ОАЗИС

ОАЗИС

И отлитнал, какво да се прави,
любовта е капризна, нали! –
ала питам, защо оттогава
дъжд вали и кълбят се мъгли,

и седим си в това ресторантче,
петък вечер и ми е толкоз добре,
да ме питаш дали пък не знам, че
без любов много бързо се мре? 

И не зная какво да ти кажа, 

ти пред мен си с разбито сърце, 

гледам локвите кал по паважа –
шанс да те пренеса на ръце. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, 22 noe. 2006 – edited by 13 uni 2019

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН (продължение)

ПАНОПТИКУМ

ИЛИ ПАНТЕОН

  Продължение от 27.07.1999.

  Вече седемстотин години нямаме учители от величината на Евтимий Търновски. Учителят с главна буква е океан; героите са острови сред океана. А може би Левски с добре познатите негови качества сдържаност, настойчивост, строгост...?!

  В 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов* – бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска, чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата – искаше реформа не само в черковно-общинското управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната – искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше, всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".

  Нищо за досещане – в Търново революционният комитет се организирал под председателството на двайсетинагодишния Стефан: "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ". След въстанието от 1875 г. – свидетелства биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност". И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876 г., кървавата година". Къде е Апостола да го чуят! Та и самият Левски имал подмолни противници заради трезвата разсъдъчност, която се стараел да наложи в комитетските дела. И тогава...?! Луди-млади, да речем, както Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди, тръгват да си трошат главата. 

  Епизод, напомнящ по-нов образ на самонапомпал се в опиянение от могъщото си влияние Народен вожд; картинката, както и при втория случай, е описана отново от Захари Стоянов; срещаме я преразказана тази картинка и в летописа на Димитър Маринов (с. 32). И тъй, Захари Стоянов** "ни представя Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., tisss: като в романтическо театро от онази тъмна епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка случайност, в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът му, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари".

  Да съпоставим с частица от впечатлението, което 25-годишният по онова време Захари Стоянов добива от Бенковски при първата им среща в Попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти." Щрих преди това: "като се прибавят неговите движения, пъргавината му, строгата реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски"... (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Захари Стоянов тук като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., tisss: т.е. писал само с "j"), знаех го, че е взет апостол по милости".

 Насилим ли въображението си, в същата театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено, за нас днес – наивен романтически похват за предизвикване на почти естетически трепетно възхищение дали не е заимствано от Шилеровите драми, или от общия духовен отец, бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов – единствен вторият от тази за нас великолепна петорка не си позволил такова емчене. Сърцето ми е най-вече на негова страна. "Мила ми Венето – изповядва 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе..." Ами то не е отправено толкова до милата Венета, колкото до небесните тефтери на Световната история. До такова гръмко любовно послание положете онова тъй страховито в печалната си самотност "Народе????" от тефтерчето на Левски; и кое е по-истинско! Единият говори като пред многолюдна публика, другият е сам пред себе си. Съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа! Ако не сте забелязали още, тук има нравственост в най-високите й измерения – когато изпод провинциалната шлака с диамантена острота засиява Божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-великолепен от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, ала отправил взор към висината вътре в себе си. Между другото: а къде всъщност е Бог?!

  Да не пропуснем: в плен на самоубийствената илюзия и "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов – гавазин на руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев***. Ръководителят на Руската имперска дипломация в сърцето на Отоманската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на днешното издание на цитираната биография – Стойко Тонев и Даниела Давчева, твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването на вестник "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави редакторите, остава съмнение за връзката между напористия Стамболов и шефа на Руските намеси по нашите Български дела – от една страна, и от друга – за Ботевия вестник. За средства, за пари става дума и в двата случая!...

  От биографията на Раковски, например – според сведение на Драган Цанков – значителна фигура в нашите кривулици преди и след Руско-турската война от 1877/78 г., научаваме покрай лутанията на младия Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира Българските искания, след като Раковски с дадените му от Френското посолство пари за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западната дипломация, както и Руската дипломация, също водела задкулисни игрички, ползвайки за маша родолюбивите българи, с присъщата за младостта у нашите юнаци самовлюбеност и бягство от опита и традицията. Ще кажете, онези лисици от Запад са се трогнали, бръкнали в банковите си сейфове само за да оправят дереджето на злочестия наш българин в пределите на великолепната Османска империя? Ей тъй, от съчувствие.

