ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

  28.05.1999.

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гугука, а зад улука край балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме, цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Вече двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама в Европа... и приятелството, и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и романтичните любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход: починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролковата касета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно очужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар водопроводчик; обичаше да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори бяха сковали, за да не усеща зверските болки, три години след смъртта му ни напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред стари прашасали кашони и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия дойде да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди тук се носеха, сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и когато реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзички се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка! Отивам си... Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – електротехник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новата лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включи ли електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Що си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с палка или гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, когато съм възкресявал пред него епизоди из бита ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай!... Или се заемаш здраво с литература, или ще ми се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади, угрижени, облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, макар и ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. А ние... Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, а паразитите не се сменят. Пък ние – все на този хал, все изнудвани, все притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани, вечно задължени на тази лоша майка-мащеха, на Българската уж държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме сол на земята и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 uni 2019

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера (горе);
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви (долу).