че професионалният критик непременно е в час, т.е. в
съответствие с изискванията на литературния кипеж! Цели седем години мълчаливо
е подминаван Йовковият сборник от пет разказа "Последна радост" (1926 г.). Дори надареният с остро зрение за литературните новости, един от
приятелите му, Вл. Василев****, чак в 1933 г. ще отпусне сърцето си да каже
добра дума за тази книга, незабелязана сякаш, нарочно сякаш оставена
недооценена. А то са разкази и новели със силно нравствено и естетическо внушение: "Песента на колелетата" за Сали
Яшар, "Съд", "Последна радост", "Мечтател", "Дядо Давид" – български по съзерцателния си тон, по съчетанието на печал, героично и затаен
копнеж по красивото.
Стр. 331 от монографията на Сарандев: "Йовков не можеше да не напише
своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко
ще обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И
преставам да вярвам на този лит. критик, колкото и в добра светлина да
ми се е показвал до този момент. И през един абзац отново: "Йовков не можеше
да не напише". И пак претенциозно изречено! Пак патетично! Защо не проявяват смирение, защо им е да се насилват! Истината докрай не можеш да я изгребеш, да я обясниш. Оставете глътка свобода,
пространство, и други да си представят това и онова, да
доработят въз основа на своя опит и усет друга, не точно същата – вашата неповторима версия кое как било. Ама не, бързат да ти натрапят нещо умозрително: "Йовков не можеше да не
напише своите драми". Навярно – да не би да помислим, че е било
възможно и да не бъдат сътворени тези така ценни за самочувствието на критика
аргументи.
И на стр.365, след като вече два пъти е възкликвал, Сарандев настоява: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът
край границата". Стр. 369: "Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не
бъде написан" (за четвърти път). Стр. 375: Друг коментар – далечно, закъсняло ехо от
народнически сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен.
Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата между
кавичките е иронична. Макар да има своите основания да е ироничен, в този случай критикът пропуска утилитарната функция на илюзията (народнически
сантиментализъм), която служи за ориентир, доколкото липсват каквито и да било нравствени опорни точки в дни на хаос и безстопанственост, на хайдутлуци от страна на властта
и местни селски деребеи. Нещо, на което сме свидетели и днес. Стр. 377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа": "Женско сърце" (1935 г.), и "Ако можеха да говорят" (1936 г.). За пети път все същата лепкава фразичка – Той не можеше да
не напише, в разни варианти. Стр. 397: Иван Сарандев смята 57 – годината, в която си отива Йовков,
за "начало на белетристичната зрелост". Мисля си, тук може и да е прав – докато е жив, Йовков е оспорван или премълчаван дори от най-близките си приятели в литературната сфера.
Стр. 398. Йордан Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и
сега се дразня, когато прославят тази дата и особено когато я свързват с някакъв
подвиг, сторен за България и за българския народ. Какво общо има цялата тази
прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни,
за да се качат други – това беше всичко"*****. Турете вместо 9 юни
1923 г. 10 ноември 1989 г., дали не важи и за днес изреченото от
Йовков преди почти век на чаша кафенце в някогашно кафене
на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент. А може би днес
пародийните образи са далеч по-нагли. Бих изброявал низ от имена на
самозабравили се грандомани, новооглашени "народни любимци".
Йовков за Елин Пелин: "Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му
е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият роден през 1880,
другият през 1878 г. Казаното може да бъде отнесено и за мастити поети и писатели,
които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.
И накрая, може би бисер сред Йовковите сентенции, от стр.
399-400: "Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на
всичките изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш
да боравиш с нейните богатства. А това не е лека работа".
Между другото, Ърнест Хемингуей, роден през 1899 г., пише двата си
шедьовъра 25-30-годишен, за да ги издаде съответно:
романа "Фиеста" през 1926 г. и романа "Сбогом на оръжията" през 1929 г. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т.
І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков днешната литература "би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото
и благородното". И какво излиза? Пантелей Зарев от 1970 г. срещу Пантелей Зарев от 1946 г., когато в чест на партийната линия обявява Йовков за буржоазен автор и в течение на десетилетие Йовковите творби са изхвърлени от учебниците ни по литература. Няма по-жлъчен литературен критик към Йовковото литературно наследство в онези вълчи години от същия този благоразположен през 1971 г. професор Пантелей Зарев.****** 27.01.2001.