  Понякога човек престава да се интересува – и не защото по-нататък не му е важно, а от опасение да не повреди натъкмената легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава: Дали ловките чужди емисари в онзи период не са играли много по-важна роля в Българските ни дела, и – далеч по-същественото: Доколко младите наши българи успявали в това надлъгване с професионалните дипломати отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната ни мечта? Тончо Жечев, например, е оптимист за отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). 

  Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите научаваме, че в столицата на могъщата Османска империя младият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500 турски лири" да стори палежа.

  То са велики планове, а пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци! Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на онази Европа, пък и в старите архиви на Царска Русия, ако още не са унищожени – има куп компрометиращи сведения? Едва надигаща глава от клането в Батак и Перущица, Българската ни нация вече – в лицето на най-самоотвержените свои синове – поела с пъргава стъпка към капани, заложени от дипломатическите мисии на т.нар. Велики сили Русия, Франция, Великобритания и Австро-Унгария в Османската империя. Иска се кураж да признаем днес, 120-150 години подир онази далечна епоха, колко самотна била многострадалната ни нация и до каква степен обречени били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 uni 2019

___
* Димитър Маринов,1846-1940 (илюстрацията най-горе) – летописецът на Българския национален подем, е свещеник, възрожденски учител и преводач, манастирски игумен, журналист, народовед, краевед, политик, основател и първи директор на Етнографския музей, един от строителите на съвременна България, от най-ярките представители на Българската възрожденска интелигенция. Заради необятните му безценни етноложки творби наричат го "Нестор на Българската етнография". Роден е на 14 октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Северозападна България. През 1863 г. бил послушник при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От 1867 до 1871 г. учил във Военното медицинско училище в Цариград, след което през 1875 г. завършва философския факултет в Белград, същата 1975 г. учител в Лом, от 1879 до 1882 г. народен представител в Учредителното народно събрание, приело Търновската конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин. През 1894 г. бил назначен за директор на Народната библиотека, учител в Лом, Русе, София. Превежда и е активен сътрудник със статии, но и със студии от областта на фолклора и етнографията в периодичния печат. Публикува и в органа на Българската екзархия в Цариград вестник "Вести" (1900-1903 г.), списание "Духовна култура" и "Църковен вестник", на който е редактор през периода 1904-1905 г. През 1904 г. основава Етнографския музей и е пръв негов директор от 1904 до 1908 г. През 1921 г. приел духовен сан. Игумен в Чипровския манастир "Св. Иван Рилски". След огромна по обхват събирателска работа публикува безценните си материали в седемте книги под надслов "Жива старина"(1891-1914), които и до днес са сред най-ценното всестранно проучване на Българската народна култура – обреди, обичаи, песни, дом, покъщнина, храна, медицина, облекло, накити, обичайно право. Издъхва през 1940 г. в София.

** Автор на публицистичната книга за всички, които чувстваме България свое отечество "Записки по българските въстания".

*** Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) – имперски дипломат и държавник, играл важна роля за определяне на Руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Роден в Санкт Петербург, в семейство приближени на императорския двор. Бел.м., tisss. 

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

ПАНОПТИКУМ

ИЛИ ПАНТЕОН?

  27.07.1998.

  Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение, онзи вопъл: че нашите дейци, колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, че единствен Апостола от това ровене по-чист, по-лъчезарен излиза. Човек може да се изненада колко битова немара и посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в родната ни класика. Четох тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник от "писма, стихотворения, изповеди, представени от карловеца Стефан Памуков" под надслов "Поглед към неизвестното"; четох с горчивото усещане, че в повечето случаи до значителни личности в новата ни История са стояли жени по-сдържани, самовзискателни, и в този смисъл не по-малко велики.

  Не ми се изброяват имена; то си е хленч, самовлюбеност или тревожни послания, йеремиев рев. И въпреки! Предпочитам жалката истина пред наперената лъжа. Но може ли истината да бъде жалка?! Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера правят релефен образа, доближават го; под стария гланц виждам живия човек: как сърцето му пулсира и очите му какво излъчват. И тогава сътвореното от тези личности повече ми говори, чувствам присъствието им в личния наш живот и в живота на нацията. Знам откъде идват опасенията... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да кажем и жалкото с респект. Митологизирането е средство за гордост у събуждащите се за нов живот нации. Нерядко някогашни Сульо и Пульо нахълтват в страниците на Историята спретнати и лъскави като нова монета, украсени като бургуджийска булка за продан. Трябва ли да се изгребат козметичните украшения, когато тези икони са нагласени с възпитателна цел? Иван Вазов се спрял, Захари Стоянов открехва, колкото да надникнем зад варакосания лик, и еква сърцераздирателното: "Сакън, братя! Не барайте олтаря! И без туй хептен сме ся окепазили пред Европата!"

