Запътил се натам
в най-тъжния си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.
XCVII
Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари...
Зъзне тялото ми грешно.
XCVIII
Марио, Папаза, Ицо*– о, мъдри рошави глави,
къде сте вие! Като пилци
се пръснахте на вси страни, последният ми час звъни,
а вас ви няма, гладни, смели.
Ще пукна тук с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.
XCIX
Звездите тук ми са свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав.
Нахапал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав, но ми остана весел спомен.
C
На тях е носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи в носа си с пръсти да не бъркат,
когато грижа изпълзи.
Папаза по е мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив. Той друго и не заслужава!
CI
На Марио пък е онази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям, че зная, няма да се блъска
и кариера ще направи
на бай Радой с добрите връзки.
CII
За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба: Четете мъдрите слова! БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ
Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цицка с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стилните ти маниери...
Но спазвай мъдрия закон,
и все пак изход ще намериш.
От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си: въглища, вагон; с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.
Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон, не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.
Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон, та запази добрия тон
и все пак изход ще намериш. Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 8 jan. 2019
___
*
Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти: Марио (Марин Маринов
от Сливен), Папаза (Димитър Папазов от Ямбол), Ицо (Христо
Джелепов от Ивайловград) и мое сиятелство (от Пловдив), който
поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за
асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и "преживяше" любовен роман с възрастна около 55-годишна дама, професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на срещата с професорката, понесъл букетче алени карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза като пчеличка трудолюбиво бе събрал в халваджийско тефтерче имената, навиците, капризите и телефонните номера на три дузини богаташки щерки, които учеха в университета, заделяше си парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето й, оладжак, както казват турците. Ицо денонощно бленуваше да стане един ден кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече беше нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял беше да се свърже с Радой Ралин, даже
да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име
ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на
ядрената физика, та го бъзикахме ние нашичкия свенливец: "Братче, ако руският ти
професор вземе, та пукне, оставаш единственият на света, дето ви ги разбира тия мътни работи; няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"
**
Останеха ли без пари, някои от нас търчаха да ринат въглища от вагоните на
Подуенската товарна гара. БЕЛЕЖКА: На снимката долу е Славка, студентка от Пазарджик, последната от авантюрите ми в онази София на есента през 1971 г. Бел.м., tisss.
Тъй горд съм, ти свенлива,
от камък аз, а ти пенлива, в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми; но моят връх небето гони. Почитат
ме и отстрани ме сочат с пръст, а погледни
как ме отбягват тъй далече,
че от самотност стена вечер.
По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти ромониш, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
без милост слънце ме жари
и моята снага гори,
а щом завие вълчи вятър,
под лед се криеш, аз оставам.
Защо все бързаш! Накъде, по кой въздишаш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой
ни в зимен студ, ни в летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням. XС
Не бих желал с усмивка тиха
да си отида от света; видях как странни хора виха
с широко зейнали уста
срещу зората и нощта,
и страшен пропуск ще направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей...
БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ
Като гадаете съдбата си над чашката кафе,
за мен си помислете, къде съм тази вечер,
добре ли съм, приятели, в стария кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.
Като се виждате прекрасни, обзети от възторг,
за мен си помислете, не ми ли е студено;
и аз съм любил някога и плакал за любов,
а всичко си отиде с отлитналото време.
Като мечтаете за слава и приказни страни,
за мен си помислете, дали от радост пея;
зората пръв посрещам и пълня вашите дни с веселие и шум, а ето, за другите живея.
Като обричате на нещо сърцето си без страх,
за мен си помислете, дали не се страхувам,
че времето безгрижно ще хвърли шепа прах
и бръчки ще поникнат от клетви и целувки.
Като се радвате наивно на шарения свят,
за мен си помислете, тъй стар, унил, проскубан;
и аз за много нещо се мислех като млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.
Като си лягате в завивки, напълнени със пух,
за мен си помислете, защо все пак живея;
признавам, като всички предал бих богу дух,
но лесно не умираш, умееш ли да пееш.
XCI
На нацупените устни
ланска слама завещавам;
знае се, че по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирайте със сладко
и с мазоли по-корави,
мили синковци на татко!
XCII
И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнство е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.
XCIII
Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.
XCIV
И така от ден на ден
в спорове човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета. Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по врабците, разбери!
XCV
София била море,
супа, пълна с вкусни мръвки; туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче... Тук въпросът е такъв, че думата ми ще реши:
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.
