събота, 16 март 2019 г.

ДИРЕКТОР

ДИРЕКТОР*

  Затлъстелият трътляв мъж подобно парен локомотив напусна учителската стая и влетя в коридора на административното крило:

  – Ха-ха-ха, хо-хо-хо! Набих им чемберите. Ху-ху-у, хо-хо-хо, два месеца ще са кротки – ечеше гръмкият му смях. Кръстоса лапи пред гърди, с упоритото изражение на пакостник заби очи върху двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха наредени портретите на Паисий, Раковски, Каравелов, Левски. Постоя в размишление, набит, с едър торс, къси крачка и глава без врат. – Мария! Откога не си поглеждала фикусчетата? – наведе се рязко към застиналата в ъгъла чистачка.

  Слабичка, крехка, в тъмносиня работна манта, тя с интерес наблюдаваше как неколцина поотраснали хлапаци долу, в училищния двор разхождат калните си обуща по новите пейки.

  – Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.

  – Нищо! Ти пак ги забърши.

  Като сенки от учителската стая се заизнизваха някакви жени и мъже, някакви сиви хорица, в чието лице се чете не отчаяние – отчаяният все пак има ищах да хленчи, да се вайка, – а тъпото овче равнодушие на примирили се с хала си висшисти. Минаваха тихи, прегърбени край дебелия мъж; в края на дългия тесен коридор, след като свиеха зад ъгъла в посока към стълбището, тези сенки повдигаха очи, поемаха си издълбоко дъх и пооправяха сгърчените си физиономии. Тутакси сред тях се появи ситен дребничък бъбривец, който взе да ръси остроумия:

  – Тежичко е, ама половин ден сме свободни, и като ги сметнеш ваканциите... – Пробва се да анализира словото на директора: – Такава е постановката, не е виновен гадът.

  Около ситния моментално се образува празно пространство, вакуум, както казват физиците, и той побърза да се влее в стадото, без да престане жално да се оправдава:

  – Ама какво толкова казах! Кога сте чули нещо лошо да река за нашия шеф? Аз само тъй, на майтап.

  – Мишков! – с фамилиарен тон назидателно рече плешив застаряващ мъж със спортно коремче. – Наказан си да викнеш по една малка мастичка със салатка. Веднагически! Туй не ти е романтичен период в музиката, бе Мишков, туй е чиста пунтипластика. Къде си тръгнал!

  Притаен зад дебелата кървавочервена плюшена завеса покрай открехнатия прозорец на кабинета с надпис "Директор", дебелият замижа от удоволствие. Лепнал се бе за наблюдателницата си да чуе какво си шушнат онези там. На вратата някой почука.

  – Влез!

  Вмъкна се, движейки туловище като юрдечка, цоцолана с масивен задник и прибрана на кокче рехава посивяла косица. Гледаше го себеотрицателно с немигащи очи:

  – Протоколчето, господин директор.

  Посочи й да го остави туй протоколче на бюрото му, между кафеза с канарчето и пирографираната от бук чаша с тънкоподострените разноцветни моливи. Ниско привела гръбнак, с ръка върху деколтето, докато другата ръка – грациозно опната встрани, цоцоланата тръгна заднешком да излиза, и тъкмо се бе вече вкопчила в бравата, той викна:

  – Стой! Я почакай.

  – Да, господин директор... – Свила длан пред устни.

  – Седни де, седни.

  Тя се свлече върху дивана с такъв вид, сякаш миг и горко ще се разридае. Фиксираше я с очи като паяк:

  – Мда... – Разходи се из кабинета с лапи, сключени върху задника. – Госпожо Йорданова!...

  – Да, господин директор...

  – Защо помолих – тук натърти, – защо помолих да останете?!

  – Не знам, господин директор.

  – А не се ли досещате защо точно на вас бе оказана честта да протоколирате тоз педагогически съвет?

  – Той Кушев нямаше да се изказва, онез думи щеше Пенева да ги каже... Ама на Пенева леля й се споминала.

  – Сто и двайсет души сте, и няма кой да смени Пенева. Дрън-дрън!

