четвъртък, 18 октомври 2018 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

    
24.12.1999. 

    Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен... Три или четири пъти, може и повече, се случва да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, ту автор на сборник стихотворения, ту най-обикновен съгражданин в най-най-обикновен разговор... и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!*

    По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

    Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци... за да отърве кожата и от малодушие най-вероятно изпява пред милиционерския следовател най-близкия си авер, и не само го изпява, но му приписва подвизи, та и приятеля му осъждат на четири години затвор.

    След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на комунизма излиза от затвора, подписал се да бъде информатор на същите тайни служби с таквоз едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава, питам? Не знам какво се получава, но тази е сенчестата част от блясъка на Славния Девети и блясъка на Паметния Десети**
.

    Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, дето по своему представяло в гетото превземането на кораба "Радецки":
"И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту!"


    Този романтичен 
герой крещи насрещу ми: длъжен си да ме слушаш, Истината говори с моята уста. 

    * * *
    Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да бягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос, от висините ще говоря... 

    Опитах да си представя лъчезарен тревист хоризонт нейде на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; в Швейцария швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците им точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. 

    А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да рече: ежат се като японски петлета, настръхнали срещу света, недоказалите се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

     Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми просветваше пред очи.Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация."Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. А по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си 
да квакаш 
пред възхитена локва...***

    И останах при своите, реших да не се правя на велик.

    
27.12.1999.

    Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът.

    Тогава защо чакаме от някое посолство или чужда столица да ни кажат какво следва! Защо сами да не отберем от миналото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите цветя, които показват как се живее за род и отечество, без онези познати образи на честолюбието (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Българската ни История.

    * * *
    Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, па да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи: няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите българи в границите на "чистата и свята 
Република". Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и национално достойнство.

    
01.01.2000.

    Ура-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, салюти, бенгалски огън, канонада от изстрели... Същинско бойно поле, да му се не види! Да се не надяваш, че толкова муниции скътал този наш уж кротък и притеснен народ!

    Избиваме си комплекса за малоценност ли, братя българи? Правим се на герои, що ли
???? (Въпросителните – от тефтерчето на Васил Иванов Кунчев.)
       
    Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус, е основна не само за християнската етика и философия; темата я разработвали и адептите, агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

    Подлога – уместна, чудна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г. – човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец пробва да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между три важни обществени институции: Аптеката, Кебапчийницата и Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг чаровник, който по-късничко издаде ярка седесарска стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде у дома с приятелското посвещение от автора. Затварям скобата за някогашни братя-демократи, които тогава и сами се не разбраха кой какъв е и за какво се бори! Минаха някакви си 20... 27 години
**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е и за какво се е борил – поетът днес е депутат на ГЕРБ, а човекът със звучния глас и онзи негов навирен показалец си остана преподавател от местната Музикална академия.

    * * * 
    Фалшивият праведник звучно кълне и днес от името на Бога, и днес в блога си следва собствената си чудна представа, че е Богоизбран. Има го и в другите световни религии (юдеизъм, ислям) този образ на мизерника. И при нас от ерата на соца, та чак до Иван-Костовото котило, назовано гръмко ДСБ (Демократи за силна България), покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен лик за онзи там отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. 

   Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен и честит живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – по такъв весел начин префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделяват Антагонизмът и Враждата, Тоталното противопоставяне: или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска, на тях и на малките им врагчета, както се беше изразил някога Трендафил Акациев, събирателен ироничен образ, създаден от група някогашни млади поети на България. 

    За да се почувства в свои води партаецът, комунистическата, а в случая – Иван-Костовистката, идеология повелява: Унижавай опонента, назовавай го Враг на народа и повтаряй едно и също до разграждане физическо, от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията на врага*****. И по такъв начин стигаме до темата за гробокопачите на Карл Маркс и компанията му на Запад, още повече, на Изток, та ча-а-ак до екзотичната държава Северна Корея******.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 oct. 2018 
    Илюстрации:
       горе – Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;
       долу – Протести от 1990 г. по улиците на големите български градове. 
____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm. Не Николай Казанджиев имам предвид, а Йордан Русков, назначен за главен редактор на седесарския вестник "Свобода" в Пловдив от комисия с председател Александър Йорданов, въпреки че конкуренти за това място му бяха далеч по-известни журналисти и автори – Илия Зайков, Димил Стоилов, Йордан Родопски, Иван Дионисиев и пр. Емил Калъчев ми е разправил, като свидетел на случилото се, точно обратна на версията, огласена от Русков. За сведение, Казанджиев е израснал като син на известен анархист и човек на перото (вж. https://literaturensviat.com/?p=128094), самият Николай е известно време под влияние на анархизма и оттам влиза в очите на Държавна сигурност. Двамата – Казанджиев и Русков (имало и трети, не си спомням точно казаното от Емил дали това не е асеновградчанинът Иван Дионисиев) из пловдивските кръчми разпространявали печатани на циклостил позиви срещу властта, ала пред следователя Русков топил Казанджиев. Помня знаменателен лаф от някогашния главен редактор на "Комсомолска искра" Петър Кошутански: "Какви герои пост фактум, бе! Като изяде два шамара в следствието, и да отърве кожата, започва да пее и неща, за които не са го и питали". За Йордан Русков: вж. и https://literaturensviat.com/?p=122759.

