сряда, 12 юни 2019 г.

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

ПАНОПТИКУМ
ИЛИ ПАНТЕОН?

  27.07.1998.

  Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение, онзи вопъл: че нашите дейци, колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, че единствен Апостола от това ровене по-чист, по-лъчезарен излиза. Човек може да се изненада колко битова немара и посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в родната ни класика. Четох тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник от "писма, стихотворения, изповеди, представени от карловеца Стефан Памуков" под надслов "Поглед към неизвестното"; четох с горчивото усещане, че в повечето случаи до значителни личности в новата ни История са стояли жени по-сдържани, самовзискателни, и в този смисъл не по-малко велики.

  Не ми се изброяват имена; то си е хленч, самовлюбеност или тревожни послания, йеремиев рев. И въпреки! Предпочитам жалката истина пред наперената лъжа. Но може ли истината да бъде жалка?! Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера правят релефен образа, доближават го; под стария гланц виждам живия човек: как сърцето му пулсира и очите му какво излъчват. И тогава сътвореното от тези личности повече ми говори, чувствам присъствието им в личния наш живот и в живота на нацията. Знам откъде идват опасенията... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да кажем и жалкото с респект. Митологизирането е средство за гордост у събуждащите се за нов живот нации. Нерядко някогашни Сульо и Пульо нахълтват в страниците на Историята спретнати и лъскави като нова монета, украсени като бургуджийска булка за продан. Трябва ли да се изгребат козметичните украшения, когато тези икони са нагласени с възпитателна цел? Иван Вазов се спрял, Захари Стоянов открехва, колкото да надникнем зад варакосания лик, и еква сърцераздирателното: "Сакън, братя! Не барайте олтаря! И без туй хептен сме ся окепазили пред Европата!"

  Мога ли да имам самочувствие на българин, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли признак на ниското самосъзнание? А може би ги е страх да не се отвратя от истината?! Но ако науча все пак тази истина – не особено приятна, но истина, дали няма да се обърна и срещу учителите си, дето са ме заблуждавали уж за мое добро и за здравето на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа? Да проявим, мисля си, повече доверие към младите поколения българи!

  И тъй, младият Стефан Николов Стамболов – кумир на България от края на ХХ и началото на ХХI век, чудовище за мнозина българи от края на ХІХ век. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. от раните си. От една страна – блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата Българска държава, от друга – мъжкар, ненаситен лакомник, който се завира из храстите край някогашна София да ощастливява шестнайсетгодишни девойчета. Откъм фасадата – образец, откъм задния двор – безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от образа му, кое да скрием?... Ясно кое. Но не е ли Стамболов еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно заради целите на родолюбието и добродетелта? Ясно да се разбере, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгражда характер води до карикатурни резултати.

  Как мислиш, драги сънароднико, не е ли Стамболов... именно Стамболов – че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличен материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да проумеем, че е непосилно да си играеш едновременно на светец и сатана. Или – обратно: да се види как талантът, геният избуява дори на бунището с отвратителните пристъпи на егоизма. Прочее, Стамболов е една човешка драма. Ето податки към процеса на формиране на тази необикновена личност; епизодите са представени от негов съвременник и почитател – в книгата на Димитър Маринов от 1909 г. Коментарът – от днес, и често, да не кажа: почти навсякъде, този коментар е различен от безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност.

  "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х.Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това се съобщава, че въпросният хаджия е обесен заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този хаджи Станчо се явява брат на дядото на Евгения, майка на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан – постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва как "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат Търново и ще прогласят Българско царство". Два или три месеца по-късно долита известие, че в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола... Тия провъзгласили Българско царство. Скоро набитата на кол глава на същия този Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред народа. Авторът допълва: "Всички тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

  До 12-годишна възраст е ученик. Подир затваряне на търновското училище през 1866 г. пращат го да учи абаджилък "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с.24). В 1868 г., юли виждаме вече 14-годишния Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена. Разбита е под Бузлуджа четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените бяха доведени навързани като добитъци във въжа... От околните села бяха надошли уж за пазаря и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; а целият град беше излезнал да види страшните комити. Улиците препълнени и задръстени, продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с вързаните борци едвам се движел. Били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици... Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало пъргаво и ниско момче... със светкавична бързина то се провряло през тълпата и конвоя, доближило първия от мъчениците и казало: Живейте, юнаци; ще ви последваме! Казало и се изгубило в тълпата. Всички видели това момче, чули думите му".

