ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (4.)

  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Къде си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага сам да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждаха до четене, по-често – до сричане на вдъхновен текст, съчиняван от известни поети. Знам двама пловдивски нежни лирици, които по поръчка от най-горе съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за прочит от областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от нацията ни поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тодор Живков по партийни форуми, митинги и пр., прилежно събрани в многотомното творчество на Бай Тошо, бяха нашумели в онази строителна епоха поети, един от които бе и тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас и човек, не съвсем наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху тълпата – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Продев плътно следват стилистиката на червената партийна сатира от оново минало – сарказъм, пасквили, вж. сб. "Червен смях", изд. от 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, римушки, карикатури в печатните издания от периода 1919-1923 г. Публицистиката на Георги Кирков – Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Оттогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото човекът да не се съгласява с формулирани наготово постановки върху живота от гледна точка на някаква височайша централа за информация.

  Този род поза червената публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните, но такъв зъл адвокат на истини от последна инстанция е твърде въодушевен от себе си, че да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия фасон с претенция за стил фразички:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен ключ?! Като си пише рецензиите за театъра, Продев ни представя по-скоро технология на номенклатурните идеалисти около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как ставаше организирането на клакьори по градове и села – т.нар. "зорки очи и будна съвест на епохата", всъщност активисти, назначавани от Партията за говорители от името на нацията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици наред, докато постигне онзи така желан от партийния княз и управленски елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

  За една от фразичките, израз на крещяща вътрешна несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – взех да се питам, това ли е представата за съобщаващия истини?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради есета, като "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката си среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че точно в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии у лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Като разказва епизод за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам пак онази наивна, идилична, бедна, ала и строга, набожна България, която соцът с диво кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, в осемдесетте и деветдесетте години на века, вече ни караше да се питаме насмешливо, добър ли е филмът или съветски? Забелязал ли е промяната есеистът! 

  Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от периода 1980-1990. Печалното в това раздвоение е път към личното покаяние, което хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат най-първо на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

     *  *  *
  В разговор с колега, който се брои – барабар Петко с мъжете, божем за философ, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, допълва притеснен: "Майтап бе! Казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво за живот. Един и два ли пъти Иван Костов говореше извисоко към... този народ. Започна от "онези алчни бабички на припек" – да речеш, случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът ни е недорасъл, та затова не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка оратора го изнасят и отсвирват със заупокойни жалби и песнопения извън политическата сцена. Грандоманията и самодоволството, самовъзхищението не са новост за местния политик и неговия антураж от апологети. Преди Костов по същия начин с нацията общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов и няколко дузини минали в забвение несретни политици.

  Грандоманията е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в родния политически театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за хептен немощния в политически игри и водовъртежи професор Бай Неделчо Беронов. Кресливото държане в общественото пространство опровергава основно положение при демокрацията: лично право на всеки човек е да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем дотолкова противно се фукат, колкото и противно се зъбят към всеки, който не е с тях, нито е с техния акъл. 

  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 oct. 2019

Илюстрации:

     горе – Младите кадри на Партията поетът Левчев и Людмила Живкова;

     долу – Новият Главен прокурор на чистата и свята Република България.

___
* В България особено днес, с редки изключения, политикът и обкръжението му от агитатори говорят на обикновения българин като на хлапе от детската градина. Така назидателно се изявяват по медиите, че явно не съзнават – суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

В ХАРМОНИЯ И МИР СЪС СЕБЕ СИ

В ХАРМОНИЯ И 

МИР СЪС СЕБЕ СИ

Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта,
като жълтък в мъглата слънцето клони на запад,
ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта
и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара,
разтъпкваме се няколко връстници по перона
и пловдивската боядисана в цвят охра тъжна гара
край нас на купища изсъхналата шума гони.

Къде да идем, като пак неделя е и си заминал влакът?
Отсреща в закусвалнята сервират люта супа
и като нас такива неугледни, изгладнели чакат,
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.

Животът е това! Дотук май поиграхме си доволно,
опитахме от всичко и не беше никак скучно,
а днес за зимата си купих втора употреба поло
и в мир със себе си, решил съм да си врътна ключа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 noe. 2007 – edited by 24 oct. 2019

Илюстрацията най-горе:
 Статуя на Смъртта срещу върховните три институции в София –
Правителство, Президентство и Народно събрание, защо е там?