** Свалиха Т. Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният изпитва сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа-неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла... 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html? & https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/akad-georgi-markov-lenin-i-stalin-ne-sa-poluidioti-ili-chudovishcha-sega-sme-ss-zapada-a-mladoto-pokolenie-se-trese-ot-kyuchetsi-otvratitelna-gledka_news556016.html?fb_comment_id=1927571320592669_1929604147056053 Бел.м.,tisss

вторник, 16 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ЧЕРЕН ОБЛАК ГРАДОНОСЕН

ЧЕРЕН ОБЛАК ГРАДОНОСЕН

Черен облак градоносен, цял ден носи се из къщи,
чувам я
гневи се люто, и мърмори, и се пали,
покрай огъня разпален аз тетрадките разгръщам 
и навън се кискат ледни зимни декемврийски хали.

Май
е нещо си болнава – днес в завода не отиде,
и все пак не си остави мръсното пране непрано
от кухнето ни бедняшко чак до веждите се вдига
пяна, сякаш някой свири
виртуозно на пиано.

Уж тетрадки
те разгръщам, уж в учебника се ровя,
а урокът непонятен пак, уви! – за мен остава,
но не смея да я питам; ще ме скастри най-сурово,
че от нея по-суров не зная в цялата държава.

Къкри в тенджерата
бобът, мирис носи се уханен,
девет стъпала надолу
тук живеем си прилично,
и не
виждам на земята нищо от това по-странно,
как от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 29 noe 2013 – edited by 16 oct. 2018

Илюстрации:
- 1944 г. майка ми – студентка в пловдивския Учителски институт (горе);
- 1945 г. с първата й дружка някоя си Анчето нейде из Пазарджик (долу). 

понеделник, 15 октомври 2018 г.

Оттук-оттам – БУЛГАР, БУЛГА-АР!

Това се случи във вторник, за около час, към 10 часа вечерта, но остави трайна следа. С колеги и фирмени партньори, предимно от чужбина – Дания, Норвегия, Австрия, Франция, Италия, Великобритания, отиваме на вечеря в ресторант "Къщата с часовника" на улица Московска № 15...*

БУЛГАР-БУЛГА-АР!

БАЙ ГАНЮ РЯПА ДА ЯДЕ! "БУЛГАР, БУЛГА-АР, МАМКА ВИ ГЕЙСКА!"

   ...В заведението нахълтват тумба цигани. По реакцията на г-н Волен разбирам, че е на кеф от пристигането на личния му оркестър, вероятно извикан да им покаже на чужденците кое как се върши тук, в България. Видимо накефил се от репертоара на оркестъра, лидерът на ПП АТАКА поема палките и трудолюбиво захваща да блъска по барабаните.

   Атмосферата се нажежава, дето пише на едно място г-н Иван Вазов "ВЪЗДУХЪТ ТРЕПЕРИ", и ние тутакси решаваме да се махнем от гюрултията, понеже концертът очевидно е поздрав на туземци към нормалните – възпитани, българи и чужденци.

   Откъм персонала на заведението – реакция йок. Па смее ли някой да си позволи да дразни най-важния човек в България! Докато се изнизваме, г-н Сидеров решава да увековечи представлението, като изръси по някоя пара от онези, дето още не са научили български. И без това не са дип добре дошли, що да не дарят някой лев за Политическа група "Обединени патриоти", на която Сидеров е лидер в Парламента!