  Есента на 1870 г. с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското руско консулство "се приема за стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана длъжност, в нихилистически клуб с председател Ковалски – народнически кръжок, създаден през 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". И в следващия абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, а това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27).
      Търпях аз толкова време
      и работих като вол.
      Вий сити сте, облечени,
      пък аз съм гладен, гол...
  Документът завършва не съвсем в стила на християнската любов и братство:
      Нек текат потоци кръв
      и гръм, и бой най-страшен
      срещу всички врагове народни.
  В друга немощна творба 18-годишният стихоплетец изповядва:
      Я дай, жена, ти пушката;
      дотегна ми такъв живот.
      С пушката ще найда аз
      друг по-добър.
  И трети фрагмент:
      Турците не са власт от бога установена.
      И няма власт на бога приятна.

  Естествена последица от умозрителните словоизлияния е, че – както отбелязва Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г., изпъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, сетне в Букурещ. Какво дотук? А нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновлия! Настанал е онзи исторически миг от българската робска "идилия", когато издевателствата на разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, черкези и пр., както и издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече за нас съпротива от единични зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население, са съществен елемент от възпитанието на по-напористото и по-високо вдигналото взор към света извън империята младо поколение българчета. Нихилизмът е вариант на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-смислен, сносен бит за българските поколения млади хора с горещи сърца започва оттук-нататък. В букурещките одаи и ханове, и около печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното си гнездо, да не би да напакости, да не си потроши сам кратуната – 26-годишния Христо Ботйо Петков от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и взаимност е книжчица, известна с късото си стереотипно име "Песнопойка" (16 стихотворения на Ботев, 5 – на Стамболов, с показателни за 20-годишния Стефан заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли кой съм аз?" Песнопойката добила широка известност при подготовката на Априлското въстание, от нея е и онова "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пеят на Козлодуйския бряг, поемайки към своята голгота навръх Врачанския балкан.

  Чудно, но и страшно интензивно е преображението от 3-годишния Хънтю до 20- годишния комита Стамболов; по този стръмен път поема той още по-дръзко към скалистите урви на историческите събития с отрано затаената жажда за показност, власт, честолюбие, макар все в името на България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца? Буден ум, шило в торба, преливаща жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на качества и авторитет, от първата половина на 41-годишния жизнен път в характера на бъдещия "светец и чудовище", трайно са заложени както добрите плодни семена, тъй и кълновете на пренебрежение, грандомания, лъже-морал. До какви саркастични гримаси води избързването, опитът да се крачи на всяка цена пред народа, изстискването на всякакъв род обстоятелства, за да застанеш във фокуса на обществения интерес!

  Тази категория личности всъщност движат събитията, те сякаш са галеници на Историята; но късно (или никога не) осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви носят у себе си. Оттам са трагичните последствия и за тях самите. Не ми е известен случай подир буйно изригване до небесните пространства подобна личност да не е приключила трагично... Герои ли са те? Разбира се, че са герои. Но Боже мой, защо да се насилваш да умреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за него!

  Единствен като че ли Левски съзнава ужасната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено да се заляга над народната нива, да се свързват в могъщия талвег на нацията и отделната човешка съдба, желания, проекти, и личните претенции. Но за това трябва смирение и може би свръхчовешка целеустременост, духовна сила да отбягваш лая на палетата, които търсят как да те захапят просто защото такава е природата на духовните джуджета. Лесно е от дистанцията на век и половина да се съдят хора, изгорели в нашето Възраждане, в робската пепел и униние; посягането към личните им драми обаче е наложително, за да проумеем, че във всяка красива победа има и множество печални загуби. Да открием картината в пълнота, означава да се поучим не само от приноса на този род големи личности, но и да се поучим от грешките и греховете им в човешки план.

  Не мисля, че ще ги загубим като забележителен образ в Пантеона на Българската нация, ако посочим тъмните петънца; в никакъв случай! Ако героят у нас се крепи единствено върху възхищението, че що за герой е... той ще е някой кротък светия, херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред нас, грешните, изтъкани от противоречия простосмъртни анонимни българи. Не славословието и изобщо апологиите, панегиричното превъзнасяне към този или онзи са проява на особено самочувствие; ако ще сме общество от стопани, разплитането на нимби няма да ни вреди, ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си рисуват вождове, идоли да въздигат, да им палят свещи, с химните си да огласят собственото си овчедушие.

  "Не сме народ, ами сме мърша!" – възкликва бай търновлията Петко Рачов многострадалний; нима е прав? Ако за християнския бог най-висша проява на Любовта е да въздигне човека до себе си, защо се плашим към героите си да гледаме с трезв взор? Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете, с недостатъците си! Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника, първостроителя на моето отечество трябва ли да ми е превръзка през очите да не виждам слабости, които и мен застрашават? Стъпил върху пиедестал, той не ми е нужен; желая да го усещам жив човек сред нас – живите, да мога да поспоря с него, и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори... Макар между нас казано, невежият да е повече склонен да апострофира, именно понеже е невеж. Тук обаче думата ми е за всеобщата ни взискателност, като нация, към Пантеона от националните ни личности и характери, за жив интерес към делото им, да знаем какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 13 uni 2019

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората све...