ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   17.01.2001.  

  Хванах да чета "Д-р Фаустус" – роман на зрелия Томас Ман, писан от май 1943 до края на януари 1947 г. според педантични сведения на автора, т.е. книгата е писал от 68-та до 72-та си година. Ето как значи се създава митология около един роман, минава ми през ум. Все същият, познат ми от "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие като да подсказва за особен род предвзетост. Пак има пародиране на образите, като този път разказващият герой е скованият в ограничеността си доктор по философия Серенус Цайтблом, навършил шейсетата си година. Че недостатъка си да твори "лекокрила, жизнена, интересна" проза си е превърнал в стил, ми е ясно вече, но то пък се съчетава със задълбочени анализи и размишления от публицистично-философски тип. Та комай това ме изкушава да чета този муден, тежък, многозначителен г-н Ман, от когото очевидно има какво да науча, понеже под масивната немска умозрителност пулсира нещо, по-присъщо за други географски ширини: не, не средиземноморски, по-скоро латиноамерикански натюрел.

  Стр. 46*: "Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар той, противно на практичния, да си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващото игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късни неподозирани стадии в своето развитие е много по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена" – говори подставеният пародиен герой Серенус Цайтблом за гениалния композитор Адриан Леверкюн). Цялата тази словесна плява, макар на три места да съм я чистил от обстоятелствените налепи, би могла да се изрече по-човеколюбиво ето колко простичко: "Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от своето детство, това кървене по детското е всъщност основен импулс за творчество". Дали пък не е кощунство от моя страна на любопитен читател да редактирам великия Томас Ман?!

  Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста, както е въобще при детето до шестата му година, по дотолкова показен снобски начин? Пародирането в случая не извинява, защото това по-горе – уви! – не е пародиране, а си е немощ от страна на автора или на неговия преводач, като за второто силно се съмнявам.

  18.01.2001.   

  Четейки (както си ми е адет) успоредно с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" за разтуха монографията на литературния изследовател Иван Сарандев за Йовков**, налетях на следното академично откритие (вж. стр. 50) за първата печатана работица на 22-годишния през 1902 г. Й. Йовков "Под тежкия кръст": "Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора". Отдавна, чак от 1970 г., откакто ни е познанството, се питам дали Иван е неуверен, че разбира от литература, та затова упорито се занимава само с автори, доказани и многократно утвърдени, т.е. по онзи закон – струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: че всеки се занимава с онова, което е отвъд собствената му компетентност. Какви ти етапи в идейно-политическото му съзряване? Що за претенциозна мисъл! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и в себе си монолитно, което се очиства и шлифова не в строгите академични мерни единици, а често случайно, съвсем непреднамерено, в самия ход на личния живот. Ама не! – ние все търсим общи местенца; патерици са ни нужни, подпорки, проходилки: защото не сме в състояние да приемем спокойно, че даровитият човек е нещо получило се от само себе си, съчетание от божествени качества и обичайните човешки слабости, и съвсем не Гьотевият хомункулус***.

  24.01.2001.  

  Тежката артилерия и в националната литературна критика обича да се занимава с автори, вече доказали се, утвърдени и преутвърдени. И това, разбира се, не е зле – нали по известните имена от литературната история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е когато професор, доцент, в краен случай най-обикновен университетски преподавател, вече е огласил откритието на епохата, на хилядолетието! Изпървом озъртайки се като зайци в бахча с моркови и зеле, сетне все по-храбро, по-настървено литературните адепти, демиурзи, корифеи насочват масовата нечетяща сган към новоявило се небесно светило за човечеството. Ами че светилото изскоква из мъглите на първичния хаос съвсем неугледно, рошаво и тантуресто, с късове окървавена плацента по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, трактати умни, психологически, социологически, философски, навлизане в подтекста – какво написал авторът, пък под написаното един, два, три, та до четири пласта гениални прозрения за живота, за човека, за нещо огромно и кухо, като понятието "световен прогрес".

