Продължение – БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден за обич в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живях безгрижно някога в Мараша*,
край храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.

Във Перущица съхне моят корен,
прадядо ми е Георги, бил еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил, женен в Перущица, дните.
За мен далечен, тъмен бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
нарекъл дядо ми пак с име Георги.

Към мен са те еднакво безразлични –
ни титла, ни имане във наследство,
отишли рано, в гроба си се свили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, а сам си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.

И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, ала щастливо
живяхме в тъмна изба като в замък,
макар да беше там неприветливо.
Училище започнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих –
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.

Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
за честите обиди не прощавах,
но винаги изяждах пръв юмрука,
с една куртка за четири години
протривах си врата, че и се влюбих –
звездите свалях смело на дузини,
а после куп илюзии изгубих.

Казармата... За нея пазя тайна,
не бях по-зле от другите, играех
ту Дон Кихот, ту Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам поне научих да се пазя,
в усмивка ловка гняв и страх да крия,
да бъда нежен с гад, която мразя,
накъсо, станах Георги Бояджиев.

И в София, като студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
а нощем над котлонче старо зъзнех –
за стихове си мислех и за Ботев,
за Перущица пак, скърбях за Левски,
но знайте, от това не става топло –
сънувах, че и мен за нещо бесят.

И тъй се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.

ХІ

Преди да почна стария балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
с красиви едри кръпки като бесен,
хей, братко мили, да изпеем песен
пред чаша евтино добро вино.
А все пак ако нищо не излезе?!
Умри, по дяволите всяко "но"!

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019

–––

* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).

** На източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде е била бесилката, на която е предал богу дух доктор Васил Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените и между тях същият Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обърнал към джелатина: Да си довърша играта! Довършил си играта и го окачват на бесилото, но се оказал тежък и скелето се строшило. Тупнал той на земята, измолил цигара и си пушил цигарата, докато онези се заели да ремонтират скелето. 

*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на кон, щом някое дете започнело да плете крака, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успял да избяга от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюн, обадили на собствениците гърци, които хвърлили чоп кой да прибере момчето, кой момиченцето. На бездетния се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен Хаджи-Трендафилов род, ала другият се примолил: "Ти ще си щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, пък мечтата ми е да си имам мъжко". И тъй, този грък търговец се отнасял към Гочо като към син, а когато отраснал, въвел го в търговията и в тефтерите със сметките, гласял го за наследник. Когато се явявали перущенлии в Солун, поотрасналият Гочо обаче все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязал Солун и тръгнал да си се прибира в Перущица. Добре, но роднините не били сигурни дали това е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка и моята баба Невена всъщност му е втора от общо трите му рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, Георги Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина и рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности: в книгата на Иван Кепов "Въстанието в Перущица Април 1876", по спомени на очевидци и оцелели в клането. Бел.м., tisss.        

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Георги К. Бояджиев,
роден на 7 авг. 1947 г. в Пловдив, в семейство на работник-дърводелец, 

написа 122 ле-та и десетина балади по подобие на Франсоа дьо Лож или 

дьо Монкорбие, известен като Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж.

І

На двадесет и четири лета,
хлапак със жълто около устата, 
след пристъпи на мъдростта
отключвам най-подир вратата –
с досада гоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я с усмивка, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
със много примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
макар на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живял съм кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
но пък омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света.
Желал бих някоя врата
да натроша с добър ритник...
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой жив език –
ти дълго време беше тих
и мрачен като мъченик,
но за да бъде всичко шик,
тъй както някога Вийон
ще изкрещя: "Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя със весел жест
със пухкавите му бедра,
пропаднал някъде без вест,
да знам, че тук съм сложил край".
О див, божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад...
Но можеш ли да върнеш Нил!

VІ

Не се завръща нищо тук,
а споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
и август прави най-мъглив,
мъртвецът слави като жив,
а живите полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството пък – на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за морето пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те пеят всъщност за жената.