XCVI
Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да ходиш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш!? – праведен ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 7 jan. 2019
___
* Двама от дузината безпарични обесници, кръжащи през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски
университет". Бел.м., tisss.
И досега си спомнят често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
ужасно весел пред смъртта. Това е трайната черта
на целия ни род, у нас –
с добре раззинати уста,
усмихнати в коварен час.
LXXVI
На старата Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми бе най-близка, хем весела, с характер тих, сърдечна, жизнена такава с излъчване на доброта. Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*
LXXVII
И друга тук да спомена –
с косици, сплетени на кок, петима сина таз жена
дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма. Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.
LXXVIII
От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
да беше жив, с два-три въпроса
разбрал бих как и с колко зор
мъжът успява да е горд дори предаден и проклет***. Но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.
СПОР ЗА ГОРДОСТТА
LXXIX
Съдбата картите размесва – кокетка дърта и без срам, един погубва в неизвестност, а друг въздига като храм. До днес нечестно не играх с валето, дамата и попа, а виждам, козовете сбрал, по масата друг някой хлопа.
LXXX
И му разтваря – срамота! – съдбата тежките си порти, Ахил подлага сам пета, Офелия тресат я вопли; а ти със зъби си се вкопчил в сърцето си за своя пай. Жестоко плаща гордостта си беднякът, и това се знай!
LXXXI Синът на Робов – Валентин, синът на Зарев – Владимир**** и тъй нататък всеки син на татко с име и пари не се коси, не се мори. Не се сравнявай, драги, с тях, не ставаш и за чеп дори – глупакът предизвиква смях.
LXXXII
И те се чувстват недоволни, и кръв струи от всеки ред на хора патетични, волни, а ти не си признат поет, че нямаш още ни куплет умилни стихове в "Септември", ни в "Пламък" си добре приет, та зарежи я тази тема!
LXXXIII
За "Пулс" да не говорим; виж, творби на автори с пера в нахакан стил "село Мъглиж" – работника наричат "брат", със гневни възгласи, с "ура" възпяват, бият се в гърди... У парвеню да търсиш срам! Защо ги споменаваш ти?
LXXXIV
– Смири се. – Думи не губи! – Поспри! – Не, никого не чакам. – Главата си в стени не бий. – Чекръкът на Историята трака. – Затъваш в сплин и с двата крака. – Но нищо калпаво не скрих. – Описвай себе си, не мрака. – Аз цял съм в този мрачен стих.
БАЛАДА
По дяволите, Франсоа Вийон,
знам, не подхожда този тон на бръчките ти некрасиви
сред толкова поети мили.
Защо ли стенеш и кълнеш?
Самотник някъде ще мреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна; и под плешивия ти лоб,
Чудако, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
пред замъците, ведри, сити.
По дяволите, Франсоа Вийон, не ти подхожда гневен тон.
LXXXV
О нежност, колко си ни нужна,
как скъп ни е отнесеният лъх
на южна вечер теменужна
с луна като опънат лък,
с река, в която ромолят
небе, звезди там потопени,
и аз съм плът от тази плът, разбит на късчета от време.
LXXXVI
И колко неуместно е това,
подобно реквием звучи,
сантиментални някакви слова
на млад глупак със светнали очи. Къде е поривът лъчист, реката бистра де е днес; и тишината в теб квичи
подобно стар премръзнал пес.
LXXXVII
За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди; сега – и криво да седиш, дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****
LXXXVIII
На всички веселяци днес, в дворци живеещи охолно – ни пукнат грош е тази чест, щом любовта убива подло.
Играе шутът важна роля,
която прави го богат върху човешката неволя
във нашия двуличен свят.
LXXXIX
Фасонът, модният костюм,
уиски, сластните жени
и пурата от скъп тютюн – не може туй да не плени
младежа с румени страни. Но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!
БАЛАДА ЗА ЖЕНЕНИЯ МЪЖ
Ако за нея не шумя на глас,
суетно не въртя ръце
и не изпадам във екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад... Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас –
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!
Година мина оттогаз,
едва си спомням всичко днес -
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изгониш го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!
Видях я във тревожен час, бе в осми месец и с корем; извиках я, дойде у нас,
готова да се съберем. Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав?
Но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!
Вали и грей, и пак съм сам,
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам...
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 6 jan. 2019
___ * Невена от Перущенския род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876. петгодишен Гочо. Когато беряла душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира". Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над непредсказуемите геройства и хвалби на дядо ми с късата задевка: "Ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си торбичка с отрова. Като първи внук и все край нея, ни веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.
