ДИРЕКТОР*
Затлъстелият трътляв мъж подобно парен локомотив напусна учителската стая и влетя в коридора на административното крило:
– Ха-ха-ха, хо-хо-хо! Набих им чемберите.
Ху-ху-у, хо-хо-хо, два месеца ще са кротки – ечеше гръмкият му смях. Кръстоса
лапи пред гърди, с упоритото изражение на пакостник заби очи върху двата
фикуса, над които високо, почти до тавана бяха наредени портретите на Паисий,
Раковски, Каравелов, Левски. Постоя в размишление, набит, с едър торс, къси
крачка и глава без врат. – Мария! Откога не си поглеждала фикусчетата? – наведе
се рязко към застиналата в ъгъла чистачка.
Слабичка, крехка, в тъмносиня работна манта,
тя с интерес наблюдаваше как неколцина поотраснали хлапаци долу, в училищния
двор разхождат калните си обуща по новите пейки.
– Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин
директор.
– Нищо! Ти пак ги забърши.
Като сенки от учителската стая се заизнизваха
някакви жени и мъже, някакви сиви хорица, в чието лице се чете не отчаяние –
отчаяният все пак има ищах да хленчи, да се вайка, – а тъпото овче равнодушие
на примирили се с хала си висшисти. Минаваха тихи, прегърбени край дебелия мъж;
в края на дългия тесен коридор, след като свиеха зад ъгъла в посока към
стълбището, тези сенки повдигаха очи, поемаха си издълбоко дъх и пооправяха
сгърчените си физиономии. Тутакси сред тях се появи ситен дребничък бъбривец,
който взе да ръси остроумия:
– Тежичко е, ама половин ден сме свободни, и
като ги сметнеш ваканциите... – Пробва се да анализира словото на директора: –
Такава е постановката, не е виновен гадът.
Около ситния моментално се образува празно
пространство, вакуум, както казват физиците, и той побърза да се влее в
стадото, без да престане жално да се оправдава:
– Ама какво толкова казах! Кога сте чули нещо
лошо да река за нашия шеф? Аз само тъй, на майтап.
– Мишков! – с фамилиарен тон назидателно рече
плешив застаряващ мъж със спортно коремче. – Наказан си да викнеш по една малка
мастичка със салатка. Веднагически! Туй не ти е романтичен период в музиката,
бе Мишков, туй е чиста пунтипластика. Къде си тръгнал!
Притаен зад дебелата кървавочервена плюшена завеса
покрай открехнатия прозорец на кабинета с надпис "Директор", дебелият
замижа от удоволствие. Лепнал се бе за наблюдателницата си да чуе какво си
шушнат онези там. На вратата някой почука.
– Влез!
Вмъкна се, движейки туловище като юрдечка,
цоцолана с масивен задник и прибрана на кокче рехава посивяла косица. Гледаше
го себеотрицателно с немигащи очи:
– Протоколчето, господин директор.
Посочи й да го остави туй протоколче на бюрото
му, между кафеза с канарчето и пирографираната от бук чаша с тънкоподострените
разноцветни моливи. Ниско привела гръбнак, с ръка върху деколтето, докато другата ръка – грациозно опната встрани, цоцоланата тръгна заднешком да излиза, и тъкмо се
бе вече вкопчила в бравата, той викна:
– Стой! Я почакай.
– Да, господин директор... – Свила длан пред
устни.
– Седни де, седни.
Тя се свлече върху дивана с такъв вид, сякаш
миг и горко ще се разридае. Фиксираше я с очи като паяк:
– Мда... – Разходи се из кабинета с лапи,
сключени върху задника. – Госпожо Йорданова!...
– Да, господин директор...
– Защо помолих – тук натърти, – защо помолих
да останете?!
– Не знам, господин директор.
– А не се ли досещате защо точно на вас бе
оказана честта да протоколирате тоз педагогически съвет?
– Той Кушев нямаше да се изказва, онез думи
щеше Пенева да ги каже... Ама на Пенева леля й се споминала.
– Сто и двайсет души сте, и няма кой да смени
Пенева. Дрън-дрън!
– Но Кушев самичък настоя, господин директор.
Нали доскоро Кушев беше по приветствията? – Загледа го умолително.
– Беше!... На Кушев му изтече мандатът. Да е
щастлив, че е още сред нас, в колектива. Ясно ли се изразявам?
– Тъй вярно, ясно се изразявате, господин
директор.
– Хайде тогава... Повече не ви задържам.
С неподозирана пъргавина цоцоланата хлътна в
дамската тоалетна. Когато излизаше освежена и с малко руж, разтрит върху бузките,
през рамо рече към чистачката, която тъкмо изнасяше кофа с боклук от миниатюрното
кабинетче на трите помощник-шефки:
– Уф, Марче, размина ми се!
– Да-да! – завъртя главица Марчето. – Ти си
мислиш!... Той Кушев миналата есен се изказа лошо срещу ръководството... а
сега, Кушев ще го поздравява за рождения му ден... Хич, ама хич не ти се е
разминало!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, ~ 1994 – edited by 16 mar. 2019
–––
* От "Историйките на ученика Ламски", част IV – Кафене "Анасон".
Реалният тип от двете илюстрации по-горе няма нищо общо с героя, освен че телесно и по излъчване, по мнение на автора, абсолютно му съответства. Бел.м., tisss.
.jpg)