  Мога ли да имам самочувствие на българин, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли признак на ниското самосъзнание? А може би ги е страх да не се отвратя от истината?! Но ако науча все пак тази истина – не особено приятна, но истина, дали няма да се обърна и срещу учителите си, дето са ме заблуждавали уж за мое добро и за здравето на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа? Да проявим, мисля си, повече доверие към младите поколения българи!

  И тъй, младият Стефан Николов Стамболов – кумир на България от края на ХХ и началото на ХХI век, чудовище за мнозина българи от края на ХІХ век. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. от раните си. От една страна – блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата Българска държава, от друга – мъжкар, ненаситен лакомник, който се завира из храстите край някогашна София да ощастливява шестнайсетгодишни девойчета. Откъм фасадата – образец, откъм задния двор – безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от образа му, кое да скрием?... Ясно кое. Но не е ли Стамболов еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно заради целите на родолюбието и добродетелта? Ясно да се разбере, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгражда характер води до карикатурни резултати.

  Как мислиш, драги сънароднико, не е ли Стамболов... именно Стамболов – че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличен материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да проумеем, че е непосилно да си играеш едновременно на светец и сатана. Или – обратно: да се види как талантът, геният избуява дори на бунището с отвратителните пристъпи на егоизма. Прочее, Стамболов е една човешка драма. Ето податки към процеса на формиране на тази необикновена личност; епизодите са представени от негов съвременник и почитател – в книгата на Димитър Маринов от 1909 г. Коментарът – от днес, и често, да не кажа: почти навсякъде, този коментар е различен от безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност.

  "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х.Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това се съобщава, че въпросният хаджия е обесен заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този хаджи Станчо се явява брат на дядото на Евгения, майка на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан – постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва как "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат Търново и ще прогласят Българско царство". Два или три месеца по-късно долита известие, че в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола... Тия провъзгласили Българско царство. Скоро набитата на кол глава на същия този Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред народа. Авторът допълва: "Всички тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

  До 12-годишна възраст е ученик. Подир затваряне на търновското училище през 1866 г. пращат го да учи абаджилък "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с.24). В 1868 г., юли виждаме вече 14-годишния Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена. Разбита е под Бузлуджа четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените бяха доведени навързани като добитъци във въжа... От околните села бяха надошли уж за пазаря и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; а целият град беше излезнал да види страшните комити. Улиците препълнени и задръстени, продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с вързаните борци едвам се движел. Били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици... Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало пъргаво и ниско момче... със светкавична бързина то се провряло през тълпата и конвоя, доближило първия от мъчениците и казало: Живейте, юнаци; ще ви последваме! Казало и се изгубило в тълпата. Всички видели това момче, чули думите му".

  Есента на 1870 г. с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското руско консулство "се приема за стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана длъжност, в нихилистически клуб с председател Ковалски – народнически кръжок, създаден през 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". И в следващия абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, а това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27).

      Търпях аз толкова време
      и работих като вол.
      Вий сити сте, облечени,
      пък аз съм гладен, гол...

  Документът завършва не съвсем в стила на християнската любов и братство:

      Нек текат потоци кръв
      и гръм, и бой най-страшен
      срещу всички врагове народни.

  В друга немощна творба 18-годишният стихоплетец изповядва:

      Я дай, жена, ти пушката;
      дотегна ми такъв живот.
      С пушката ще найда аз
      друг по-добър.

  И трети фрагмент:

      Турците не са власт от бога установена.
      И няма власт на бога приятна.

