Публицистика – КЪЩАТА НА ПАЯЦИТЕ И СКОРПИОНИТЕ

КЪЩАТА НА ПАЯЦИТЕ И СКОРПИОНИТЕ 

   Приписка: Колегата Мариета Николова по повод "БОРИС ДЯВОЛА": 
"Подобни неща и в моя род са се случвали. И аз бих могла да..." (и пр.). Това ми е идеята – казвам, – всеки българин, предвид нашето т.нар. влизане в Европа, да се обърне към себе си, да си припомни кои са онези, които изпод земята с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили в нас, днешните българи.

   Лето 2006-о от Христа, току преди Празника на св. св. Кирил и Методий, отворих стария поизбелял бележник и забих пръст напосоки. Та ето що...

      13.07.1996

   Демокрация ли?! Нищо подобно. Днес берем добре узрелите плодове на комунистическото възпитание.

     22.07.1996

   Рожденият ден на баща ми дърводелеца Кирил от Харманли. Обгоря в новичката си жигула, вързан с предпазния колан, на 31 август, четирийсет дни след шейсет и първия си рожден ден. На 7 септември 1983 г. в ранния следобяд с възпълничък санитар търсих между шестте трупа тялото му в приземната камера за мъртъвци на столичната клиника "Пирогов", за да го облека за погребението. Не е този, и този не е! И след като с онзи човек бяхме огледали вече петте други трупа, оказа се, че онзи в тъмния ъгъл с огромния корем под платното е именно баща ми. Коремът му се беше яко надул от гнилостния процес десетина часа след смъртта му.

    27.07.1996 

   Вчера по обяд сестра ми се обади: съпругът й Кирил лежи на системи в местната хирургична клиника на Пещерско шосе. Нощта на 25 срещу 26 юли за пръв път Кирчо останал сам да нощува в къщата на улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Св. Георги" в Мараша и около посреднощ взел да повръща кръв. Литър и половина кръв избълвал. Цял ден преди това двамата със сестра ми лепили тапети.

   Тази триетажна къща, струва ми се, е прокълната. Докато живеехме в нея с двете дъщери и майка им, беше пълна с живот. За петнайсетина някакви си години там всички или измряха, или се изнесоха другаде да живеят. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се спомина майка ми. Преди тях – оперената стара мома Живка, капризната дъщеря на бившата учителка Крумова. После самата Петра Крумова. После старият адвокат – депутатът от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. След него старата Джонговица. Хубавицата Дочка, която сама с дъщеричката си Станислава живееше в къщурката на двора, се пресели да живее при майка си, през две дворни места оттук. И къщата опустя.

   Паяци само да искаш! Между дъските на пода забелязах да се появяват и скорпиони – непохватни такива едни, с жълтеникаво прозрачно коремче и вирнат отровен шип. Откъм акациите отпред и под тротоара като пипала на октопод дълбоко на метър и половина – два под темелите на къщата се бяха проточили жилави страховити на вид корени. Видях ги, когато с баща ми изкопахме метър и половина под пода камера, дето в пясък грижливо нареди двайсетина шишета шампанизирано вино, произведено лично и с идеята някога, когато се заженят внучките му, да бъдат отворени. Усещам, акациевите жили са в състояние някой ден да катурнат масивната сграда, градена в кървави за Европа и света времена, в далечната 1943 г.

  Дали въображаемата картина у мен не е метафора на проклятието! 

  Привързана към своя Каси – антрацитеночер котак с копринена козина, Живка – кокалява стара мома, която някога била любимката на татко си, адвокат и автор на книга с разкази за Родопския край Петър Крумов, както спял, с вилица избожда едното му око. Адвокатът, който в далечната 1943 г. вдигнал тази солидна къща, е мъртъв отдавна, та не съм го и виждал. Построил я на три етажа: на първия да живее с жена си, на втория – за сина му Асен, третия – за дъщерята Живка, а едноетажната къщурка на двора била за прислугата му в най-смутни години на Втората световна война току на пъпа на един от най-старите райони на Пловдив, Мараша. Върху олющената тухлена фасада доскоро личеше плескан с баданарка огромен колкото човешки ръст надпис СМЪРТЪ НА ОПОЗИЦИЯТА. 

   Жив от някогашните собственици е единствено синът Асенчо, казват, бил ядрен физик, чорлав един, артистичен тип, и той като кака си Живка невротичен самотник. Косата му стърчи на фандъци като непрана овча вълна. Идва си дип нарядко от София с позанемарен вартбург, разхожда надменната си отегчена сякаш от суетата на света физиономия, същински сомнамбул под престарялата асма насред дворчето. Все намира повод да се сджафка със сестра ми, водил мрачни някакви общински комисии да доказват нещо, което и без комисия се вижда – че му заграбили цели два квадратни метра от стълбището за общо ползване към избата, за да си разшири сестра ми клозета (1 м х 1,5 м).

