ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   08.01.2001. 

  Четенето като процес. Четенето на този роман с това мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основни действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и в противната си форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения – Сетембрини, мадам Шоша (до стр. 460-470), съставено от жалки, посредствени или случайни личности – всичко това, всичката тази "идилична картина" излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността. Като я осмива, само че не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувство, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която прилежно окарикатурява. Даже заравянето в подробности от чисто природонаучната сфера внася хербариен енциклопедически застоял дъх на затлачващи художественото внушение детайли. Защо е тази очевидна претенция да ни съобщава факти "от последна инстанция"? Литературата не е родствена на строго научното познание. Литературният разказ е игрив, любознателен, далеч по-богат на обертонове и нюанси, по-пъстроцветен от сивия равен, уседнал глас на научността. Да се вкарват в услуга на литературното послание тежките панелни конструкции на научния стил, според мен, най-малкото е липса на мярка, вид преиграване – все едно клоун да се изживява като Сократ или Платон, клоун, който забравя защо публиката е дошла в цирка.

  Претенциозния си роман "Любов в ада" мой съгражданин, литературният критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, явно е писал, като с пълни  шепи черпел от Т. Мановия "Вълшебната планина"; например – енциклопедичната изчерпателност върху това и онова. Голяма работа! Бъркат. Понеже литературното творчество е преди всичко внушение, омагьосване, не каканижене на статистически и прочие строго научни факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-близо до човешката драма именно в онази гранична област, дето плътското и духът се срещат и разминават. Нещо – непостижимо за науката, при всичкото ми уважение към нея.

  Все пак Томас Ман пише романа си през 1912-1924 г., докато Димитър Кирков своя – през 80-те години на ХХ век. За Т. Ман обяснението е, че 1912-1924 г. е в епохата на Западния романтичен подход към човека и живота, преди Голямата депресия след 1929 г., а нашия автор няма какво да го оправдае. Значи, нека е ясно: заиграването с научността в литературната материя може да мине само като пунт, само с известна насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно размишление върху човека и света наоколо, авторът просто демонстрира съмнение в силата на изкуството, и по-точно казано: някакъв тип творческа немощ за изкуство. Науката се учи с прилежност и разум, изкуството изисква любов; затова е наречено изкуство, защото е създадено да изкушава, да ни влече към неща, които с разум и прилежност само няма как да осъзнаем.

  Стр. 485 от романа "Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

  Стр. 513: нещо, изречено от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г.): "Вярвам, за да позная!"* Да не се бях предоверил на местен тарикат и не му бях връчил накуп двегодишните си спестявания, за да ми отпечата книга, която писах в течение на десет години, как по-добре бих научил колко ниско може да слезе човек, когато сам не се уважава! И най-готиното – че тарикатът, сияещ от кеф, обяснява на местни пишещи как покрай историята с ръкописа се почувствал душевно наранен и какво ли пък значи някаква сума пари, когато става дума за честта и достойнството.

  По повод пасаж, стр. 514: "истина, чийто победи над авторитета". Какво значение има авторитетът, когато съобщава една истина? Да демаскираш лъжеца ли ти е по-важно от студена чаша вода и отстъпки пред т.нар. авторитет? Мен самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват. Позлатени рамки за идоли и псевдовеличия наоколо колкото си щеш! Но това са все минали по реда си победители. Жестоко, но е така. Техните постижения и нашите закономерни предстоящи неуспехи, не са нищо повече, от гледна точка на космическите висини над кратуната ни, от малка брънка в най-общия ход на живота, който сам себе си прилежно и учтиво (да се надяваме!) опознаваш чрез загубите си.

  Симпатичен е не рицарят, до зъби окичил се с оръжия и аристократични знаци на честта, а простосмъртният, сражаващият се с ясно съзнание за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в двубоя пред крепостните зидове на Илион са Омирова версия на това несекващо и днес противостоене между живия дух и грандоманската суетност. Показните турнири на т.нар. рицарско съсловие, тези бляскави турнири с предизвестен финал, когато победителят се знае поначало, кому са нужни, освен на рутинерите, загрижени да не се наруши статуквото! То затова и така пищно протича цялата им подготовка – шумотевица, фанфари, гирлянди, топовни салюти, развети семейни флагове. О, колко красиво би било авторитет и истина да си съответстват, да са едно на друго предани, но колко са щастливите съвпадения в историята или в днешните дни! По-често си имаме работа с митологизирани жалки съществования, с египетска мумия, от която предвидливо са извадили червата, карантиите, мозъка и сърцето с останалите вътрешности и цялата жизнена дяволитост и случайност на самия обект на обожествяването.

  Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към високи духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е дали човекът ще поеме по тази пътека или ще предпочете други благини и ценности на живота. И да не хленчат, и да не размазват сълзи и сополи – всеки сам да си носи кръста, нима това е толкова лошо?

  За приликите между комунизма, като рожба на Марксовото учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

  Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата (...) Убежденията не живеят, ако не им се предостави случай да се борят". И малко по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасността да увредите духа и душата си под въздействието на колкото фанатични, толкова и злонамерени извъртания".

  Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и точно като йезуит, стреми се към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз бях изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мен". Напомня за някой си Лазар Мастагарков, или Георги Петров от местния всекидневник, или за любим местен университетски преподавател (проф. Владимир Янев), все хора от местния кръг интелигенти.

  09.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина". На стр. 641 съм. Така е с мен: започвам някоя обемиста книга запален от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, пък ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето ми спори, върви гладко, хоп-хоп-хоп... после идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила на автора, с някои негови особености. И неусетно заоравам, хванат в плен от моето си самолюбие; че бих могъл не по-зле, ама къде ти! – и много по-интересно да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават десет-двадесет дни, четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, вече живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития. От време на време пак ме гони бяс: този роман кога ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета докрая, ала дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенско или калугеровско упорство, вземе да съска: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, а запрятай ръкави, слизай в дълбочина; защото казаното ако е едно, подсказаните са две и три, може и повече, отколкото би могъл да проумееш.

  Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?! По-скоро е изкушение да се преборя с мене си. И най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля току пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора чувствам като неподозирано до днес свое лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх дори най-скучновати наглед пасажи. Романът сякаш ме е превзел отвътре; успоредявам крачка със стъпките на героя. Какво ти! – героят това май съм самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници. Заспивам с книгата до възглавницата си. Будя се на сутринта и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовницата си. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен в най-фините му детайли".

  Случва се, с една книга да живея месеци наред. Тя става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но това не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за дреболиите наоколо. Излизането от този род омая е като отрезвяване подир нощ с вакханална сексуална оргия. Ще мине време, пак съм си уж същият, ала образите и посланията от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга бавничко ще се слягат и утаяват, докато просто забравя, че книгата си има за автор друг човек и прочетеното престане да е куп хартия, а се преобразило в част от личния ми опит.

  Появява се в романа "Вълшебната планина" и един холандец, шейсетгодишният исполин Питер Пеперкорн: чугуненият неандерталски тип, пред когото аргументите на културата вехнат. Аривист ще рече амбициозен безскрупулен тип (от фр.), решен на всяка цена да успее.

  Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: "Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности". Аналог на Питер Пеперкорн в представите ми е известен шоумен (в деня, когато преписвам за кой ли път тези записки, сутринта на 9 декември 2006 г.). Самочувствие грандиозно на добре устроения в пространството циничен нахалник. Странно, ала подобни персони обикновено са дори симпатични. Понякога са дори артистични. Понякога тъпият вариант ирония откъм тяхна страна звучи тъй: "Как е, как е, питам, шегувайки се! Бъбрите за култура, за философия... То пък какво е? Яде ли се, пие ли се? И го смятате важно, тъй ли?! Е, говорете си, говорете, аз няма да ви преча". Мисля си, Алеко Константинов (1863-1897) открива подобно отношение у българина неандерталец – уважаемия търговец, бизнесмен, политик, вестникар и кандидат за депутат г-н Ганьо Балканский.

  11.01.2001. 

  Стр. 842 пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

  15.01.2001.

  Душицата на мнозина измежду българските новобогаташи е дърта проститутка, накипрена, нагиздена, с пристиснати във форма на кокоше дупе устни. Кърши тя раменца, мига дяволито, игриво, та някак да я приемем за девственица. Мислят си, че богатството им е дадено да си угаждат на тщеславието, на егоизма; не разбират простичката истина, че имане, вложено в каквото и да е друго, не за обща полза, е прокълнато, носи нещастие. Затова живеят като емигранти сред нас, скитат се по екзотични земи, като хора без отечество, чужди за своите, ала свои сред заможни невротици от проспериращия Западен свят.

 Следва в част 5.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 dec. 2019

Илюстрации:

- 2019 г. Вашингтон. Визита на премиера Б.Б. в Белия дом;

- 1989 г. Пловдив. Митинг на млади пловдивчани в центъра.

___
* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог е сътворил света не от някаква материя, а от нищото. За разлика от мнозина древноелински философи, според които върховният бог сътворил само формата и реда във Вселената, според Августин Блажени Господ създал и материална субстанция като градивен материал. За скептиците се отнася мисълта на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна е представата за автор на роман като върховен творец на свят, който свят въображението на читателя е в състояние да материализира. Бел.м., tisss.