Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

Мили господине, ние гледаме в бъдещето. Говорилнята – bubachko

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

   Продължение

   26.08.1997.

  Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; просперираща средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?

  Ама имало го неудържимия блян за Велика целокупна България, имало нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (IX.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколения политици преди днес, да се започва винаги от нулата, неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го любимеца на българските интелигенти-поети, отскубнал се из идилична възрожденска Копривщица, бохемата, любителя на веселите компании край чаша пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал в столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais" на умозрителна разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона, а и наивника Дебелянов, малко преди сам да изгори в епизод от кървавата драма на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига –
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече ето такива "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг в пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но това отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: Хляб или свинец!

  Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е исконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало като начало на качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от реалния живот поезия Дебелянов. Нямали време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието.

  А какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството ни свободно, най-общо или казано образно: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух. Т.е., и двамата нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, след като бъде извоювана свободата или когато "безбройната рат" открие "търсения брод".

  Като Ботев са разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме "завета на Ботев", не "завета на Левски". Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живот, но и стил, но и енергията на нацията ни сред връхлитащите ни стопански и политически катаклизми. Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение се вглеждат и вслушват в послания, идещи от дълбините на катадневния непразничен народен живот.

  Уважението ми към фукльото Фердинанд е по някакъв особен начин свързано с респекта към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който по характер хич не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия?! И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и младостта ми ги виждах толкова прекрасни; но трябваше да се осъществи мечтаното от тях или от онези парвенюта, които се възползваха и ги наследиха, трябваше да станат явни "подробностите" от т.нар. социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът подир всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги безскрупулно към смъртта.

  Жестоко е да се изрече, знам! – но това е същественото: светът се интересува от резултати, не от чудесните ни намерения.

  А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!

  Не съм склонен да нарека саможертвата на антонивановци от зимата на 1943 г. героизъм; то е по-скоро престъпление на онези, които ги пратили преднамерено, планирайки политическия ефект от това чисто по сталински модел осъществено мероприятие. Същите верноподанни партийни чиновници в "славните" години на "народната власт" демонстрираха все тази същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивни!

  Народът е по-велик от своите мили светци. Трудното все пак не да умреш, а да живееш за идеята, за мечтата: да продължиш, пренасяйки от минало към бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната цивилизация.

  Историята ни е написана крайно едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски нима е редно да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за другите, по-обикновени на вид, по-близки до мнозинството съвсем не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Ала тях кой ги знай!... Простолюдието си пада по шарениите, по патакламите, по гръмката фраза, трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай.

  Искам, като хвърля око към миналото, да видя перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови минарета и нови олтари се въздигат, и все някой накуп всичко преди себе си гръмко отрича. Историята е река, всички сме кръвно свързани в едно – българи-юнаци и жалки, малодушни предатели; и мъченици, и духовни уроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме си, а не – както ни подсказват, да се правим на велики. Ако България все още може да бъде онази "държава на духа", за която чужбината нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество.

  Не желая да ме изкарват нито по-възвишен, нито по-неугледен, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и величая. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 dec. 2018

Илюстрации:

- Младият Фердинанд, 1861-1948 (горе);

- Младият Иван Вазов, 1850-1921(долу).