  Естествена последица от умозрителните словоизлияния е, че – както отбелязва Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г., изпъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, сетне в Букурещ. Какво дотук? А нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновлия! Настанал е онзи исторически миг от българската робска "идилия", когато издевателствата на разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, черкези и пр., както и издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече за нас съпротива от единични зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население, са съществен елемент от възпитанието на по-напористото и по-високо вдигналото взор към света извън империята младо поколение българчета. Нихилизмът е вариант на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-смислен, сносен бит за българските поколения млади хора с горещи сърца започва оттук-нататък. В букурещките одаи и ханове, и около печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното си гнездо, да не би да напакости, да не си потроши сам кратуната – 26-годишния Христо Ботйо Петков от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и взаимност е книжчица, известна с късото си стереотипно име "Песнопойка" (16 стихотворения на Ботев, 5 – на Стамболов, с показателни за 20-годишния Стефан заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли кой съм аз?" Песнопойката добила широка известност при подготовката на Априлското въстание, от нея е и онова "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пеят на Козлодуйския бряг, поемайки към своята голгота навръх Врачанския балкан.

  Чудно, но и страшно интензивно е преображението от 3-годишния Хънтю до 20- годишния комита Стамболов; по този стръмен път поема той още по-дръзко към скалистите урви на историческите събития с отрано затаената жажда за показност, власт, честолюбие, макар все в името на България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца? Буден ум, шило в торба, преливаща жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на качества и авторитет, от първата половина на 41-годишния жизнен път в характера на бъдещия "светец и чудовище", трайно са заложени както добрите плодни семена, тъй и кълновете на пренебрежение, грандомания, лъже-морал. До какви саркастични гримаси води избързването, опитът да се крачи на всяка цена пред народа, изстискването на всякакъв род обстоятелства, за да застанеш във фокуса на обществения интерес!

  Тази категория личности всъщност движат събитията, те сякаш са галеници на Историята; но късно (или никога не) осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви носят у себе си. Оттам са трагичните последствия и за тях самите. Не ми е известен случай подир буйно изригване до небесните пространства подобна личност да не е приключила трагично... Герои ли са те? Разбира се, че са герои. Но Боже мой, защо да се насилваш да умреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за него!

  Единствен като че ли Левски съзнава ужасната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено да се заляга над народната нива, да се свързват в могъщия талвег на нацията и отделната човешка съдба, желания, проекти, и личните претенции. Но за това трябва смирение и може би свръхчовешка целеустременост, духовна сила да отбягваш лая на палетата, които търсят как да те захапят просто защото такава е природата на духовните джуджета. Лесно е от дистанцията на век и половина да се съдят хора, изгорели в нашето Възраждане, в робската пепел и униние; посягането към личните им драми обаче е наложително, за да проумеем, че във всяка красива победа има и множество печални загуби. Да открием картината в пълнота, означава да се поучим не само от приноса на този род големи личности, но и да се поучим от грешките и греховете им в човешки план.

  Не мисля, че ще ги загубим като забележителен образ в Пантеона на Българската нация, ако посочим тъмните петънца; в никакъв случай! Ако героят у нас се крепи единствено върху възхищението, че що за герой е... той ще е някой кротък светия, херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред нас, грешните, изтъкани от противоречия простосмъртни анонимни българи. Не славословието и изобщо апологиите, панегиричното превъзнасяне към този или онзи са проява на особено самочувствие; ако ще сме общество от стопани, разплитането на нимби няма да ни вреди, ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си рисуват вождове, идоли да въздигат, да им палят свещи, с химните си да огласят собственото си овчедушие.

  "Не сме народ, ами сме мърша!" – възкликва бай търновлията Петко Рачов многострадалний; нима е прав? Ако за християнския бог най-висша проява на Любовта е да въздигне човека до себе си, защо се плашим към героите си да гледаме с трезв взор? Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете, с недостатъците си! Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника, първостроителя на моето отечество трябва ли да ми е превръзка през очите да не виждам слабости, които и мен застрашават? Стъпил върху пиедестал, той не ми е нужен; желая да го усещам жив човек сред нас – живите, да мога да поспоря с него, и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори... Макар между нас казано, невежият да е повече склонен да апострофира, именно понеже е невеж. Тук обаче думата ми е за всеобщата ни взискателност, като нация, към Пантеона от националните ни личности и характери, за жив интерес към делото им, да знаем какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 uni 2019

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

На дърт пръч младичко му се прищяло
и ей – пред огледалото стърчи,
разглежда остарялото си тяло,
муцуната с печалните очи.

Уж лъснат-бръснат, в новичко накипрен,
дезодориран с нов одеколон,
ала годинките такваз са цифра,
че хич не влизат с младостта във тон.

Усмивката, що преди низ години
го правеше проклет и дяволит,
сега на образа му сбръчкан стине
като кърпеж, на мумия пришит.