VІІІ

За мое щастие, ще кажа,
прегръщаха ме тук и там,
целуваха ме устни влажни,
но влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвал съм от страх и срам, 
и все пак с огъня играех –
готов уж всичко да им дам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Кой иска друг да го вини!
Не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
когато кротко грей снега;
закъсал в студ и зла тъга,
скърбя за всеки минал ден...
Каквото казах досега,
е казвано и преди мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
те нека цял живот я гонят.
Дори и сълзи да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа: нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

(Следва)

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 jan. 2019

СТАРАТА ЛЮБОВ

СТАРАТА ЛЮБОВ 

Старата любов горчи,
кой не знае Старата любов –
всеки грях ще ми прости
само Старата любов.

Понякога зла, уморена
се връща Старата любов,
как мълчаливо и смутено
ме гледа Старата любов,

постила ми леглото, кротко
присяда Старата любов.
Не, няма нищо по-жестоко
от Старата любов.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv. ~ 1972 – edited by 2 jan. 2019

АХ, МАРИЯ

...Те се нахвърлили върху 17-годишно момиче, което пребили жестоко, като през цялото време му крещели вулгарни думи. "Беше ужасно, събориха ме на земята и започнаха да ме ритат, бяха много жестоки", разказва една от жертвите им - младо момиче. Подивелите бежанци пребили над дванадесет души, които избирали на случаен принцип. Полицията арестувала нападателите, които оказали яростна съпротива.*

АХ, МАРИЯ

Непростени ще останат греховете ми, уви!
Лоши думи, уж от плява, а от тях боли –

глъхне Пловдив под мъглата и сред родна кал,
сам на куци крак в лайната сякаш съм живял,

гърлото ми нежно стиска вледеняващ страх,
доста като странна птица тук си поживях,

утре ще е на балкона чаят недопит,
ала хвърчила ще гоня пак зад някой рид,

моето момиче**, зная, чака ме Отвъд
дяволите най-накрая да ме отведат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 jan. 2019 

__

* Вж. http://www.glas.bg/1592096/piyani-bezhanci-ustroiha-pogrom-v-germanski-grad-biha-brutal?fbclid=IwAR1ZvhioxTMXBBxo808n2HzbT9fALsCmxNEYCGoBx8JKz6ES7hw7D1lpRiQ
 Г-ца Смърт. Бел.м., tisss.  

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява,

не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни – от тях хвърчат искри!

Врабците – нафунели, и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха,

художник шари важен, разгънал си статива,

куп селянки гневят се на цветната леха...

Какви цветя сред зима! – ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят;

минава автобусът и изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По Гладстон* се задава с каручка Цариградски**

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с ужасно лоши вести, дошли чак от Сайгон.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът сух с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега ще седнем с теб пак на ъгъла в кафето

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което се усмихва, щом грееш ти пред мен.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 jan. 2019

___

* Улица Гладстон свързва моето основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І") с подлеза под Централната градска поща край Главната търговска улица на Пловдив.

** В някогашния Пловдив един от неколцината много специални хора, незлоблив и широко скроен характер. Независимо от незавидната му длъжност към общината "хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този изящен аристократ на духа обслужваше уличните градски плювалници с оцветена в отровно зелено каручка и дръгливо конче, в огромни гумени чизми, с гумени оранжеви ръкавици до лактите, в тиролски къси панталони с тиранти, дето се кипри еделвайс върху препаската на гърдите, в яркожълта фланелка с къс ръкав, транзисторен радиоприемник "Ехо" и сламена  широкопола капела, артистично метната на гърба. Бел.м., tisss.

ГОЛЕМИ РЪЖДИВИ КРИВИ ГВОЗДЕИ

ГОЛЕМИ РЪЖДИВИ КРИВИ ГВОЗДЕИ

   23.07.1998.