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

  А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там вече има завод и такава гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да си бъбрите за вашите мъжки работи с най-големия от братята; по-точно, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а пък ти го слушаше, докато много внимателно редеше инструментите върху дърводелския тезгях.

  В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както ми каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но аз не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.

  Мили мой татко, знаеш ли аз колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и после назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета по локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен, миличък, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и Цюндапът ти яко грабеше*, но в Острова, край някогашния ручей, където е сега една от големите далавери, зоокът на смешника Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "Явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил! Полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?

  Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!

  А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.

  И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и аз се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна майка ми стисна ръката и цяла грейнала каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е така бяло". И след година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти глупав син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да ми издрънчи поне веднъж, мамка му. Пък ти си бил точен стрелец!

  И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех за големите мъртви мъже снощи, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, нашите бащи, и как нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2019

ПАНОПТИКУМ (3.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (3.)

    Продължение от 01.01.2000.

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33): 
    – личния автомобил, 
    – апартамента, 
    – чашката винце,
    – механата, която човекът си устроил в мазенцето,
    – купената чуждоземна вещ,
    – йониката, на която се учи да свири изтърсакът,
    – пътуването до чужбина...
  Че какво лошо има в тези неща?!

  Давид от притчата на Стефан Продев почти по библейския сюжет бил, моля ви се, пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като някакъв средно заможен гражданин. Че нали точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са били основният крепител на държавата, и това е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, ползва низ от клишета на партийната агитация: 

     "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), 
    "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)... 

  Но есето "Реквием за коня" е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил! Не Будьоновски коне, а някогашни тежковози от Българската ни артилерия внасят сантиментално-печалния чар в текста. Подтекстово откривам здравия дух на ред и самочувствие у някогашната стегната, действително могъща Българска армия, не обичайните затлъстели чиновници под пагон. Военните коне, как говорят имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Така родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от крайния квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото от десетилетия вече не откриваме в жалките останки от някогашната армия – гръбнак на Българската ни държава. Но и това е друга тема; накъсо, престане ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

  Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образите и размишления, така човешки, така по български приглушени, жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос) – сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничен в семейния си бит простодушен българин. И в това есе лъщи назидателният грубиянски тон, когато най-човешкият стремеж др. Продев обявява за гнусна ерес, вж. цит. съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Поне пет белега на казионната червена публицистика виждам тук образцово приложени:

 1) Тенденциозност: "Вие", т.е. врагове, саботьори, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние", т.е. мъжествените, най-достойните, най-верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накратко казано – праведниците. Всъщност, карикатурният образ на врага служи, за да внуши каква ценност за Българския ни род е партиецът;

  2) Лицемерие, представено като пищна, сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени пак с клишета вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад девет земи и морета, показно изразена, нашепваща: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И цялата тази плява е за да прикрие раболепниченето сред тази категория предатели към нацията;

 3) Липса на домашно възпитание, нещо, което откривам и у други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът Лазар Мастагарков и друг един тънък ценител на Достоевски, ама и на Хемингуеевите кокошки (не успял да си преведе от руския оригинал думата "котки"), които кокошки му направили впечатление, подразнили го – него, г-н академика от Сливен Атанас Славов, приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, с който тиган милият борец за духовни европейски ценности се готвил да залумка по кратуните опонентите си. Ето и култова фразичка на Невежеството у Стефан Продев: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува се той сам на себе си в опус, чието заглавие му служи за надслов на целия сборник*. Как да се не гордееш!

 4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., tisss – след като му разправил приятелят каква виличка смята да си построи), мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". И това трябва да буди у читателя отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветска атомна бомба иначе беше борба за мир. Като в древната латинска сентенция "Si vis pacem, para bellum", искаш ли мир, готви се за война. 

 5) Празнословие. Стефан-Продеви му "бисери": 
    "конфликтите на епохата", 
    "червено петно върху ризата на Пирея", 
    "удари на набат" (бел.м., руско-български турлю-гювеч, безсмислицата буквално би трябвало да се чете "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"). Та ето как столичанинът Стефан Продев се явява още един ограмотен рабфаковец** наред с академика (?!) Атанас Славов от Сливен и изрядните знания върху така любимия им руски език. Примери за словоблудство дал господ!

