Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

Мили господине, ние гледаме в бъдещето. Говорилнята – bubachko

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

   Продължение

   26.08.1997.

  Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; просперираща средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?

  Ама имало го неудържимия блян за Велика целокупна България, имало нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (IX.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколения политици преди днес, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го любимеца на българските интелигенти-поети, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохемата, любителя на веселите компании край чаша пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал в столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais" на умозрителна разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, а и наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига –
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече ето такива "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но това отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: Хляб или свинец!

  Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е исконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало като начало на качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от реалния живот поезия Дебелянов. Нямали време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието.

  А какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството ни свободно, най-общо или казано образно: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух. Т.е., и двамата нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, след като бъде извоювана свободата или когато "безбройната рат" открие "търсения брод".

  Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме "завета на Ботев", не "завета на Левски". Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живот, но и стил, но и енергията на нацията ни сред връхлитащите ни стопански и политически катаклизми. Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение се вглеждат и вслушват в послания, идещи от дълбините на катадневния непразничен народен живот.

  Уважението ми към фукльото Фердинанд е по някакъв особен начин свързано с респекта към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер хич не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия?! И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и младостта ми ги виждах толкова прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от онези парвенюта, които се възползваха и ги наследиха, трябваше да станат явни "подробностите" от т.нар. социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът подир всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги безскрупулно към смъртта.

  Жестоко е да се изрече, знам! – но това е същественото: светът се интересува от резултати, не от чудесните ни намерения.

  А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци от зимата на 1943 г. героизъм; то е по-скоро престъпление на онези, които ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел осъществено мероприятие. Същите верноподанни партийни чиновници в "славните" години на "народната власт" демонстрираха все тази същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-велик от своите мили светци. Трудното все пак не да умреш, а да живееш за идеята, за мечтата: да продължиш, пренасяйки от минало към бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната цивилизация.

  Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за другите, по-обикновени на вид, по-близки до мнозинството съвсем не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Ала тях кой ги знай!... Простолюдието си пада по шарениите, по патакламите, по гръмката фраза, трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай.

  Искам, като хвърля око към миналото, да видя перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови минарета и нови олтари се въздигат, и все някой накуп всичко преди себе си гръмко отрича. Историята е река, всички сме кръвно свързани в едно – българи-юнаци и жалки, малодушни предатели; и мъченици, и духовни уроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме си, а не – както ни подсказват, да се правим на велики. Ако България все още може да бъде онази "държава на духа", за която чужбината нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество.

  Не желая да ме изкарват нито по-възвишен, нито по-неугледен, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и величая. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 dec. 2018

Илюстрации:

- Младият Фердинанд, 1861-1948 (горе);

- Младият Иван Вазов, 1850-1921(долу).

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (9.)

      Богат е, казва, пък го не пита

      колко е души изгорил живи,

      сироти колко той е ограбил

      и пред олтарят бога измамил

      с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

      И на обществен тоя мъчител

      и поп, и черква с вяра слугуват...*

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (9.)

     Продължение

   25.08.1997.

   Из Евангелие от Матея. Непротивенето на Злото според внушение на Иисус е в действителност фина психологическа атака, чиято цел е:

    - първо – да отнеме инициативата от извършителя на зло;
    - второ – налагане на Добро чрез кротост и смирение. Така мидата превръща в бисер песъчинката, която й причинява страдание, т.е.
    - трето – от делата на Злото (не чрез противостоене) се ползва вече вложената енергия, която се преобразува в качествено противоположно, като резултат.
  Операция, която следва идея носителят на Зло да се окаже впримчен от своята Злост, а страдащият се извисява в духовността като движеща, творческа сила.

  Дали то не е предистория на диалектическото единство на противоречията, на схващането за неделимостта на света и взаимната обусловеност между Добро и Зло, между покой и действие, между хармония и идея?

