ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН (продължение)

ПАНОПТИКУМ

ИЛИ ПАНТЕОН

  Продължение от 27.07.1999.

  Вече седемстотин години нямаме учители от величината на Евтимий Търновски. Учителят с главна буква е океан; героите са острови сред океана. А може би Левски с добре познатите негови качества сдържаност, настойчивост, строгост...?!

  В 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов* – бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска, чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата – искаше реформа не само в черковно-общинското управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната – искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше, всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".

  Нищо за досещане – в Търново революционният комитет се организирал под председателството на двайсетинагодишния Стефан: "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ". След въстанието от 1875 г. – свидетелства биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност". И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876 г., кървавата година". Къде е Апостола да го чуят! Та и самият Левски имал подмолни противници заради трезвата разсъдъчност, която се стараел да наложи в комитетските дела. И тогава...?! Луди-млади, да речем, както Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди, тръгват да си трошат главата. 

  Епизод, напомнящ по-нов образ на самонапомпал се в опиянение от могъщото си влияние Народен вожд; картинката, както и при втория случай, е описана отново от Захари Стоянов; срещаме я преразказана тази картинка и в летописа на Димитър Маринов (с. 32). И тъй, Захари Стоянов** "ни представя Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., tisss: като в романтическо театро от онази тъмна епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка случайност, в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът му, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари".

  Да съпоставим с частица от впечатлението, което 25-годишният по онова време Захари Стоянов добива от Бенковски при първата им среща в Попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти." Щрих преди това: "като се прибавят неговите движения, пъргавината му, строгата реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски"... (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Захари Стоянов тук като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., tisss: т.е. писал само с "j"), знаех го, че е взет апостол по милости".

 Насилим ли въображението си, в същата театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено, за нас днес – наивен романтически похват за предизвикване на почти естетически трепетно възхищение дали не е заимствано от Шилеровите драми, или от общия духовен отец, бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов – единствен вторият от тази за нас великолепна петорка не си позволил такова емчене. Сърцето ми е най-вече на негова страна. "Мила ми Венето – изповядва 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе..." Ами то не е отправено толкова до милата Венета, колкото до небесните тефтери на Световната история. До такова гръмко любовно послание положете онова тъй страховито в печалната си самотност "Народе????" от тефтерчето на Левски; и кое е по-истинско! Единият говори като пред многолюдна публика, другият е сам пред себе си. Съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа! Ако не сте забелязали още, тук има нравственост в най-високите й измерения – когато изпод провинциалната шлака с диамантена острота засиява Божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-великолепен от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, ала отправил взор към висината вътре в себе си. Между другото: а къде всъщност е Бог?!

  Да не пропуснем: в плен на самоубийствената илюзия и "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов – гавазин на руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев***. Ръководителят на Руската имперска дипломация в сърцето на Отоманската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на днешното издание на цитираната биография – Стойко Тонев и Даниела Давчева, твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването на вестник "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави редакторите, остава съмнение за връзката между напористия Стамболов и шефа на Руските намеси по нашите Български дела – от една страна, и от друга – за Ботевия вестник. За средства, за пари става дума и в двата случая!...

  От биографията на Раковски, например – според сведение на Драган Цанков – значителна фигура в нашите кривулици преди и след Руско-турската война от 1877/78 г., научаваме покрай лутанията на младия Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира Българските искания, след като Раковски с дадените му от Френското посолство пари за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западната дипломация, както и Руската дипломация, също водела задкулисни игрички, ползвайки за маша родолюбивите българи, с присъщата за младостта у нашите юнаци самовлюбеност и бягство от опита и традицията. Ще кажете, онези лисици от Запад са се трогнали, бръкнали в банковите си сейфове само за да оправят дереджето на злочестия наш българин в пределите на великолепната Османска империя? Ей тъй, от съчувствие.

  Понякога човек престава да се интересува – и не защото по-нататък не му е важно, а от опасение да не повреди натъкмената легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава: Дали ловките чужди емисари в онзи период не са играли много по-важна роля в Българските ни дела, и – далеч по-същественото: Доколко младите наши българи успявали в това надлъгване с професионалните дипломати отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната ни мечта? Тончо Жечев, например, е оптимист за отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). 

  Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите научаваме, че в столицата на могъщата Османска империя младият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500 турски лири" да стори палежа.

  То са велики планове, а пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци! Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на онази Европа, пък и в старите архиви на Царска Русия, ако още не са унищожени – има куп компрометиращи сведения? Едва надигаща глава от клането в Батак и Перущица, Българската ни нация вече – в лицето на най-самоотвержените свои синове – поела с пъргава стъпка към капани, заложени от дипломатическите мисии на т.нар. Велики сили Русия, Франция, Великобритания и Австро-Унгария в Османската империя. Иска се кураж да признаем днес, 120-150 години подир онази далечна епоха, колко самотна била многострадалната ни нация и до каква степен обречени били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 uni 2019

___
* Димитър Маринов,1846-1940 (илюстрацията най-горе) – летописецът на Българския национален подем, е свещеник, възрожденски учител и преводач, манастирски игумен, журналист, народовед, краевед, политик, основател и първи директор на Етнографския музей, един от строителите на съвременна България, от най-ярките представители на Българската възрожденска интелигенция. Заради необятните му безценни етноложки творби наричат го "Нестор на Българската етнография". Роден е на 14 октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Северозападна България. През 1863 г. бил послушник при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От 1867 до 1871 г. учил във Военното медицинско училище в Цариград, след което през 1875 г. завършва философския факултет в Белград, същата 1975 г. учител в Лом, от 1879 до 1882 г. народен представител в Учредителното народно събрание, приело Търновската конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин. През 1894 г. бил назначен за директор на Народната библиотека, учител в Лом, Русе, София. Превежда и е активен сътрудник със статии, но и със студии от областта на фолклора и етнографията в периодичния печат. Публикува и в органа на Българската екзархия в Цариград вестник "Вести" (1900-1903 г.), списание "Духовна култура" и "Църковен вестник", на който е редактор през периода 1904-1905 г. През 1904 г. основава Етнографския музей и е пръв негов директор от 1904 до 1908 г. През 1921 г. приел духовен сан. Игумен в Чипровския манастир "Св. Иван Рилски". След огромна по обхват събирателска работа публикува безценните си материали в седемте книги под надслов "Жива старина"(1891-1914), които и до днес са сред най-ценното всестранно проучване на Българската народна култура – обреди, обичаи, песни, дом, покъщнина, храна, медицина, облекло, накити, обичайно право. Издъхва през 1940 г. в София.

** Автор на публицистичната книга за всички, които чувстваме България свое отечество "Записки по българските въстания".

*** Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) – имперски дипломат и държавник, играл важна роля за определяне на Руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Роден в Санкт Петербург, в семейство приближени на императорския двор. Бел.м., tisss.