  – Но Кушев самичък настоя, господин директор. Нали доскоро Кушев беше по приветствията? – Загледа го умолително.

  – Беше!... На Кушев му изтече мандатът. Да е щастлив, че е още сред нас, в колектива. Ясно ли се изразявам?

  – Тъй вярно, ясно се изразявате, господин директор.

  – Хайде тогава... Повече не ви задържам.

  С неподозирана пъргавина цоцоланата хлътна в дамската тоалетна. Когато излизаше освежена и с малко руж, разтрит върху бузките, през рамо рече към чистачката, която тъкмо изнасяше кофа с боклук от миниатюрното кабинетче на трите помощник-шефки:

  – Уф, Марче, размина ми се!

  – Да-да! – завъртя главица Марчето. – Ти си мислиш!... Той Кушев миналата есен се изказа лошо срещу ръководството... а сега, Кушев ще го поздравява за рождения му ден... Хич, ама хич не ти се е разминало!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, ~ 1994 – edited by 16 mar. 2019

–––
От "Историйките на ученика Ламски", част IV – Кафене "Анасон". 
Реалният тип от двете илюстрации по-горе няма нищо общо с героя, освен че телесно и по излъчване, по мнение на автора, абсолютно му съответства. Бел.м., tisss.

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

ЗДРАВ СЪН
СЛЕД СЕКС

Заспа ли вече? Боже мой, нима тъй бързо уморена –
пустиня ледна в летен зной, жар в мразовито време!

Като целувка на глупак, като езичница на клада,
като удавница в гора, като Девети кръг на Ада...?!

Луксозното ти облекло лежи разхвърляно в безреда,
иззад вечерното стъкло Луната само тебе гледа.

От ревност див и изкушен – испанец във трагична роля,
възправя се мъжът у мен... А ти си тъй красива гола!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 11 jan. 2011 – edited by 16 mar. 2019

петък, 15 март 2019 г.

ПРИРОДА НА ЛЮБОВТА

ПРИРОДА
НА ЛЮБОВТА

Ако си тръгна сега, когато се свечерява 
и хората се прибират уморени, всеки при своите, 
сега, казвам, ако изчезна внезапно от този свят, 
където така и не успях да те срещна 
и където усещането ми остава единствено, 
че съм те докоснал, докоснала си ме, 
минавайки като лъх от въздишка на коте...

Ако оттук-насетне в дните, които ти остават 
да изживееш в обкръжението на своите мили, 
на своите близки, и все пак, чувстваш, 
очите си обърнати към небесата вътре в теб... 

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже, 
че повече няма да ме видиш, 
няма да четеш по настроенията ми, 
няма да си представяш 
как се срещаме в многолюден град край морето, 
понеже безвъзвратно сме се разминали, 
пропуснали сме мига, а пясъчният часовник 
отронил последните си песъчинки на този свят... 

Мила моя, ненагледна, недокосната, нецелуната, 
ще узнаеш ли колко съм те обичал, 
именно защото не сме си принадлежали един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 maj 2011 – edited by 15 mar. 2019

ЩАСТИЕТО Е В ДРЕБНИ НАГЛЕД ПОДРОБНОСТИ

ЩАСТИЕТО Е В ДРЕБНИ НАГЛЕД ПОДРОБНОСТИ 

Прегръдка и за теб, о мое
тъй крехко сливово дръвче!
Дали забравих онзи зноен
сезон на влюбено момче?

До вчера – мраз и зимни хали,
днес кротко слънчицето грей
и жив усетих се, едва ли
тепърва мен ми се живей.

Зад тенекиени гаражи
и над зелената трева
открих посланието важно
на пролетната синева.

Гръб обърни на стари дразги,
кълни доброто, дава плод
и някак тъй, свенливо казва:
разкошен си все пак, живот!