  Размишлявайки, стигаме до двете начала в човешката ни природа:
    - мъжкото начало, което е активно, агресивно, оплодяващо; и
    - женското начало, привидно пасивно, отстъпчиво и раждащо.

  И по-нататък. Отсъствието на Зло би превърнало света ни в блато. Фактически Злото – в контекста на християнската философия, е импулс за творческа мисия. Взривяването на българската държавност отвътре, като Зло, е типичен повод за активизиране на духовните съпротивителни енергии в лоното на нацията. Покрай разбойническото разграбване на съграденото от цял народ "хубавите хора" чрез лукановци, иван-костовци, илия-павловци и прочие постигнаха нещо, немислимо доскоро – обеднелият и наплашен народ в нещастието си започва да се осъзнава около духовните начала на Българщината. Мародерите – като търтеите в пчелните семейства, веднъж извършили своето (нравствена разруха, разпродаване не само на България, но и на младото поколение български граждани), вероятно ще бъдат изтласкани или всмукани от набиращия постепенно инерция процес на държавно строителство и духовно пречистване на нацията.

  "А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом"... Извадена от контекста в гл. 6, ст. 3-4, фразата променя диаметрално смисъла си – образец, пример за една от манипулациите на атеистичната агитация срещу изводите в Свещената книга. Библията е летопис на зараждащото се съзнание у мислещия, чието развитие не приключва с финала на Евангелието и Деяния апостолови, а носи проекция за по-нататъшно творчество. Според логиката на Иисус, остави циреят да набере, и той сам ще се пукне; лошата идея сама ще се обори. Има го това мнение и у Маркс, той казва: остави една идея да се осъществи докрай, и тя сама ще се опровергае. Но обобщавайки, Карл Маркс преобръща християнската теза, според която Доброто е по-силно. За Маркс Добро и Зло са равностойни антагонисти.

   26.08.1997.

   Днес е годишнина от смъртта на дядо ми Борис. В моите представи той е Йоан Предтеча с грубата нежност и жизнената сила и величие да се противопоставя на всичко и всички, за да съгради по свой си начин и убеждения храм с правилата на нравствеността, където Чест и Достойнство царуват.

  Този мой предтеча ми е един от събеседниците, когато съм притеснен. Не съм го запомнил да пали свещ, чело пред иконите да бие; лъх на орна земя и звън не на черковни камбани, а простичка песен на чучулига, стипчив мирис на пот и конски тор, аромат на зрели ягоди и череши, ухание на пърлена свинска четина, лаят на ловни кучета и какво ли още не от зората на моя живот ми е наследство и сила от този много скъп на сърцето ми труженик. И почти библейския завет от него. Този гневен и нежен, и неспокоен работник във всичките си грехове – а без съмнение е бил доста грешен, успял да отгледа и възпита четири щерки и син чрез труд, труд и труд. Богатството му не е пай от разбойнически грабеж; животът му ми внушава, че честно придобитото съхранено имане е основа на националното ни самочувствие.

  Ако българинът днес е толкова унижен пред чужденци натрапници, то е защото марксизмът и болшевизмът, като идеология, на практика ни превърнаха в нация от ратаи. Първата грижа на новите властници след Девети (ІХ.1944.) бе да унищожат първо интелигенцията, обвинявайки я в предателство, да съсипят българина като стопанин, обвинявайки го в егоизъм, независимо че този човек сбирал имота си с предприемчивост и със собствения труд и труда на цялата си челяд. 

  Родени след войната, учеха ни да уважаваме държавата за сметка на рода и себе си, бедността да приемаме за качество, а самоотрицанието да ни главозамайва. Е, може ли държавата да бъде своя за наемници, ратаи, бедняци! Селяните масово крадяха от своето, от т.нар. обща, кооперативна собственост, работеха калпаво или – отскубнати насила от рода, от имота, от корена си, търчаха към големите обекти на Републиката, пилееха се по градовете.

