Тук, в мизерния и древен Пловдив, който изобщо не може да бъде звезда, едва успях да се вредя да се родя. Няма град, който повече да ненавиждам, където повече да съм бил лъган и обиждан, по-злостно да са ми тикали лицето в калта заради най-пловдивската наша черта – да бъде смачкано всичко, което лети, пуска листенца и покълва с мечти.
Тук, в тази касапница и скотобойна, мина и моето детство нестройно в ръката с коматче хляб и бучка сирене, с онзи познат възглас подире ми: "От теб стока, сине, няма да стане!" – с който ме кълнеше милата ми майчица, а понякога и двамата с баща ми.
Обидено до смърт, хлапето у мен още живее с този рефрен и се питам, тогава защо наричам това място "мое родно гнездо", тези мъж и жена какви са ми на мене, пред гроба им защо заставам смирено в тракийската пръст като крив гвоздей забит,
Земя като една човешка длан... Но по-голяма ти не си ми нужна...*
ОБРЕЧЕНА ЛИ
Е БЪЛГАРИЯ
Безсмислено животът отминава – какво дотук постигнахме не знам, ала душат и моята държава без капка съвест и без капка срам.
Заводите разграбени – замрели, селата – в плен на глутници крадци, и там, където песни са се пели, цинично нагло чалгата ечи.
Докараха до просешка тояга човека, честно цял живот творил, по-младите принудиха да бягат далеч от дом и края роден мил.
Българийо на Ботев и на Левски, земя като една човешка длан, "предателство" е дума неуместна, но в случая по-точна аз не знам.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 26 dec. 2013 – edited by 29 oct. 2018
___ * Георги Джагаров (1925-1995). ЗА МОГЪЩОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПЕСЕН Преди години известна ръководителка на академичен хор ми е разправяла как в катедралните храмове на Франция, Италия и Щатите (град Атланта) им звънтели стъклописите, когато българска народна певица запявала нашите песни. Това чудо удивявало местната изискана публика. Бел. м., tisss.
Шкембе-чорбата била кофти мода,
съвсем просташка, гадна при това;
но лек е тя – храната на народа
за махмурлук и цепеща глава.
За лев и двайсе* с два самуна хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота с поглед смел.
Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивкото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти съвсем.
Зад потната оплескана витрина
калта лъщи в златисти светлини;
пари сбереш ли и за чаша вино,
принцеси стават грозните жени.
Седим си сред задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи,
накацали по Нос Добра надежда,
пак страстно греят нашите очи.
Компанията ни е здрава, мъжка;
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи дъх на пръжки
и киска се готвачът като див,
женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава сам...
Да, знам изисканите ресторанти
за личности възвишени и с вкус,
но тез персони пак са на аванта
и от бедняка много ги е гнус.
Докато радва ни шкембе-чорбата,
в България си струва да си жив –
с мераците, с лъжи и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019 Plovdiv, 16 dec. 2007 – edited by 28 oct. 2018
Илюстрации:
- Персоната, чиято епична биография илюстрира демокрацията (горе);
- Капитан далечно плаване се става само в дълбоки бурни води (долу).
––– * Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на
културата Пловдив отдавна не е лев и двайсе, ами минимум два лева, в ресторант
"Въча" на 20 км. оттук – в Йоаким-Груево, вече е два лева и
седемдесет. Когато бях студент в София през 1967-1971 г., струваше 0,07 лв. шоличката. Единствено порция зрял боб бе по-скъпа - по 11 стотинки, а
хлябът не се плащаше, яж хляб колкото си искаш. Бел. м., tisss.
Парадокс ли е, че – израснал и възпитаван в силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме насериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? Любовта е ключово понятие за християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия.
Ненавистта, класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, а на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга: всеки антагонист държи нож зад гърба си, мечтае унищожението на опонента, тържествена победа, изкопаване на гроб, превръщане на всичко сторено дотук в руини, над които да се развеят знамена и оттам насетне да начене строителството на бленувания Нов свят, а в нацистката версия – строителството на Новия световен ред*. Оттук несекващото разпалване на бесове в партийната публицистика.
За шаманите на Партията спокойният разум е Сатана. Друго име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, т.е. Носещия светлината, според латинската версия, или Прометей според древноелинската версия.
Есеистът вижда у богочовека партиеца-конспиратор; е, негова, на др. Продев, работа. Ала Иисус не се криел, не е действал подмолно и тайно. Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа",и то пак представлява преиначаване, защото няма такова животно "политически беседи" в Библията. Говори се там за фарисеи и книжници, за търговци, настанили се в Храма на вярата, но пътят към духовното е открит пред всеки и по всяко време.