  Американската нация (САЩ) има за кумир успешния живот на беден автомеханик*, сам издигнал се до собственик на автомобилостроителна компания. Българската ни нация има за мерна единица себеотрицанието, организаторската подмолна дейност на сирак, минал при вуйчо си през школата на дяконството и приключил жизнения си път на бесилото**. Примерите и сравнението, като всички примери и сравнения, са пресилени, но понеже сме се назорили да следваме американския, пък и въобще, западния модел на успеха, редно е да поразледаме какви сме ние и какви са те, та и какви са шансовете ни с тези пусти Западни духовни ценности.

  По нрав повече сме предразположени или повлияни като че от духовното, каквото подсказват и поговорките "Кратуната му строши, хатъра му недей!", "На гол тумбак чифте пищови", "Гладни лягат, курназ стават" – все пищни смехотворни изражения на нашето залягане над онова невидимо, което ни иде от вътрешната независимост спрямо каквито и да било рамки, ограничения, правила. Кажи му на българина да не минава отнякъде си, понеже е опасно или забранено, и той ще прецапа точно оттам. Ако някой наруши закона, първата ни мисъл е: Бре-ей, че храбрец! Това незачитане на нормата, този краен индивидуализъм вероятно се коренят нейде там, в мъглата на далечното (пък защо не – и на близкото) минало, когато за да оцелее, този човек е бил длъжен да се вслушва единствено в своя личен инстинкт за самосъхранение. Никога никой властник у нас не се е грижил за него; властта го изнудва по най-тъп начин, все му е натискала лицето в калта и му е гърмяла в ушите: "Ти си роб, ти си добитък, ти си презиран именно защото си българин". А щом малко от малко се е замогвал, спускали се като вълци да го бастисат, да съблекат и кожата му от гърба.

  Затова и българинът, колкото и доверчив да е, знае, законите се правят от онези, които желаят просто да те ограбят, а не да ти бъдат в услуга. Огледайте изтеклите в небитието дотук сто - сто и двадесет години и сами си отговорете: има ли поне едно цяло десетилетие именно Българската държавна администрация да не е била най-жестокият душманин за простосмъртния българин – стопанин, именно тя да не му е връзвала ръцете и краката, залците му да не е брояла, пресмятала, за да му остави толкова, колкото да не умре от глад? Дали то ще е ангария или непосилни данъци и лихви, дали ще е слугуване или поставяне на националния наш интерес в услуга на чужденци, нашият човек поглежда с подозрение и скрита съпротива към духовните натрапници. Значи, без да сме особено ревниви към Източното ни православие като философия, усвоили сме, по-скоро приспособили сме Вярата към бога в увереност, че богът е вътре в нас и следователно "Господ е българин", т.е. не в законите, не в правилата, а именно у всекиго от нас. Или го имаш, или го нямаш, толкоз!

  Ама напоследък, чувам, тази фраза, произнесена за пръв път от един футболен коментатор, една гумена кратуна (Николай Колев-Мичмана... с всичкото уважение към личността му), с не по-малка увереност я ритмуват и по комшийските дворове. И ехти над Полуострова ни нестройният хор на балканджиите: "Господ е сърбин!", "Господ е македонец!", "Господ е румънец!", "Господ е грък!", "Господ е албанец!" Понеже тук, на Балканите, открай време се е живяло в мизерия, открай време т.нар. Велики сили са играли дяволския си покер за наша сметка и на наш гръб, какво му остава на тукашния човек освен да се изскубва из материалната нищета както онзи дяволит барон Мюнхаузен за косите се изтеглил барабар с коня си от тресавището!

  Протестантството – един от трите кита, върху които се основава духовният живот у янките, учи вярващия да се стреми към материално изражение на успеха. "Като си умен, защо си беден!" – реторично възклицава янкито. Върви му обяснявай, ако си нямаш работа, че може да си беден именно защото си умен, т.е. човек, който живее мъдро, уравновесено и не ламти за повече, отколкото му е нужно. 

