ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (4.)

  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Къде си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага сам да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждаха до четене, по-често – до сричане на вдъхновен текст, съчиняван от известни поети. Знам двама пловдивски нежни лирици, които по поръчка от най-горе съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за прочит от областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от нацията ни поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тодор Живков по партийни форуми, митинги и пр., прилежно събрани в многотомното творчество на Бай Тошо, бяха нашумели в онази строителна епоха поети, един от които бе и тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас и човек, не съвсем наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху тълпата – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Продев плътно следват стилистиката на червената партийна сатира от оново минало – сарказъм, пасквили, вж. сб. "Червен смях", изд. от 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, римушки, карикатури в печатните издания от периода 1919-1923 г. Публицистиката на Георги Кирков – Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Оттогава се начева, изпървом плахо, и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото човекът да не се съгласява с формулирани наготово постановки върху живота от гледна точка на някаква височайша централа за информация.

  Този род поза червената публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните, но такъв зъл адвокат на истини от последна инстанция е твърде въодушевен от себе си, че да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия фасон с претенция за стил фразички:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен ключ?! Като си пише рецензиите за театъра, Продев ни представя по-скоро технология на номенклатурните идеалисти около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как ставаше организирането на клакьори по градове и села – т.нар. "зорки очи и будна съвест на епохата", всъщност активисти, назначавани от Партията за говорители от името на нацията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици наред, докато постигне онзи така желан от партийния княз и управленски елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

  За една от фразичките, израз на крещяща вътрешна несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – взех да се питам, това ли е представата за съобщаващия истини?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради есета, като "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката си среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че точно в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии у лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Като разказва епизод за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам пак онази наивна, идилична, бедна, ала и строга, набожна България, която соцът с диво кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, в осемдесетте и деветдесетте години на века, вече ни караше да се питаме насмешливо, добър ли е филмът или съветски? Забелязал ли е промяната есеистът! 

  Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от периода 1980-1990. Печалното в това раздвоение е път към личното покаяние, което хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат най-първо на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

     *  *  *
  В разговор с колега, който се брои – барабар Петко с мъжете, божем за философ, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, допълва притеснен: "Майтап бе! Казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво за живот. Един и два ли пъти Иван Костов говореше извисоко към... този народ. Започна от "онези алчни бабички на припек" – да речеш, случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът ни е недорасъл, та затова не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка оратора го изнасят и отсвирват със заупокойни жалби и песнопения извън политическата сцена. Грандоманията и самодоволството, самовъзхищението не са новост за местния политик и неговия антураж от апологети. Преди Костов по същия начин с нацията общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов и няколко дузини минали в забвение несретни политици.

  Грандоманията е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в родния политически театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за хептен немощния в политически игри и водовъртежи професор Бай Неделчо Беронов. Кресливото държане в общественото пространство опровергава основно положение при демокрацията: лично право на всеки човек е да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем дотолкова противно се фукат, колкото и противно се зъбят към всеки, който не е с тях, нито е с техния акъл. 

  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 oct. 2019

Илюстрации:

     горе – Младите кадри на Партията поетът Левчев и Людмила Живкова;

     долу – Новият Главен прокурор на чистата и свята Република България.

___
* В България особено днес, с редки изключения, политикът и обкръжението му от агитатори говорят на обикновения българин като на хлапе от детската градина. Така назидателно се изявяват по медиите, че явно не съзнават – суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.