Показателни за партиеца твърдения из Продевите есета:
"Който търси истината, не може да бъде добър!" "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко" "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"...
Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и твърдения, иззад които наднича фанатизмът.
"Потърсих ви не за защита, а за мъст" – съска злост партийната Мария Магдалена; от еталон за милосърдие, от въздаваща съчувствие и любов, според Библейския текст, другарят Продев я превръща в образ на гнева и отмъщението. Но "омразата и ревността (у фанатика)не се интересуват от истината" (с. 171). У фанатика няма сетиво да проумее човечността.
Бедата съвсеме не е в атеизма у др. Продев, а че му липсва смирение. Самонадеяността у този гръмогласен глашатай на истини от последна инстанция трябва даплаши врага. Продев говори за съвест, ала явно в представите му съвест е партийната централа, вождът на партията, който задава клишета във вид на апокалиптични видения, както това се случва с неграмотния четирийсетгодишен Мохамед, общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (Гавраил).
Лайтмотивът на есето "Стадионът" – ах, Господи Боже мой, що да не забраним ходенето по стадионите, както забранихме ходене на черква и палене на свещ пред икони! Преди години поетът държавник-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от идеологическата диверсия; тук есеистът-партиец се е заел да опази света от влиянието на Библията и черковния календар. Нас ни пазеха като пациенти от онази "Палата № 6" на Антон П. Чехов, като млади жени в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни и удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманено зорки очи денонощно ни пазеха от съмнения в "правото дело", с подслушвателни устройства, чрез местния мил квартален доносник, чрез партийна ядка сверяваха пулса у всеки от нас дали правилно се вълнува. За този кич, впрочем, всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.
1937 г., Джордж Оруел (1903-1950) в Испанската гражданска война
В есето "За какво говорят къщите?" Стефан Продев бърка понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали то е само lapsus linguae**заради паронимия***или е лична философия? "Недоволството движи живота. (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство".
Друга езикова грешка, този път лексикална – в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея(бел.м., в катедралата Нотр дам дьо Пари)ще видите културата, в мен (бел.м., в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията"... Може би защото на знае, че понятието "цивилизация" е част от понятието "култура". Да противопоставяш културата срещу степента на обществено развитие, културата срещу степен на култура? А маркс-лениновата теория говори все за "двете култури" и пр., докато историята на човечеството е преливащи се, надграждащи една върху друга поредица от цивилизации. Цивилизацията на инките, например, вероятно и днес излъчва духовност, енергия, макар вградена в съвременния глобален modus vivendi****.
Френската революция от 1830 г. е свещената крава за партийния морал и естетика. Есето "Революцията" е любопитно за четене заради образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето нещичко за патологията на фанатизма от томчето с есета на Продев:
Стихия на партийността това е стръвта за разединение, блокаж на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войници и работници, ето това проектираха кардиналите на марксизма. Изреченото от М. Горки "Човек звучи гордо" звучи кощунствено в речите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в образцов концлагер за хора с промито съзнание, обезличени, префасонирани по шаблон, изтръгнати от род и отечество, без потомство. Който не вярва, нека отгърне българския превод на "Комунистическия манифест" от 1848 г. Книжлето на "Партиздат" от 1985 г. ми беше четиво в моменти, когато се усещах преситен от романтичните нежни лакърдии на господата демократи. Манифестът е наръчник за разрушителна дейност в нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не, но от Маркс тези слуги няма да се отрекат, владишки свещи пред иконата му пак палят и днес. Та профилактично е добре да се чете "Манифеста" на Карл Маркс след мазни лакърдии, долитащи откъм целия ни политически спектър. Защото като че няма у нас политическа формация незасегната от марксизма, както и да се наричат, каквито и радости да ни обещават като нация, като българи.
Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за есеиста Продев, а може би и за тяхната представа за демокрация. Три личности, обладани от амбиция да подредят света. Сциентизъм, генно инженерство, химическите отрови, с който ни обгазяват от летящи цистерни, добив на шистов газ са подобни крайности и издевателства над човека и природата в наши дни.
Опитвам сдържано да обсъдя сборника. "Говори, за да те видя!" Фраза на Сократ авторът извел за мото към есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация с неговите почитатели; за роден и отраснал в Пловдив, за обикновен, за типичен българин, който никога не е напускал България, Продев е незаобиколим автор за мащабите на съвременната ни родна публицистика. Ако да не ценях присъствието му в днешния духовен пейзаж, не бих се заел да чета глупостите му. В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и света не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.
"Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи"– гневи ми се май есеистът; и в плен на грандоманията, на самовъзвеличаването си бърза да отрече всеки, когото подозира, че може и да не е съгласен с него. Прав е, мисля, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата", но това несекващо "аз-аз-аз", "ние умните и готините" и онези там "гадовете" ме кара да мисля, че тенденциозната публицистика все е размишлявала панелно, напомня Романтизма, като стил и като естетическа постановка.
За разлика от наивността на Романтизма обаче, днешният партиец, и да се преоблече в камуфлажната дреха на правоверен демократ, пак свежда многообразието на живота до схватка с "врага", между "онези, другите" и "нашата любима партия" БСП, ДПС или ДСБ на г-н командира Иван Костов, или ГЕРБ на господа бившите членове на БКП (бел.м. от 27 окт. 2018 г.). Детайл. Защо е контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпънатия като предизборен червен транспарант партиен лъже-Исус (с. 157)! Внушението е от средата, която формирала личността на автора Продев: нежното е съмнително за раслия покрай едрите мазолести крайници на хората "от народа". Кому е нужно и това противопоставяне? Мистерия! Или тъпа посредственост, от която не са лишени и великите умове в човешкия ни свят.
И се връщам към онова, с което захванах този текст около сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищното слово на обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът др. Продев обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". О да, за праведния партиец до 1989 г. в този ъгъл на Европа най-неприятна частна собственост си беше, но защо ли и днес си остава... собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди! Звучи все по-кресливо запев и откъм други, обявили се за демократични – трибуни: партийният член разполага единствено с... партийната си съвест. Която партийна съвест се охранява от съответния партиен апарат, простичко казано, за чест и слава на Командира, Вожда и медийните му пророци. Че с какво сините демократи са различни от червените обновени! Ами че те са си сиамски братя по дух, по стил!
В заключение, пак "Говори, за да те видя!" И виждам не самоуверения Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко – даули лумкат, зурна пищи, издува бузи чалгаджията, певачка потропва с краче в лъскав патък от подиумчето над множеството евентуални гласоподаватели... а долавям шепот на кървящо честолюбие, тъга у вече възрастния някогашен хлапак, припомнил си своя парцалив Банишора – един от най-бедняшките райони на някогашна София.
Някои от нещата си Стефан Продев изрича с езоповски език, и все пак, и независимо от политическите пристрастия, усещам го близък по участ заради до сълзи познатия наш роден, всебългарски рефлекс към света – твърдоглави, упорити докрай, до смърт в заблуждението и скръбта.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 27 oct. 2018
Илюстрации:
- Карл Маркс, син на Хершел Леви от фамилията Мордехай (горе);
- Иван Костов, днешният Стамболов за своите съпартийци (долу).
__* Както бе писал младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично! Така ли е в действителност обаче? ** Грешка на езика (лат.). *** Звукова прилика между думи, различни по смисъл (от гр.). **** Начин на живеене, на общуване, на съжителство и пр. (лат.). Бел.м., tisss.
Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., tisss)миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*,а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...
Партийната тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата ловка пропаганда, предполагам, не е изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействието на онези могъщи титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля си, иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял по площада злостни епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла травестит до низ идиотски битови сериали
Злонамерената им манипулация се състои в извеждането на знаци – символи на врага, на вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев" у нас се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата и Втората световни войни е любим шлагер на немските, сетне – и на английските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.
Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Ърнест Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как може човекът хем да ни е враг, хем да е талантлив. Любомир Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", отново с познатия запев: талантливите ние и онези малоумници, което пак ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно е кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна величина, понеже нищо градивно не предлага. Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха ями и ровове, па ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята велика китайска стена пред всичко онова, което не бе в съответствие с техния светоглед. И да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, се питам: Защо моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война, тъй оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години на века, особено от периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред в света?
Навикът да се трие от Историята грозното, убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните бойки млади побеждават отрицателните стари; версия на този пейзаж е изкривената ни представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните достолепни стари", си оспорват кое да оглави борбите за национално възраждане. Едните ни ги представят като ангели, другите – злодеи.