** Господинка Бояджиева от Харманли, заровена в старопиталище край Лом; за белег
гробарите турили речен камък, че не се явил ни един от синове, снахи,
внуци (сред които и пишещият). Най-бедните в махалата, въпреки че мъжът й бил бирник. Строго се държала с петте си сина. Кога се ражда последният, водят бездетно семейство бургазлии да осиновят бебето (моя баща), а тя – още лехуса (до двадесетия ден подир раждането), се надигнала гневна: "Това дете само през трупа ми ще излезе от този дом". Като изпраща 22-годишния Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина хартиена икона на Господ.
*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой приятел, и като не изплащал вноските аверът му, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините на Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал синовете си да странят от политиката, че политиката, казвал, е мръсна работа за провалени хора. Честният човек си гледа дома и семейството, не се занимава с политика.
**** Някогашни състуденти в университета, 1967-1971 г.
***** Човекът не искаше да се жени и впрягането в брачния хомот бе придружено с
вой, тръшкане, биене на глава в стени и врати, къчове, сцени на гняв, следвани от
сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.
В земята скелетът му гние,
а не във гробница с цветя:
тук беше Георги Бояджиев, и в нищо с нещо не блестя, смъртта с раззинала уста
посрещна, без да е герой,
бе неизвестен на света
и неизвестен ще е той.
LXVIII
Под камък бял лежи нещастен,
заспал спокоен най-подир;
ядат го червеи безгласни и тялото му нежно гний.
За корените сладък пир са днес очите ненаситни – не спирай, просто отмини,
тук вече няма нищо скрито.
LXIX
Белеят костите отвън, учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят. Тук птици не летят, не пеят,
тук всеки крясък е заспал, тук слънцето дори не грее, тук лепне първобитна кал.
LXX
И той е любил без насита
и мразил страстно, и мечтал;
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам.
Светец не бе, не беше крал, макар да харчеше без мяра. Отплюй и отмини без жал
край гроба му и се разкарай! ЗА СМЪРТТА
LXXI
Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст.
Чела, обкичвани със лаври,
днес кичени с чер дървен кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия опъва ръст
и някой с титли украсен!
LXXII
Смъртта е най-демократична –
от всеки взема по веднъж това, което е най-лично, и тъй от цъфналата ръж
на любовта отлита мъж,
или жена, кой знай защо, тъй както есенният дъжд
расте от някое блато.
LXXIII
Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, сложен сладък свят!
Роден, живял, издъхнал – мост,
по който тичаш, земна злост! Покой на мъртвите, но знам, върви над тях орачът прост
и хвърля живи семена.
LXXIV
И тук е моят оптимизъм –
макар усмихнат и жесток,
с ирония и страст навлизай
на мъртвите в леса дълбок.
Те пазят не един урок
за младенеца горд, зелен
и много дълго дават сок
на кълна, лудо устремен.
Лети животът час след час ту с бяла риза, ту във креп, това, което казвам аз, не трябва да умре у теб; доброто вино без мезе не струва пукната пара – ти, мой връстнико, малко взе, вземи си още, грях не грях.
L
Живей под синьото небе, обичай себе си без страх, че грижа щом те погребе, ще се забрави твоят прах. Припадай в пристъпи на смях, до безсъзнание люби, опитай всичко, грях не грях, в безличност време не губи.
LI
На другите съвети даваш, а себе си не виждаш ти: единственото твое право – умри с отворени очи. Марица в Пловдив не бучи, спокойна е като царица, макар че в кока й стърчи опашката на мъртва птица.
LII
На Пловдив задника си завещавам, и на Марица – босия си крак, та с обич да ме споменават, а не като свидлив простак. На Равнината със мерак разпенено море обричам и връх Памир, до гуша в сняг, защото жега не обичам.
LIII
На хората с издути устни дарявам верността си аз; дано им служи най-изкусно до сетния им жалък час. На Джонгов* ловкия, в захлас – от мъдростта му очарован, най-честен, печен адвокат, дарявам зъб... Не е отровен.
LIV
С достойнство, с титли е богат и пак е драг, макар и строг, за стълбище до Онзи свят ще сключим може би облог. Това да им е за урок на майка ми и тих баща! Не казвам, че е демагог, и да ме моли, пак не ща.
LV
На Марко
Марков**, щур поет, дарявам патешко перо да пише с него всеки ред; дано да бъде за добро. И на Илия
Зайков** – рог, да се завира по-напред и може би в най-кратък срок за него ще говорят вред.