Ах, Боже мой, какво да предприеме,
като в сърцето сеща луд копнеж,
че влюбил се е, а пък ненавреме,
но временцето няма как да спреш!

Виси над погрознялото му тяло
като Дамоклев меч такъв въпрос –
Дали все още някак подобава
да се преструва на наивник прост?

Което на младежа се удава
с нехайство и шегички тъпи бол,
то възрастния пак го изкушава,
но най-добре да пие алкохол,

да се разхожда важен, недостъпен
из хорската суетна пъстра гмеж,
да проклетисва младите безпътни,
които с логика не ще ги спреш

и те край теб се стрелкат като бързей,

като експрес край селски глух кантон,

а ти ако си щеш стрелички хвърляй,

гърди издувай, дръж се със фасон.

Заглеждай се в жените дяволити,

въздишай си по дупе и гърди,

докато и Смъртта накрай те срита

най-често там, където най-сърби.

Човешки работи – ще каже всеки,

що-годе поживял на този свят,

но леле, как зоват онез пътеки

как изкушаваш, Божа благодат!

За тебе младите май не разбират

и всъщност тук е онзи парадокс –

че който не разбира, се нервира,
а който знае, вече не е прост.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 uni 2019

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

  28.05.1999.

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гугука, а зад улука край балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме, цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Вече двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама в Европа... и приятелството, и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и романтичните любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход: починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролковата касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно очужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар водопроводчик; обичаше да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори бяха сковали, за да не усеща зверските болки, три години след смъртта му ни напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред стари прашасали кашони и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия дойде да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди тук се носеха, сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и когато реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзички се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка! Отивам си... Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – електротехник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новата лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включи ли електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Що си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с палка или гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, когато съм възкресявал пред него епизоди из бита ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай!... Или се заемаш здраво с литература, или ще ми се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади, угрижени, облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, макар и ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. А ние... Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, а паразитите не се сменят. Пък ние – все на този хал, все изнудвани, все притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани, вечно задължени на тази лоша майка-мащеха, на Българската уж държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме сол на земята и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 uni 2019

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера (горе);
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви (долу).

ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ

ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ

  24.05.1999.

  Дъждовно. Сиво. Спокойно. Митологизирах го този мой баща; противопоставям неговата простосърдечна кротост, умението му да живее, изобикаляйки вълчите глутници от самовлюбени грандомани, забравили, че – както е записано в Стария завет: "с пот на лице ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш". Защо първородният Каин убил брат си, наистина ли всички до един сме Каиново семе? Или така им изнася на мъдреците, сътворили библейската космогония, понеже гузният лесно се управлява!

  Да ходим с очи, забодени в калта, приведени и гузни, заради греха на преди нас минал някой през света – грешникът си отишъл по своя ред и със своята участ, а грехът зове за възмездие и над твоята глава: "Отче наш, Който Си на небесата... И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия, защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин".* Но аз не се вслушвам докрай в стила на баща си, не изобикалям глутницата, встрани съм от глутницата, опитвам да разбера какъв е този тъп начин превъзходен човешки материал да съсипват заради просташката си самовлюбеност. 

  "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва роденият в 121 г. от Хр. римлянин Марк Аврелий – иди при душите им, влез вътре и погледни какви са. Ще видиш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за тебе. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко – ако е така, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие... Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"**. За човеколюбие е думата – и злият човек да ръси гадости насрещу ми, аз трябва да проумея какво го е изкушило да ми се яви в отвратителния си образ. От горчив опит знам: на битово ниво по-често причина за неразбирателствата между хората са празни дрънкулки.

  Но не съм императорът-философ Марк Аврелий. Простосмъртен пловдивчанин съм, син на простосмъртни, внук на простосмъртни, праправнук на простосмъртни; даже перущенският ми род и прапрадядо ми Ангел (родовата легенда го представя за кмет на Калугерово около 1875 г.) са клани според ислямския ритуал, със сатър насред селището – хем за назидание на раята, хем за прослава на Аллах. В рода си може да имаме храбреци, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на императора на Древния Рим да бъде великодушен. И понеже съм просто син на най-обикновен дърводелец – дърводелец като онзи Йосиф, съпруга на Мария, затова и изглежда съм почти хипнотизиран от онази красива сцена, когато Иисус... "изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите*** и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп"****. 