Докато сме все още живи,
тук всичко има смисъл, че
възможно е да сме щастливи
с едно разцъфнало дръвче.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 mar. 2018 – edited by 15 mar. 2019

Из живота на професорите. Българският Омир

Из живота на професорите

Наша гордост – проф. Огнян Герджиков (1946)
БЪЛГАРСКИЯТ ОМИР

МЪКАТА НА ПРОФЕСОРА, СЛЕД КАТО ВНУЧЕТО СЕ ИЗАКА 
И ТОЙ СЪТВОРИ КЛАСИЧЕСКАТА ПОЕМА "ДУФАЛАК", 
А ПОСЛЕ РЕШИ ДА ОТИДЕ НА БАНЯ СЪС САУНА

...Oтивам на сауна и ми предлагат... една кърпа. Една?! Винаги си искам поне още една. Гледат ме учудени. Хавлия, ама само срещу допълнително заплащане. Ще ми трябва допълнително заплащане и за душа, който възнамерявам да си взема, преди да вляза в сауната. Една кърпа??? За кое по-напред? С тази кърпа влизаш в сауната. Потиш се. За това си и влязъл. Кърпата попива потта ти. Влизаш под душовете. Ще трябва да се подсушаваш с вече потната кърпа. Влизаш втори път. Втора порция пот. Кърпата подгизва... И всичко това се смята за нормално?!?
От многобройните ми посещения в български сауни ни един път не съм видял сауната да се проветрява. Поначало тя трябва да има прозорец навън (Бел.м., tisss: За прозорец навътре още не сме учили.) У нас почти няма такива сауни. В такъв случай през час-два вратата на сауната трябва да се отваря широко и да се вее с кърпа, така че сауната да се проветрява.(Имеет си хас да не се проветри и след веенето с кърпа, ужжжжас! – бел.м.)

  За ползващите сауна. Наред с тези, които сме наясно, има и такива, които не спазват и най-елементарните правила. Влизат с джапанки.(...) Още по-лошо е влизането без кърпи. Това вече е връх на простотията.(Кофти, развява му се зарзаватът! – бел.м., tisss.) Влиза нашенецът, пльосва телесата си на дървените пейки и започва обилно да се поти. Потта му се стича върху дървенията. Само дето не се плясва по косматите си гърди и да извика: "Булгар, булгар". И следващите лягаме в локвата от пот...
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 15 mar. 2019
––––
* Вж. https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7339108?fbclid=IwAR22uALvofZRdzLvhsZUTMQXSJ2uWvGmIhfIvBf-klPmGvpJHO0e2rzbheU

четвъртък, 14 март 2019 г.

ТИХИЯ РОМОЛ

Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух...* 
ТИХИЯ РОМОЛ

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Sofia, 14 dec. 1968 – edited by 14 mar. 2019
___
* От стихотворение на Гуидо Кавалканти, което си харесах в Голямата читалня в двора на Софийския университет. 18-годишният Данте Алигиери (1265-1321), заедно с Гуидо Кавалканти (1258-1300), Лапо Джани (?-1328), Чино да Пистоя (1270-1336) и Брунето Латини (1220-1294) поставя началото на стила, известен под името Dolce Stil Novo (сладък нов стил) в ренесансовата худ. литература. Бел.м., tisss.


КРАСИВА

КРАСИВА*

В охлузената стая с поглед замечтан
навън занича Нели и с червило
по листа драска: "Миличък, не знам
къде си, и сърцето ми се свило".

Подобно орна нива – черната дъска,
и думите в редици там белеят строго,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка; и не мога

да чуя даже собствения глас,
но гърбом към света и теб усещам
че тук излишният съм само аз
и са безумни тези наши срещи.

Шестица или двойка? – притеснен,
дочувам, вън животът рий с копита
и някаква си Нели там зад мен
в урока ми червилото си вплита.

Какво се случи ли! И днес не знам,
но ти за мен остана най-красива,
годините изтриха куп неща,
ала любов, уви! – не се изтрива.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Balchik, jan. 1972 – edited by 14 mar. 2019
–––
* Когато си на двайсет и четири, а учениците ти – на шестнайсет, случват се и такива неща, за радост или за съжаление, когато учителят просто не бива да се влюбва. Бел.м., tisss

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...