LVI
На Владко
Янев** – одеало, та кърпеното да смени, че много тъпо се излага, при толкоз вино и жени. Да не пропусна – кожени и меки ръкавици за Мария**, за репортажите тревожни й завещавам и ютия.
LVII
Ще са известни те поети, а аз безимен ще умра; над мен сияние не свети, ни ангел имам, ни звезда. Защо ли пък да ги коря – врабец не може да е славей ни в светъл час, нито в беда; затуй, Поезийо, прощавай!
LVIII
Обичахме се дни и нощи и в дръзката ти сила вярвах, от всички влюбени най-лоша и непокорна като вятър. Не всеки ръб за свирка става, за свирката... свирач е нужен, свирача друг го направлява наградата да си заслужи.
LIX
И щом капризен ставам вече, щом губя вкус дори към хляба, щом все по-често зъзна вечер, стомахът ми къркори гладен и щом усещам полъх хладен с три ката дрехи пак навлечен, макар и млад, уви, ще трябва да завещая свойте вещи.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
– И тъй, брат Франсоа, кажи ми, на двадесет и четири години, по-глупав ли съм от преди? – Глава да блъскаме в стени, това ли ни е по вкуса? – Бих искал да пробия. – Ще пръснеш тиквата зелена, а подлизурко ще се вмъкне в процепа като хлебарка. – Признание не търся, знаеш! – Тогава на какво ли се надяваш? – Честолюбив съм, син на дърводелец, сандъкът ми поне ще е безплатно. – На Оня свят!? – Не, в този свят. – Това от мен си го научил – "Умирам?... Не! Борбата продължава". – Да бъде тъй, ти както казваш!
LX
...На Ема*** – пръстена от
злато; обичах я не на шега и тя отвърна ми богато... На Дида*** – плюшен див
пегас, знак на нескромност. И сега насън чат-пат я споменавам, умислен плюя от брега и с образа й се прощавам.
LXI
И за Джендем тепе скърбя. На него – чудното ми детство, петте тояги по гърба**** с циничните хлапашки песни. Ако го сметне неуместно, любовен бяс му пожелавам на коцкар стар с момиче лесно.**** Наистина, скандална слава!
LXII
На улица Люлебургаз походката си смешна давам, че всички бяха против нас и стъпвал съм като в жарава*****. В гимназията бях тогава, мустаци смятах да си пусна, бях луд като свещена крава,
изпълнена с красиви чувства.
LXIII
Румяна, Пенка, Валентина, къде сте, що сте в този миг, по-стари с няколко години? Не чувам шепот, нито вик, къде е свежият ви лик – наивник бил съм, ала днес не бих се писал мъченик на строгата семейна чест.
LXIV
Лицето уж старее бавно, но панделки отдавна няма, отнесени, хем най-безславно от скучната семейна драма. Край вас дочувам Мамо, Мамо! – а сякаш снощи – ученички, с повдигнато нагоре рамо съм дуднел: Много те обичам!
LXV
На вас с усмивка завещавам градина с рунтава овца – в Отвъдното щом се отправя, да блеят милите сърца. Оставям ви и се виня... Простете ми, но нямам сили в ковьорчетата за стена да видя образите мили.
LXVI
Отида ли си някой ден, да стане тихо и без яд – за обич ако си роден, противно е да сееш смрад. Да бъда Никой в теб, о Град, за мен си рай, ала и ад. Дано приключим този свят с внезапно свършил... Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 4 jan. 2019
___
* Запрян Джонгов - съсед, стар
пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на
Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо
Костов. Държеше се надменно с моите родители.
** Неколцина връстници по повод лафове
или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска
(1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади
поети.
*** Сантиментални авантюри.
**** Че бях кацнал върху темето на
Джендем тепе, най-горе на триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с
пълно
гърло "Ойларипи-и-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметрова сопа ме сурвака бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, че длъжността му била да не допуска никого в
онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-голям момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без
предупреждение"; Петър метна сопата по Ванчо Музата (Иван Фъргов) и не уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж ме изчака бавничко да сляза от пирамидата и значи, с този пердах си отървах кожухчето. Джендема беше детското ни царство, което деляхме с бойките хлапаци от съседната – Македонската махала. Но и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета и дърти проститутки да ги любят из
храстите.
***** Понеже и тук, както на улица Ниш,
сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и обитатели на съседните къщи ни
гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше около дома ни в онази изба.
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)