  Вижте ги! Те са в храма, плъхове в Светилището на нравствеността. Звучните им гласове се носят над България от амвона на националните ни и регионални медии. Самоуверената им осанка говори повече и от устата им. Вакханалия на духовния разврат! А ние?!... Ние не бивало да постъпваме случайно.

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", формулира поляк-антифашист***** и мой си личен извод от преживяно и видяно в разстояние на над половин век живот единствено и само в България. Тези обаче не са ми врагове. За да са ми врагове, трябва да виждам у тях някаква там нравствена стойност, нали? Кой воюва с жабите, с жаба се не воюва!

  Зачетох се в Хашековия "Швейк", и ми се оправи настроението. Значи, школникът Марек и свръзката Швейк... Ай, какъв тандем! Накъдето и да обърнат взор двамата арестанти, кръшкачи от бойното поле, каквото и от страшната военна месомелачка на подчинената на идиотщини Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на пух, прах и перушина. Друг е ключът за справяне с наглостта на чеха Ярослав Хашек – да покаже фарисея смешен, та жалък в напомпаното му самочувствие, и то е далеч по-жизнелюбиво от библейския сюжет на Иисус с бича.

  По-интересно е, да... Древните елини не случайно нарекли комедията Божествен дар, наричат я като венец на литературните жанрове. Когато обаче пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ е строгият тон. Шегата, смехът, хуморът, убийствената ирония са средство, инструмент за очовечаване. В Библията обаче не срещам и сянка от хумор, дори и ирония не срещам в Библията: нима това е случайно? Строга любов царува сред изсечените в камък ЗАКОНИ НА СЪВЕСТТА.

  Като технология на стремежа към власт, партиецът по рефлекс и по стил в най-категорична форма е окупирал правото да бъбри, да тръби, да говори от името на унижените и оскърбените. Максим Горки, например. Като изпълни задачата, която Партията му е определила, същата тази партия, подчинена на своя Вожд, го вади от шахматното поле. Хора на вожда го отровиха, щом си свърши партийната мисия и взе да става досаден за "правилните и праведните", натрапчиво честен, доколкото успявал да проумее какво всъщност представлява Сталиновият строящ се Военен комунизъм.

  Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствените посветени. Дълъг е този процес. Призовавам спомена за кротък мълчаливец, за един Авел – вдигам го от гробищния троскот от общинското гробище на Пловдив, и както Исус със силен глас извикал: "Лазаре, излез вън!" – и аз: възкресявам го моя Голям малък човек в неговата велика човешка уязвимост от настървените лицемерни праведници.

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., което писа новата Конституция на днешната Република България, се състои от четиристотин народни представители, триста от които са бивши или действителни членове на БКП, докато останалите стотина... Ако не били напористи мекерета на бившите управници, сред останалите стотина мнозина са чисто и просто доверчиви наивници. Присъствието им не е решаващо, а е колкото за цвят, колкото да бъдат легитимирани (узаконени) изкачващите се към върховете разпилели се по новоизлюпени партии емисари на партийни истини от последна инстанция – доскорошни комсомолски функционери от втората и третата редичка на партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологически висши школи и институти в Съветския съюз или в Тодор-Живкова България. Това бяха, а и сега са, в буквалния и в преносния смисъл кресльовците-антикомунисти още от еуфоричните месеци и години на СДС – третия охранителен пояс за бившата червена номенклатура. Вгледа ли се човек в стила им, ще открие: всеки от тези тарикати "модел Иван Костов" се държи с нас като партиен секретар. Партийният секретар има свещеното право да говори как народът е прост, как не е достоен този народ да го управлява такава изключително ценна и рядка птица. 

  Аполитичен бил българинът, че не избрал пак Иван Костов. Но как да му отнемат думата на този българин, когато мълчанието му на простосмъртен е присъда над разни шарени-марени, току-що станали от софрата, дето вечеряли с Господ бог!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 uni 2019

Илюстрации:

- Ярослав Хашек, авторът на романа-пикареска за добрия войник Йозеф Швейк (горе);

- Дончо,1910-1956, втори от петимата братя Бояджиеви, барабанистът, издъхнал на 45 години от мъка, че се изтърколил от разбрицана жп-платформа любимият му тъпан (долу вдясно). 

_{___}

* Матея, 6:9-13.
** Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
*** Които обменят пари.
_{**** Матея, гл. 21.
***** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м., tisss.}