У Томас Ман******* нещо, което може да промени мнението ни за
самите нас като самоотрицаващи се българи. Ей го този пасаж у великия немски писател: "Защото Отон ІІІ бе истински образец на
немец, който ненавижда всичко немско и цял живот е страдал, че се е родил
немец". Ха! Виж ти, сродна душа от другия край на континента! 28.01.2001.
През 1982 г. един********, който лично познавал Пеньо Пенев, ми разправяше как възприемали приживе т.нар. отговорни хора "поета на строящия се социализъм": "Имаха го за развейпрах. Ходеше с
джобове, натъпкани със стихове, и със снопче вестници под мишница. Значи, спира
те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не го вземаха насериозно. Трябваше да си сложи край на живота, да се
отрови, че да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че бил голяма
работа, голям поет в Българската литература".
Имахме някога един заядлив фатмак, старши сержант в дивизиона край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса го бяхме кръстили ние,
войниците, заради гадничкия му характер. "Микс" по гръцки ще
рече "слуз"; та Микса, който бе бивш милиционер от Димитровград,
имаше навика да ни събере войничетата, които се навъртахме около вестниците в поделението, па да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, изрисуван с
маслени бои и закачен над входа към библиотеката, да потрие длани
самодоволно: "Ай, колко пердах е изял ей от тези две! Колко съм
му мачкал кокалите на ей този перчемлия!"
В битка за душата на доверчивия нашенец на какви ли не издевателства сме се нагледали в отминалите години! Да бъдеш арогантен към публиката? Ако наистина си
талантлив, защо пък да не! Може пък това да е кръвен данък заради таланта на човека! И пред мен се изправят като стражи на българския ни дом:
- кланият на дръвник калугеровчанин Ангел Керемидов, затова че отмъстил за
поруганата си чест, за гаврата с младата му жена първескиня с шестмесечно бебе, сина му в ръце;
- виждам сина му Ненко Ангелов Керемидов, загинал за честта си на българин нейде из окопите край Мраморно море през 1912 г., че отишъл доброволец, за да
отмъщава на онези, които се гаврили с майка му и заклали на дръвник баща му;
- виждам третия от тази редичка мъже в рода – Борис Ненков Ангелов - Дявола,
строполил се на земята, агонизиращ, паднал безпомощен, извръща лице и с
уста, пълна с пръст, се усмихва към тълпата зяпачи. Усмихва се чешитът, да не би да помислят зяпачите, че страда, че се мъчи, умирайки!
- Виждам и баща ми, най-малкия от петима братя – Кирил, в последните му часове, обхванат от болките на изгорената плът, да отвръща на въпроса "Как е, как е, бай Кириле?" на моя връстник веселяка д-р Иван Бошев в тръскащата се по пътя към софийската клиника "Пирогов" разбрицана военна линейка: "Нормално, докторе. Всичко е наред, докторе! Няма
проблеми, докторе!"
Ех, приятелю жарки! Знаеш ли как обичам чудесните ти грандомански
пози? Ама от дън душа ги обичам, като пръкнал се от семето на ей тези прости
българи и мъже на честта и достойнството, дето живяха с любов към живота и към България. Следва в част 7.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 29 noe. 2019 Илюстрации:
- Премиерът на Република България и Майката на нацията (?!);
- Паметникът на Смъртта в центъра на обновената ни столица.
****** Пантев му е същинската фамилия на професора от Софийския университет, после и академик, вж. https://www.wikiwand.com/bg/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2 Дали няма родствена връзка със занимателния сладкодумен проф. Андрей Пантев. Понеже Пантев ще да го унижавало, Пантелей сменил фамилното име с бойкото "Зарев", което ще да рече "ЗА РЕВолюцията". Според онази някогашна мода – за да се издокараш пред властта, да префасонираш фамилията или артистичния си псевдоним.
******* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967., с. 59.
******** Димитър Жутев, през 1982 г. председател на Отечествения фронт в Пловдив. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)