    "вие не обичате да се тревожите", 
    "никой от вас не обича бурите", 
    "вас ви е страх", 
    "вие не сте личности", 
    "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", 
    "имате вили, но нямате идеи и подвизи", 
     "вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", 
    "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", 
    "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н.

  Излез на улицата с тези купешки фразички, и ще те вземат за невменяем! Ей тъй жарко говореше на простосмъртните безпартийни водещият сред публицистите на болшевишката пропаганда у нас дисидентът г-н Стефан Продев – култов образ за т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", една от трибуните на самодоволната партийна представа за цивилизованост. Поне две от тези задевки ме карат да мисля, че атакувайки еснафа – удобното сламено чучело за мнозина стремящи се към София дълбоко-провинциални поети, както и за кеф на партийния електорат, да се умиляват капризните вечни партийни евнуси, публицистът Продев през далечната 1987 г. правил словесен портрет на типичния партиец, дошлия да се устрои в София полуграмотен мечтател. Два пасажа бият в тази посока:

  "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

  Въпреки жалката истина – пише Продев – заради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето знание", заради "пропасти в школската ви култура" стигаше се и дотам във витийното си слово пламенният ръководител на Партията да се обърка като пате в калчища с някой мил словесен гаф и сетне да се наложат пояснения, от които пък зевзеците гребяха не с шепи, ами с кофи за политическите си вицове. На живо Бай Тошо, например, в реч по Българската телевизия обяви Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или може би най-сполучливият му гаф,  радост за душата: при тържествено рязане на лентички в Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полу проводници, пък догодина – за цели жици!" Лапсусите на академик Иван Славков мязат донякъде на изцепките у първия човек в Партията. Тато, Батето, Чичовото – България им е бащиния и "хубавите хора" се разпореждат с нас, доколкото им позволява присъщата и до днес за партиен лидер войнстваща посредственост.

    БЕЛЕЖКА:

  Имам хипотеза, че Продев си служи с образа на еснафа като с бостанско плашило, за да покаже истината за неграмотността по висшите етажи на властта у нас, а и за изгубилите нравствени позиции още в седемдесетте години на миналия век не само сред партийната членска маса, но и сред мекеретата – интелигентни иначе персони, обслужващи властта и всяка поочистена от миналото отрепка с пост в държавата.

  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 24 oct. 2019

___
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да го редактирали, като не знае любимия си руски език, ама смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата на "образцов политически оратор"! Бел.м., tisss. 

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

ВЛЮБЕНИЯТ ЦИГАНИН:

– Аз я отведох на реката*
като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
потънахме в море от ръж.

 В рокле с две тънички презрамки,
такава – пъстра, от басма,
събу се, по сандали само,
целуваше ме и се смя.

Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
с целувки й отвръщах аз,

а тя ми шепнеше в ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
бях паднал аз на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в сухия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.

Бе млада, твърде неспокойна
като внезапен летен дъжд –
 бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнах с нея гол в реката
и къпахме се дълго там,
преди да продължа нататък
отново беден, тъжен, сам.

На пътища обречен, мамя,
пристигам, губя се без вест,
ала заклех се да я браня,
да пазя женската й чест.

Водите времето си влачи,
където тъжно ме прокле,
и още чувам я как плаче
и да се върна ме зове...

АВТОРЪТ:

– Отсъствието не прощава; 
проклет дано да е мъжът
ожънал и засял случайно
и продължил по своя път!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 oct. 1979 – edited by 23 oct. 2019

–––

* Аз я отведох на реката;

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж...

От "Невярната съпруга" на Федерико Гарсиа Лорка, бел.м.,tisss.

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

По Робърт Бърнс

Пратили я наша Джени хляб от супера да вземе, 

а пък проснали се неми локви езерно лъщят,

събота е, сутрин рано, люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във варела сред боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат мухлясал хляб, 

ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 

и внезапно появи се полицейски смел отряд. 

Хем опасно, хем мъгливо над кварталното ни кино 

зад завесите кирливи и в кресла с оръфан плюш – 

от балкончетата сиви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 

плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел. 

Старата вдовица Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, избоботи с мъжки глас: 

– Капитане, капитане, леле-мале що ще стане, 

ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд, 

завоня екарисажно, ала туй хич не е важно; 

важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

И тогава става смешна врявата там нечовешка

пред момичето, което търси своя принц сред нас,

ала ние май сме слепи – и печални, и нелепи

пред момичето, в което влюбих се внезапно аз.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 oct. 1999 – edited by 22 oct. 2019