"А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът – в Тодор-Живкова България добродетелите се ценят. Няма българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от славния възход на своята партия. И Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен... в неговия случай изкушен от социалистическата идея, обаче за жалост кривнал от верния път, та известно време партийната лит. критика след Девети (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която пък Йордан Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Иван Вазов, че си позволил да публикува не един цикъл родолюбива лирика. Например, учителката ни по литература в пловдивското средно училище "Георги Димитров" г-жа Емилия Карапанчева, на нас – пъпчиви гимназисти, обясняваше колко неправилна от идейна гледна точка е онази част от ключовата Вазова поема "Левски", с която се открива цикълът "Епопея на забравените":
И всякоя възраст, класа, пол, занятье вземаше участье в това предприятье: богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът...
"Иван Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род" – говореше някогашната ни даскалица по българска литература. Да спомена и един от любимите за българина автор на сюжети из нашенския бит, неподражаемия майстор на сладката лакърдия и на шегата Чудомир.Известно ли е на сегашния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата ни писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната партийна лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произход. Че как да му дадем път в литературата? – възмущавали се онези там горе, в Партията. И измислили. Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Сред праведниците на партийната линия критици лъщят хора, като Пантелей Зарев с титлата академик, смятан за светило в сферата на литературната ни историография и критика.
Изродили ли сме се от лъжи и предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но този опит да бъде тълкувано миналото трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.
В
есето на Стефан Продев "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184)
есенцията от Случая Сократ е представена с ей такава клиширана
реч: "Умрях със съзнанието(бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също
бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия
пример". Всъщност, смъртта на Сократ има съвсем друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.
Нито богочовекът Иисус,
още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори, за
каквито Стефан Продев си ги представя. Ако политиката е умение или изкуство да се извлича
материална изгода, философията, особено у Сократ, е стремеж към
духовни стойности.
"Бунтът, за който работех"реди префасониран по Стефан-Продевски богочовекът – и то най-вероятно за партиеца си е в реда на нещата: на пропагандиста все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-висше ниво от тяснопартийната представа за живота, възприеман като тържество на материализма и марксическата политикономия. Комунизмът, за който партийни агитатори като Продев бият чело, че не бил истинският комунизъм, а нещо друго, нещо в името на нова нравственост под червени, сини, зелени или пембени байраци, представят за антипод на миналото, за въведение към т.нар. европейски духовни ценности. Партийните лидери умилно ни съзерцават от афишите, с които са оцветените им в ярки цветове политически минарета.
Следва
БЕЛЕЖКА
Ай, как им се иска на
сегашните оратори да приемем партията им за приведена в съответствие с
човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили от печалния опит,
който фатмашката им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли някой себе си да нарича демократ, да се кълне във вярност към България,
чудя се: какво компенсира, защо му е "този трясък и искри"? Дали заради
България, чийто народ фалшивите пророци превърнаха в тълпа от аргати, като сториха най-ужасното: българинът да побегне от собствения си имот, да
хукне по света нов господар да си търси –
от високоплатените безскрупулни чиновници на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой нов Годо да долети и
да се захване най-сетне да ни оправя батаците.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 26 oct. 2018
Илюстрации:
- 1940 г. Външният министър на СССР др. Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, като се договарят как да си поделят Европа (горе);
- Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети (септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател, и затова Йовковите разкази около десетилетие след Втората световна война бяха изхвърлени от учебниците по литература (долу). ___ * Простичката войнишка песничка, възмутила естета Продев:
ЛИЛИ МАРЛЕН
Пред старата казарма, пред големите й железни врати имаше една улична лампа и тя още свети в душата ми. Ах, как искам пак да те видя там, под уличния фенер както някога, Лили Марлен!
Отвън вече крещи часовият, тръбачът свири за тръгване и това може да е само за три дни. "Приятелю, вече си тръгвам!" И той ти каза: "До следващата среща! Ах, как ми се иска да останеш при мен!" При него, мила Лили Марлен.
Стъпките й фенерът познава, както и изящната й походка. Всяка вечер фенерът пак свети, но мен отдавна ме е забравил и страдам само като си помисля кой ли стои там сега под фенера с теб, мила моя Лили Марлен.
От тишината долу в окопа се носят към мен като в сън така любимите за мен твои устни, когато пада гъстата нощна мъгла, сякаш пак съм там, под фенера както някога с теб, Лили Марлен.
Ще изстреляме снарядите, ще свърши войната, и край телените мрежи в полумрака самичка, ти ще си там, ти пак ще ме чакаш, в мъглата ще стоиш там сама-самичка, и знам, че винаги ще ме чакаш, моя сладка Лили Марлен.