   Тази сутрин чрез сателитния тв-канал на немската Дойче веле точно в седем без десет в хола ми цъфна Спас... Спас Гърневски, настоящий кмет на Пловдив. Три-четири минути вися на екрана на телевизора в хола ми и оттам бодро, жизнерадостно ми ръкомахаше, говореше сладки приказки за житото и хляба на народа. Спас, който ми беше през онази 1990-1991 г. дясна ръка, пръв помощник, докато правих един от първите опозиционни политически вестници у нас и в соц.лагера след славния за всеки храбър гробокопач на Капитала Десети ноември! Боже мой, Спас! Каква шеметна кариера направи този мъж, докато моя милост си остана все същия прост даскал: даскал преди, даскал и след "победата на Демокрацията", леле! 
  

   01.08.1996

   Седем часът. Пилци прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчиво свеж. Това е моят месец в най-разкошния му вид на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар изстива в порцеланова чашка с лъскавичката лъжичка от остров Сардиния – мил спомен от момиче, което обичах някога. Снощи сънувах как две коли край мен катастрофираха. Отзад бе старичък червен москвич, пълен с мръсни и шумни цигани. Не позволих да ме изпреварят и взеха, че се натресоха в задницата на колата пред тях. Тъкмо заобиколих тази кола и чух трясъка зад гърба си. Имаше там кръстовище; поседях край светофара на ъгъла и полека свих надясно. Бях объркан. Блъснаха се по моя вина, че не пуснах потните кресливи цигани от москвича да ме изпреварят... Ама и нещо хем весело, хем злобничко звънтеше у мен в съня ми. После на кръстовището между улица Янко Сакъзов и булевард Руски, докато свивах надясно към булевард Руски, кален сив полски фургон ниса, който тъкмо се спускаше от моста над Марица, удари спирачки, изсвистя, завъртя се към жигулата, поднесе и остърга предната ми лява врата и калника. Нямах вина, но ме удари...

   Събудих се и си мисля: брей, че сън! Но не ми стана по-ведро.

   На 1 август 1974 г. сестра ми, родена седем години след мене, с която мама и тате ни заключваха някога в полутъмната изба, когато отиваха на работа, се омъжи за Кирил. Като журналист в младежкия местен вестник "Комсомолска искра", бях дежурен по брой в печатницата, та измолих от линотипера Рангел да ми набере от цинк плочица с дължина 10 цицера, с датата на сватбата на сестра ми и онзи неин Кирил. Пъхнах значи, в джоба на якето си плочицата и я разнасях, прехвърлях от дреха в дреха десетина години поне, докато накрая с финт я запратих в контейнера за боклук; прокъсала ми беше джоба на коженото яке. Като помисля обаче, разбирам, че може и да е била сватбата им през 1976 г., понеже сестра ми роди 21-22 годишна. Годишнина от сватбата им би трябвало да е днес.

   Смътно си я спомням тази сватба. Седя на дълга поне пет метра маса встрани от огромните витрини към пловдивската Главна на "Република", луксозния някога ресторант "Молле". Шумно, оживено, бъбриво – три от нещата, които... не харесвам не е най-точният израз; дразнят ме. Понякога се случва да ставам бъбрив, ужасно бъбрив, но то е друго. Вкъщи, докато я гласят в булчинската й премяна, сестричката ми със сълзи плака, хълца и раменцата й се тресяха, все повтаряше: "Не искам да се женя, не ща да се женя за тоя". Помня как седмици преди това крояха с майка ми дали да махнат бебето или да го оставят. Бе забременяла и затова май се омъжи. 

   Тогава Кирил й се виждаше чужд, че бил десет години по-възрастен. Всъщност, не й се напускаше бащиния дом. Повтаряше: "Не го ща, не го обичам, защо трябва да се омъжвам точно за него!" А преди това имаше кратка романтична история с някой си Октай, чат-пат застояващ се по за ден-два в Пловдив на път за неговия роден Истанбул. Срещали се два-три пъти в кафенето на хотел Марица срещу Панаира и бе й подарил пръстен с гравирана под тънък слой чер емайл стилизирана златна буквата "О". Като се омъжи, пръстена сестра ми го остави на майка ни. Омагьосал я бе Октай, че й показал торба с дойче-марки, долари, шилинги, турски лири.