  Примери от този род колкото щеш! Иде ми на ум как такива храбри хора откриха Йовков, същия Йовков, когото "прогресивната" марксическа литературна мисъл бе обявила още през 1932 г. за буржоазен апологет****, а вече след Девети септември 1944 г. най-гласовитият сред литературните оценители, др. Пантелей Зарев, нарече Йовков буржоазен автор, та така изхвърлиха Йовков от читанките и гимназиалните христоматии до 1956 г. Дребни грешки са туй! Грешки на растежа, както по-късно ни обясняваха пак същите родни литературни оценители от софийския университет. Разказвала ми е преподавателката ми в Университета проф. Розалия Ликова през 1970-1971 г. какви страхове брала, какви унижения, че единствена в многогласния хор на Йовковите отрицатели след 1944 г. настоява: нашият Йордан Йовков е автор от европейска величина. Дотук по темата за тежка лит. критическа артилерия у нас!

  Пиша го това не за да омаловажавам по-късни анализи върху творчеството на Йовков, правени не само от сегашния професор Иван Сарандев; дяволчето у мен обаче се интересува: А за неизвестни автори, за едва-що прохождащи литературни таланти кой има храбростта да им се зарадва, да помогне духом да укрепнат, да ги разтълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като български автори, като изразители на националната ни самобитност и култура? Лесно се пишат назидания към неукрепналия талант, още по-гот е да вадиш като нова петолевка и да сочиш качества на писател, приет вече в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение към "тежкоартилеристите", как да не питам и от твое име, простосмертний простодушний читателю: Сред новите имена къде са литературните ни критици от рода на руския Белински*****, да кажем, от ранга на Владимир Василев, ако говорим за днешния български духовен пейзаж?

  Мога да посоча, ако още не е станало ясно, и случая с признанието, което сполетя лириката на Никола Вапцаров години след екзекуцията. Макар да рискува живота си в името на същата куха "идея за световно щастие", съидейниците му и след Девети (IX. 1944), не бързаха да го признаят за поет, и дойде знак откъм литературните хора чак в отсрещния ъгъл на континента, откъм католическа Испания, които го оцениха Вапцаров заради испанския му цикъл стихотворения. Ценяха го този твърде голям, модерен поет простите българи от допотопните някогашни фабрики и канцеларии, те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди да бъде прехвалван, възнесен към литературния пантеон от представителна рота литературни критици с перо на калпака, далеч преди да му курдисат нимба на литературен светец в христоматии и читанки.

  Подир половин век, като отново се превъртя виенското колело в политиката ни, хайде отново дълбоки познавачи и литературни мекерета се разтичаха да отричат, ей тъй, за кеф на новите ни "сини, тъмносини, зелени, пембени" управници. Вижте как е било, ако ви вълнува на какъв хал сме днес и какво ни чака утре и вдругиден, при положение че талантливата литературна критика в България, не престане да се разхожда по облаците, не излезе от омагьосания кръг на познатото, утвърденото и доказаното. Смелост ли липсва?

  25.01.2001.  

  Талантливия мъчно ще вместиш в шаблона, създаден за удобство на рутинерите. Талантливо написаното е грапаво, то носи повече дразнения, отколкото безметежни съзерцания. Талантливото гори, боде, изобщо е неспокойствие. То не иде да угоди, а за нови притеснения; то е разрив с конюнктурата, удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници. Да сте видели истински автор да разкрасява властници! Стара мода е то – властници, т.нар. радетели на културата да гласят за талантливия човек одежди като за прислужница или гувернантка на рожбите им. Творецът в духовната сфера олицетворява правото да си свободен и да рискуваш. Да ги нямаше такива, каквито ни се показват, какво ли мъртвило би настанало!

  Следва в част 6.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 dec. 2019

Илюстрации:

- 1943 г. Майка ми, 18-годишна студентка в Пловдив;

- Зимата 1952-1953 г. Сам на улица Ниш в Пловдив.

___

* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967 г.
** Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Вж. сп. "Звезда", бр. 4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист. Бел.м., tisss.