   Да не дразним Сидеровата компания, изнасяме се тихо, полека и поединично с чужденците; обаче зоркият Сидеров ни забеляза как се изнизваме и ни преследва чак до улицата, скандирайки женствено и перейки ръчички: Ге-ейс (педерасти-и), говорете български, в България се говори на български.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 15 oct. 2018
–––
* Вж. https://bgr.news-front.info/2018/10/16/chitatelite-spodelyat-volen-siderov-na-restorat-epizod-1/#.W8VaddqKoyc.facebook

Публицистика – КЪЩАТА НА ПАЯЦИТЕ И СКОРПИОНИТЕ

КЪЩАТА НА ПАЯЦИТЕ И СКОРПИОНИТЕ 

   Приписка: Колегата Мариета Николова по повод "БОРИС ДЯВОЛА": 
"Подобни неща и в моя род са се случвали. И аз бих могла да..." (и пр.). Това ми е идеята – казвам, – всеки българин, предвид нашето т.нар. влизане в Европа, да се обърне към себе си, да си припомни кои са онези, които изпод земята с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили в нас, днешните българи.

   Лето 2006-о от Христа, току преди Празника на св. св. Кирил и Методий, отворих стария поизбелял бележник и забих пръст напосоки. Та ето що...

      13.07.1996

   Демокрация ли?! Нищо подобно. Днес берем добре узрелите плодове на комунистическото възпитание.

     22.07.1996

   Рожденият ден на баща ми дърводелеца Кирил от Харманли. Обгоря в новичката си жигула, вързан с предпазния колан, на 31 август, четирийсет дни след шейсет и първия си рожден ден. На 7 септември 1983 г. в ранния следобяд с възпълничък санитар търсих между шестте трупа тялото му в приземната камера за мъртъвци на столичната клиника "Пирогов", за да го облека за погребението. Не е този, и този не е! И след като с онзи човек бяхме огледали вече петте други трупа, оказа се, че онзи в тъмния ъгъл с огромния корем под платното е именно баща ми. Коремът му се беше яко надул от гнилостния процес десетина часа след смъртта му.

    27.07.1996 

   Вчера по обяд сестра ми се обади: съпругът й Кирил лежи на системи в местната хирургична клиника на Пещерско шосе. Нощта на 25 срещу 26 юли за пръв път Кирчо останал сам да нощува в къщата на улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Св. Георги" в Мараша и около посреднощ взел да повръща кръв. Литър и половина кръв избълвал. Цял ден преди това двамата със сестра ми лепили тапети.

   Тази триетажна къща, струва ми се, е прокълната. Докато живеехме в нея с двете дъщери и майка им, беше пълна с живот. За петнайсетина някакви си години там всички или измряха, или се изнесоха другаде да живеят. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се спомина майка ми. Преди тях – оперената стара мома Живка, капризната дъщеря на бившата учителка Крумова. После самата Петра Крумова. После старият адвокат – депутатът от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. След него старата Джонговица. Хубавицата Дочка, която сама с дъщеричката си Станислава живееше в къщурката на двора, се пресели да живее при майка си, през две дворни места оттук. И къщата опустя.

   Паяци само да искаш! Между дъските на пода забелязах да се появяват и скорпиони – непохватни такива едни, с жълтеникаво прозрачно коремче и вирнат отровен шип. Откъм акациите отпред и под тротоара като пипала на октопод дълбоко на метър и половина – два под темелите на къщата се бяха проточили жилави страховити на вид корени. Видях ги, когато с баща ми изкопахме метър и половина под пода камера, дето в пясък грижливо нареди двайсетина шишета шампанизирано вино, произведено лично и с идеята някога, когато се заженят внучките му, да бъдат отворени. Усещам, акациевите жили са в състояние някой ден да катурнат масивната сграда, градена в кървави за Европа и света времена, в далечната 1943 г.

  Дали въображаемата картина у мен не е метафора на проклятието! 

  Привързана към своя Каси – антрацитеночер котак с копринена козина, Живка – кокалява стара мома, която някога била любимката на татко си, адвокат и автор на книга с разкази за Родопския край Петър Крумов, както спял, с вилица избожда едното му око. Адвокатът, който в далечната 1943 г. вдигнал тази солидна къща, е мъртъв отдавна, та не съм го и виждал. Построил я на три етажа: на първия да живее с жена си, на втория – за сина му Асен, третия – за дъщерята Живка, а едноетажната къщурка на двора била за прислугата му в най-смутни години на Втората световна война току на пъпа на един от най-старите райони на Пловдив, Мараша. Върху олющената тухлена фасада доскоро личеше плескан с баданарка огромен колкото човешки ръст надпис СМЪРТЪ НА ОПОЗИЦИЯТА. 

   Жив от някогашните собственици е единствено синът Асенчо, казват, бил ядрен физик, чорлав един, артистичен тип, и той като кака си Живка невротичен самотник. Косата му стърчи на фандъци като непрана овча вълна. Идва си дип нарядко от София с позанемарен вартбург, разхожда надменната си отегчена сякаш от суетата на света физиономия, същински сомнамбул под престарялата асма насред дворчето. Все намира повод да се сджафка със сестра ми, водил мрачни някакви общински комисии да доказват нещо, което и без комисия се вижда – че му заграбили цели два квадратни метра от стълбището за общо ползване към избата, за да си разшири сестра ми клозета (1 м х 1,5 м).