  

  Моите връстници от село притичват по празник да поработват върху върнатите им наследствени нивици и завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Те – и аз в това число, са осъдени да си умрат с ратайско съзнание, подигайки се на пръсти иззад крепостните зидове на благоденстваща Европа. Да потрошиш сто-сто и петдесет хиляди лева** в луксозно място, създадено за богати тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на прескъп мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми, това е днес тъпата ни мечта.

  Нещо болнаво, нещо сбъркано виждам в манията да се покажем богати, когато не сме богати, да се срамуваме от българския си нрав, да се изпедепцаме с чужда външност и с чуждоезични, не български имена. И ми идва на ум писаното от Данко – Йордан Кръчмаров (1948-1986) от село Гурково край Балчик, приятел и блестящ поет:

           На масата – гръбнак от риба.
           Вода и хляб. И сол.
           Щурецът тихичко засвирва
           с цигулката под селския ми трон.
           Разчупвам хляба... Тихо шепна
           молитвата на моя род –
           за здраве, дъжд, за есен светла,
           за честен хляб. И за живот.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 dec. 2018

___
* От стих. "Борба" на Христо Ботев (дошъл с името си, роден по стар стил на 25.XII.1847-1876).
** По тогавашния курс на лева. Бел.м., tisss. 

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред... Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се хванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята насам-натам като плувец в паника, че морето ще го погълне и – какво ли друго му остава, освен да гребе от живота, докато може да се държи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем.

  Съчувствам й, че не открива Принца от мечтите си; а кой знае, чака да й се яви в небесни одежди, пък той да е някой съвсем земен Адам. Всеки случай, при цялата им привидна мекота и податливост жените са по-романтични и целеустремени да следват идеала си. Поне осемте от десетина Евини дъщери, порядъчно задомени, кътат образа на непохватен и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на посредствеността, фалш, накъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалното в нещо желано. При повечето случаи бракът е вид доброволна принуда. "Доброволна" е видимо, "принуда" всъщност. Голямата тръпка, екстаза удобствата и уютът ги съсипват.

  Така сам провалих връзката си с Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и да е грешно, мисля си – природата мъдро е наредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като вариант на мъжкия нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността – около него все нещо става, нещо интересно, загадъчно и неясно като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещите механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо ми се навира в очите, питам се: "А какво не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна и изнервена реч е като насъскани насрещу ти песове: със зъби и нокти, с ръмжене и лай заповядват, т.е. отнемат най-естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на красива особа – Романтиката, и неколцината посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Изключителност.

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: дъщеря му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; но фактът, че така рязко отрича едно, а защитава друго, и особено – прекаленият патос, увереността му, че е прав, именно понеже той лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към бога, към световното ядро информация?

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на разни хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам, е състояние на духа, когато духът е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се лута, боричка се, крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двайсет и пет години вече образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимка. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен, може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я качва на главата си, па се оставя тя да го разиграва като глезено тригодишно детенце. 

  Любовта на дядо ми бе мечешка: учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, да го харесам. Затуй съм привързан към него; все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които показно се разтапят от умиление пред любимата. И галене, и прегръдки са си съкровена работа и се вършат наскрито, насаме. Любовта е тайнство, дискретност, не показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата власт и администрация да им смени имената. Дотук харно, ще речеш, рицарски жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за ислямския геноцид спрямо нас, българите, в течение не на година-две, а на половин хилядолетие (485 години)? 

  Извиненията си г-н Президентът на Република България защо не ги поднесе на родна Българска земя? България (а не Турция) е родина на униженото население. Та така нашият звездочел романтичен мъж фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и в бъдеще да проявяват "грижовност" към част от българските граждани. Извиненията от наше име на Бате Пешо Петолевката** не са ли просто национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на аристократ, пилее жестове и вересии, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами господари на себе си, майтап си бият с мангото-завалия, платил пребогато за мижав курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей такъв е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2018

Илюстрации:

- Александър Дюма - баща, (горе);

- Президентът на България (долу).

–––

* Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82)

** Пловдивският прякор на адвоката по бракоразводни дела. Бел.м., tisss.