ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 7

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

ДEЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

под храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-тъжния си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари...
Зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Марио, Папаза, Ицо*–
о, мъдри рошави глави,
къде сте вие! Като пилци
се пръснахте на вси страни,
последният ми час звъни,
а вас ви няма, гладни, смели.

Ще пукна тук с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите тук ми са свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав.
Нахапал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях е носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
когато грижа изпълзи.
Папаза по е мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив.
Той друго и не заслужава!

CI

На Марио пък е онази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че зная, няма да се блъска
и кариера ще направи
на бай Радой с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
Четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цицка с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стилните ти маниери...
Но спазвай мъдрия закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си: въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон
и все пак изход ще намериш.

Следва

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 jan. 2019

___

* Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти: Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Димитър Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и "преживяше" любовен роман с възрастна около 55-годишна дама, професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на срещата с професорката, понесъл букетче алени карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза като пчеличка трудолюбиво бе събрал в халваджийско тефтерче имената, навиците, капризите и телефонните номера на три дузини богаташки щерки, които учеха в университета, заделяше си парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето й, оладжак, както казват турците. Ицо денонощно бленуваше да стане един ден кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече беше нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял беше да се свърже с Радой Ралин, даже да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та го бъзикахме ние нашичкия свенливец: "Братче, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единственият на света, дето ви ги разбира тия мътни работи; няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"

** Останеха ли без пари, някои от нас търчаха да ринат въглища от вагоните на Подуенската товарна гара. 
БЕЛЕЖКА: На снимката долу е Славка, студентка от Пазарджик, последната от авантюрите ми в онази София на есента през 1971 г. Бел.м., tisss.