   Тази сутрин чрез сателитния тв-канал на немската Дойче веле точно в седем без десет в хола ми цъфна Спас... Спас Гърневски, настоящий кмет на Пловдив. Три-четири минути вися на екрана на телевизора в хола ми и оттам бодро, жизнерадостно ми ръкомахаше, говореше сладки приказки за житото и хляба на народа. Спас, който ми беше през онази 1990-1991 г. дясна ръка, пръв помощник, докато правих един от първите опозиционни политически вестници у нас и в соц.лагера след славния за всеки храбър гробокопач на Капитала Десети ноември! Боже мой, Спас! Каква шеметна кариера направи този мъж, докато моя милост си остана все същия прост даскал: даскал преди, даскал и след "победата на Демокрацията", леле! 
  
   01.08.1996

   Седем часът. Пилци прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчиво свеж. Това е моят месец в най-разкошния му вид на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар изстива в порцеланова чашка с лъскавичката лъжичка от остров Сардиния – мил спомен от момиче, което обичах някога. Снощи сънувах как две коли край мен катастрофираха. Отзад бе старичък червен москвич, пълен с мръсни и шумни цигани. Не позволих да ме изпреварят и взеха, че се натресоха в задницата на колата пред тях. Тъкмо заобиколих тази кола и чух трясъка зад гърба си. Имаше там кръстовище; поседях край светофара на ъгъла и полека свих надясно. Бях объркан. Блъснаха се по моя вина, че не пуснах потните кресливи цигани от москвича да ме изпреварят... Ама и нещо хем весело, хем злобничко звънтеше у мен в съня ми. После на кръстовището между улица Янко Сакъзов и булевард Руски, докато свивах надясно към булевард Руски, кален сив полски фургон ниса, който тъкмо се спускаше от моста над Марица, удари спирачки, изсвистя, завъртя се към жигулата, поднесе и остърга предната ми лява врата и калника. Нямах вина, но ме удари...

   Събудих се и си мисля: брей, че сън! Но не ми стана по-ведро.

   На 1 август 1974 г. сестра ми, родена седем години след мене, с която мама и тате ни заключваха някога в полутъмната изба, когато отиваха на работа, се омъжи за Кирил. Като журналист в младежкия местен вестник "Комсомолска искра", б
ях дежурен по брой в печатницата, та измолих от линотипера Рангел да ми набере от цинк плочица с дължина 10 цицера, с датата на сватбата на сестра ми и онзи неин Кирил. Пъхнах значи, в джоба на якето си плочицата и я разнасях, прехвърлях от дреха в дреха десетина години поне, докато накрая с финт я запратих в контейнера за боклук; прокъсала ми беше джоба на коженото яке. Като помисля обаче, разбирам, че може и да е била сватбата им през 1976 г., понеже сестра ми роди 21-22 годишна. Годишнина от сватбата им би трябвало да е днес.

   Смътно си я спомням тази сватба. Седя на дълга поне пет метра маса встрани от огромните витрини към пловдивската Главна на "Република", луксозния някога ресторант "Молле". Шумно, оживено, бъбриво – три от нещата, които... не харесвам не е най-точният израз; дразнят ме. Понякога се случва да ставам бъбрив, ужасно бъбрив, но то е друго. Вкъщи, докато я гласят в булчинската й премяна, сестричката ми със сълзи плака, хълца и раменцата й се тресяха, все повтаряше: "Не искам да се женя, не ща да се женя за тоя". Помня как седмици преди това крояха с майка ми дали да махнат бебето или да го оставят. Бе забременяла и затова май се омъжи. 

   Тогава Кирил й се виждаше чужд, че бил десет години по-възрастен. Всъщност, не й се напускаше бащиния дом. Повтаряше: "Не го ща, не го обичам, защо трябва да се омъжвам точно за него!" А преди това имаше кратка романтична история с някой си Октай, чат-пат застояващ се по за ден-два в Пловдив на път за неговия роден Истанбул. Срещали се два-три пъти в кафенето на хотел Марица срещу Панаира и бе й подарил пръстен с гравирана под тънък слой чер емайл стилизирана златна буквата "О". Като се омъжи, пръстена сестра ми го остави на майка ни. Омагьосал я бе Октай, че й показал торба с дойче-марки, долари, шилинги, 
турски лири.