Авторизиран превод: tisss
** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; следващите поколения драскачи и лепели върху същата статуя язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.
*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните".
Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест, като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.
Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия ХХ век. Той, който живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж.http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.
**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Съветска Русия неслучайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss.
Цитат: В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинство даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и България не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.*
РЕПЛИКА НА МИЛЕНА ГОШЕВА ПО ПОВОД**
– Фалшивите пророци. Що фалшиви? Никой не е пророк в собствената си страна. Стефан Продев, независимо от своите превъплъщения, според Анжел Вагенщайн, е "един голям дух, който остана недоразбран"...
Преминал през РМС на 16-годишна възраст, после стажант във вестник "Труд", по-късно – офицер и т.н., и т.н., докато стигне до вестник "Народна култура”, след това вестник "Работническо дело", прекръстено на "Дума", автор на над 30 книги и много есета. Есеистът-комунист е преминал през много роли, но винаги е оставал верен на себе си. Неговата партия БСП го прогони от вестника си, но по повод 80-годишнината му същата тази БСП направи голямо фиаско в Националния дворец на културата: посмъртно му присъди орден.
През 2007 г. издателство "Захарий Стоянов" обяви литературна награда с неговото име. Директорът на издателството литературният критик Иван Гранитски го описва като блестящ публицист и основател на партийния вестник "Дума" през 1990 г. За него си спомнят мнозина: Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, Председателят на софийската организация на БСП др. Румен Овчаров, кандидатът на БСП за кмет на София др. Бриго Аспарухов, др. Петър Берон, писателят академик др. Антон Дончев, много творци, журналисти, приятели, бойни другари. Поздравителен адрес за юбилея са изпратили Министър-председателят на Републиката др. Сергей Станишев, Министърът на културата др. Стефан Данаилов. За коментар на Darik news от 25 ноември 2007 г. по повод 80-годишнината от рождението на видния писател, журналист, есеист, публицист и прочие др. Стефан Продев Президентът на Република България другарят Георги Първанов заяви: "Стефан Продев е един от символите на нашето време".
Честването беше организирано от инициативен комитет от Съюза на българските журналисти и Министерството на културата, Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет "Св. Климент Охридски", Висшия съвет на БСП и вестник "Дума". По думите на Държавния глава на Република България, ценният урок, който писателят ни е завещал, е стойността на словото. Др. Първанов, окачестви Стефан Продев като съратник в промяната на БСП и единението на левицата.
Според другарката Велислава Дърева от Инициативния комитет по честването, България има трима публицисти, и това са др. Христо Ботев, др. Йосиф Хербст и др. Стефан Продев. Отличителни за другаря Продев, според Дърева, са самоконтролът, талантът и характерът.
Министърът на културата др. Стефан Данаилов нарече Стефан Продев връх в Българската журналистика, публицистика и есеистика, обяви, че годишната награда за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков" посмъртно се присъжда на Стефан Продев.
На честването присъстваха Председателят на Народното събрание др. Георги Пирински, Министърът на вътрешните работи др. Румен Петков, поетът др. Валери Стефанов, творци, журналисти, приятели. Вж.http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=201542
ВЪПРЕКИ
Цялото кралско войнство – на стража,
мъртъвци хвалят скъпия си Мъртвец;
а най-високата чест, това ще им кажа,
е да си останеш обикновен жив човек.
Жива и здрава, за радост на близки и ученици! 14. II. 2009 г., tisss.
* * *
Тодор Ряпов: – Не свърши ли този "апотеоз на Продев"?
Георги К. Бояджиев: – Завършил!? Едва започвам.
Тодор Ряпов: – Ами успех! Трудно се чете такова произведение.
Георги К. Бояджиев: – Някои уроци изискват човек да се потруди. То не е турски сериал, нито тъпа испанска комедия? Това е животът ни! Виктория Нинова: – Е, ти направо го обезсмърти другаря Стефан Продев. Георги К. Бояджиев: – Идиотите отдавна са го превърнали в икона на управляващата глутница от бивши членове на БКП и техните потомци, тъй че си заслужава труда. Това е типичният полуграмотен рабфаковец, като др. Цецка Цачева с фалшивата диплома от Софийския университет. Досега никой не се е вглеждал в глупостите, които е писал.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 14 fev. 2009 – edited by 26 oct. 2018
___
* От поредицата есета "Фалшивите пророци", заключителна част.
.jpg)