   На сватбата й майка ми пазарджиклийката и свекървата македонка на сестрицата ми за пари се посдърпали – коя платила повече. Двечките се почувствали несправедливо ощетени, излъгани; гледаха се накриво през замляната с прескъпи ястия и напитки маса в ресторант "Република".

  Турчинът Октай в представите ми е слаб, височък, леко мургав и рядко красив. Кирил на сестра ми пък е русоляв, масивен, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе да живеят в неговия Истанбул. Пътувал с кола, прекарвал контрабандно нещо си там през границата... Повече за него не се заговори, но сестра ми доста пъти ми е споменавала, когато сме оставали брат и сестра насаме, че е нещастна. Имаше подир смъртта на баща ми период, когато съпругът й я биел жестоко. Веднъж си дойде уж за седмица при майка ни, а преседя цял месец. Къщата още бе в траур, а сестричката ми – цялата в синини. Онзи Кирил я ритал, блъскал я с юмруци само защото, като й рекъл да му сложи на масата вечерта второ шише вино, рекла му: "Ама па бива ли толкова да пиеш!"

   Миналото понякога е като стара, захабена от прането дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш с нея – боли те, че хем я мразиш, хем си й свикнал, станала ти е втора природа.

    02.08.1996

     

    Записано нейде по улиците на Пловдив, докато чакам клиент някой си да ме наеме като частно такси след даскалуването през деня...

   А кой ни караше като народ да вярваме в комунизма!

    Дали смирението не е най-висша степен човечност?

   Народът ни бил млад и жизнен. Ами да! Доказва го управляващата ни детска градина от пишман-политици, хора без морал и родова биография.

   Изкуственият подбор ни съсипа и сега щъкаме по своите си дела като механизирани комункулуси. Да, грешката е вярна, скъпи дами и господа, следващи т.нар. европейски духовни и прочие велики ценности на дивия американизъм: комункулуси!

   Най-кресливо от комунизма се отричаха по площадите и трибуните на новата Демокрация именно симпатичните палета и куртизанки, любимци на управляващите, същите парвенюта, заслепени от амбиция най-сетне и те да се почувстват господари на положението, да се докопат до властта.

     09.08.1996

    Най-злостните тирании по правило все са разчитали на всенародно въодушевление и театрализовани многолюдни шествия с възгласи ура и да живее.

    Предстоят пак избори за президент на Републиката. Кандидатите са четирима: 

  1) апаратчик от Живковата висша номенклатура (Г. Пирински); 

  2) доносник на ДС с дивна усмивка и зъби на магаре (П. Стоянов);        3) някакъв бъбрив Перко Наумов, правещ се на луд (Ж. Ганчев);

  4) плешива крина с брадавица и патладжан за нос (Ал. Томов).

       

  Всъщност, избор няма, но защо ли най-симпатичен ми е перкото?

  Държавата се подиграва с учителите. Лесно му е на бай Невежия да се глуми с онези, които няма как някога да е проумявал! Ами че милият той ял филии с мас, ритал топка и с другата ръка скубел трева за прасето в кочината, толкоз! Ха сега де, кого ли имам предвид?

   Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, ама после ще настояват да галиш и целуваш лапите, които са ти завирали в гърлото да ти преброят залците.

   Тъй е в най-древния жив град на Европа, и то е само нищожна частица от нашата велика и скучна наглед Българска трагикомедия, бая далеч от богато омазаните с шарлан турски сериали, от разни испански вкиснали, латиноамерикански сълзливи, индийски, джигитайски и прочие тв-бози и шоу-мухоловки за наивници.

   И богатите умеят да се оплакват. При това го вършат като по пиеса на Чехов – романтично, при светлината на свещи, с парфюм "Шанел № 5", малцово шотландско уиски "Балантайнс" в стакан от виенски кристал и хаванска пура в ръка, положили артистично телеса в кожения фотьойл на супер-тузарско заведение и на показ. Над мен млада жена, преселила се тук от Кърджали погреба тези дни мъжа си, 30-годишния сирак Васко от Харманли, и от общинското гробище, както си бе с траурната рокля, отиде на работа, че в завода шефовете закъсали с плана и жените от цеха рекли: "Миличка, сама с три дечица, дето и ушите ще ти изядат, като родът ти е чак в Кърджали, мислиш ли как ще срещаш учебната година, ако момиченцата ти нямат дрешки и тетрадки? Парите да не са ти артък!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, edited by 15 oct. 2018

Илюстрации:

- Две най-опасни насекоми – паяк Черната вдовица и Скорпион (горе);

- С тригодишния Чечо на любимото ни местенце край Пловдив (долу).