   На сватбата й майка ми пазарджиклийката и свекървата македонка на сестрицата ми за пари се посдърпали – коя платила повече. Двечките се почувствали несправедливо ощетени, излъгани; гледаха се накриво през замляната с прескъпи ястия и напитки маса в ресторант "Република".

  Турчинът Октай в представите ми е слаб, височък, леко мургав и рядко красив. Кирил на сестра ми пък е русоляв, масивен, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе да живеят в неговия Истанбул. Пътувал с кола, прекарвал контрабандно нещо си там през границата... Повече за него не се заговори, но сестра ми доста пъти ми е споменавала, когато сме оставали брат и сестра насаме, че е нещастна. Имаше подир смъртта на баща ми период, когато съпругът й я биел жестоко. Веднъж си дойде уж за седмица при майка ни, а преседя цял месец. Къщата още бе в траур, а сестричката ми – цялата в синини. Онзи Кирил я ритал, блъскал я с юмруци само защото, като й рекъл да му сложи на масата вечерта второ шише вино, рекла му: "Ама па бива ли толкова да пиеш!"

   Миналото понякога е като стара, захабена от прането дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш с нея – боли те, че хем я мразиш, хем си й свикнал, станала ти е втора природа.

    02.08.1996
     
    Записано нейде по улиците на Пловдив, докато чакам клиент някой си да ме наеме като частно такси след даскалуването през деня...

   А кой ни караше като народ да вярваме в комунизма!

    Дали смирението не е най-висша степен човечност?

   Народът ни бил млад и жизнен. Ами да! Доказва го управляващата ни детска градина от пишман-политици, хора без морал и родова биография.

   Изкуственият подбор ни съсипа и сега щъкаме по своите си дела като механизирани комункулуси. Да, грешката е вярна, скъпи дами и господа, следващи т.нар. европейски духовни и прочие велики ценности на дивия американизъм: комункулуси!

   Най-кресливо от комунизма се отричаха по площадите и трибуните на новата Демокрация именно симпатичните палета и куртизанки, любимци на управляващите, същите парвенюта, заслепени от амбиция най-сетне и те да се почувстват господари на положението, да се докопат до властта.

     09.08.1996

    Най-злостните тирании по правило все са разчитали на всенародно въодушевление и театрализовани многолюдни шествия с възгласи ура и да живее.

    Предстоят пак избори за президент на Републиката. Кандидатите са четирима: 
  1) апаратчик от Живковата висша номенклатура (Г. Пирински); 
  2) доносник на ДС с дивна усмивка и зъби на магаре (П. Стоянов);        3) някакъв бъбрив Перко Наумов, правещ се на луд (Ж. Ганчев);
  4) плешива крина с брадавица и патладжан за нос (Ал. Томов).
       
  Всъщност, избор няма, но защо ли най-симпатичен ми е перкото?

  Държавата се подиграва с учителите. Лесно му е на бай Невежия да се глуми с онези, които няма как някога да е проумявал! Ами че милият той ял филии с мас, ритал топка и с другата ръка скубел трева за прасето в кочината, толкоз! Ха сега де, кого ли имам предвид?

   Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, ама после ще настояват да галиш и целуваш лапите, които са ти завирали в гърлото да ти преброят залците.


   Тъй е в най-древния жив град на Европа, и то е само нищожна частица от нашата велика и скучна наглед Българска трагикомедия, бая далеч от богато омазаните с шарлан турски сериали, от разни испански вкиснали, латиноамерикански сълзливи, индийски, джигитайски и прочие тв-бози и шоу-мухоловки за наивници.


   И богатите умеят да се оплакват. При това го вършат като по пиеса на Чехов – романтично, при светлината на свещи, с парфюм "Шанел № 5", малцово шотландско уиски "Балантайнс" в стакан от виенски кристал и хаванска пура в ръка, положили артистично телеса в кожения фотьойл на супер-тузарско заведение и на показ. Над мен млада жена, преселила се тук от Кърджали погреба тези дни мъжа си, 30-годишния сирак Васко от Харманли, и от общинското гробище, както си бе с траурната рокля, отиде на работа, че в завода шефовете закъсали с плана и жените от цеха рекли: "Миличка, сама с три дечица, дето и ушите ще ти изядат, като родът ти е чак в Кърджали, мислиш ли как ще срещаш учебната година, ако момиченцата ти нямат дрешки и тетрадки? Парите да не са ти артък!"
Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, edited by 15 oct. 2018

Илюстрации:

- Две най-опасни насекоми – паяк Черната вдовица и Скорпион (горе);
- С тригодишния Чечо на любимото ни местенце край Пловдив (долу).

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...