  За средностатистическия западен гражданин ставащото в този занемарен ъгъл на Европа вероятно е Светът отвъд огледалото на Алиса, където всичко положително е с нозете нагоре и печели успехи единствено нравствено осакатеното, отрицанието на живота, изречено с едничка наша си кодова дума "Напук". На възможността да си пожелае нещо добро шопът отвръща с идиотщина, която противоречи на всякаква житейска логика: "Не сакам мен да ми е харно, сакам да му умре на Вуте магарето!" Погледнато откъм космоса***, възможно ли е да е прав чешитът му с чешит?! Нали материалното е тленно, според Христос! И ми иде на ум закачлив огромен надпис с четка-баданарка върху зид срещу някогашния студентски стол на софийското ВМЕИ (висш машинно-електротехнически институт) в непонятната за днешното поколение българчета паметна 1968 година и вероятно наплескан от изгладнял човек с празен тумбак: "Ах ти, лош капитализъм, колко сладко гниеш!"

  И тъй, Форд срещу Левски или бай Петко Рачов срещу Рокфелер... Вторите двама умират, създали каквото могат, заможни и на възраст, когато най-активните години са загърбени: първият – в разточително охолство, уважаван като един от бащите на Американската нация, меценат и мъдрец; другият – наш Петко от Велико Търново – "гладен, жаден, бос и гол", както сам го кара на поплак... И поради что? – понеже "с идеали все боравех", "все за другите залягах", па най-подире "зинах, та проклех"... Сигурен съм, че ако на янкито, пък и на когото и да е западняк, посочите личната кариера на многострадалний бай Петко, то онзи ще ви изгледа с любопитство; ами че според манталитета му на стопанин, сукал от люлката си основни постулати на религиозната версия, заложена в Протестантството или Католицизма, тези свидни наши родни светци са дълбоко неслучили в личния си бизнес завалии несретници.

  А сега поставете свидните за всяко българско сърце сметки (в грошове) за конци и игла поради съдраното му сетре и за бозата похарчена народна пара от Апостола Левски, поставете тези отчаяни грошове, казвам, до астрономичните числа долари, американски долари от личната му банкова сметка на което и да било естрадно или спортно "идолче" и... И какво ще видим, драги сънароднико свиден?!... Че в нашите представи народната трагическа участ е изковала с големи ръждиви криви гвоздеи: в Българско да си богат означава да си хайдук, вагабонтин, мошеник, означава, че си нарушавал Десетте божи заповеди вкупом или поне една-едничка от тях, онази първата, която гласи: "Да нямаш други богове освен Мене" (освен Съвестта), както повелява Иисус.

  Получава се пак някакъв парадокс: без да е фанатично, т.е. слепешката предан на християнството, нашият беден човек е повече духовен от онези, на които днес като да завижда заради така скъпите им материални придобивки и прищевки. Тогава от какъв зор да се префасонираме по чуждия образец! Не е ли и това "криворазбрана цивилизация", не е ли удушаване на онова традиционно духовно ядро, бягство от самите ни корени, не-е-е, не религиозните, а нравствените ни корени по традиция?! Та вътре в себе си българското ни общество би следвало да изкове съвременния – българския ни, модел на Успеха. Тази задачка иска подходящи учители и образци от историческото ни минало и настояще. Всеки случай, не перекендетата с лозунга "Велика България!", не полуграмотни министри или позамогнали се бандити – и не защото са противни и около тях смърди, но кресливото ято кукери е нещо случайно и периферно; и затова днес са ни нужни не актьори, играещи на привързаност към Отечеството, а кръвно свързани с България стопани с морал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 jan. 2019

–––

* Хенри Форд (1863-1947) – основателят на корпорацията Форд; усъвършенствал е конвейерното производство в автомобилостроенето. Концепцията е революционна не само за индустриалните продукти, но повлиява и върху модерната култура.

** Васил Иванов Кунчев (1837-1972).

*** Другият, забравеният смисъл на тая дума е красота. Бел.м., tisss.