Публицистика – ПРОСТАЦИ СТЕ, МОЛЯ БЕЗ УГРИЗЕНИЯ!

    Някой си, дето се подвизава под псевдонима Господаря, изцвъкал в един от форумите на Интернет: И НЯМА И ЕДИН КОМЕНТАР! ПРОСТАЦИ СТЕ, КОЛКОТО И ДА НЕ СИ ПРИЗНАВАТЕ, нещо от рода на репликата на проф. Иво Христов* – депутат на БСП в нашето Народно събрание, за 80-те процента дебили сред българските граждани.

Жан-Пол Сартр (1905-1980)
ПРОСТАЦИ СТЕ, МОЛЯ – БЕЗ УГРИЗЕНИЯ!

    
    Цитат от любимия Ви разказ на Сартр (Защо точно този разказ сте си харесали, ми е загадка, след като Сартр има и далеч по-изискана човеколюбива проза...):

    "Хората трябва да се гледат отвисоко..." И доста по-нататък: "...хората крачеха някак унесено, с очи, все още замечтани, и сърца, все още преизпълнени с възвишени чувства. Мнозина се озъртаха изненадано: навярно им беше чудно, че улицата вече се синее в здрач. Тогава на лицата им се изписваше загадъчна усмивка - те преминаваха от един свят в друг. А в другия ги чаках аз. Мушвах ръка в джоба и с все сила стисках оръжието. Миг по-късно вече се виждах как гърмя по тях и ги гътвам като орехи от панаирджийско стрелбище, те грохваха на камари, а оцелелите в ужас се втурваха обратно към залата, като трошаха стъклата на вратите. Играта беше много затормозяваща..."

    От инат дочетох претенциозния разказ на екзистенциалиста Жан-Пол Сартр. Признавам, от инат! Е, и се почувствах простак, дори да не бяхте ме молили, хем без угризение, Господарю; и знаете ли защо? Не мога да си отговоря на два най-елементарни въпроса:

    1. За какъв дявол Ви е нужна (говоря само от свое име, понеже репликата я приемам лично)... та от какъв зор Ви е нужна одобрителна или гневна реплика? И...

    2. Дали не сте до такава степен очарован от тази претенциозна тъпня, та се виждате главен герой: човек, открил у себе си мисията да мята камъни в блатото с помията и да се кефи от изумлението у случайни зяпачи на това супер-снобско занимание?

    Бъдете здрав! Дано да сте здрав...

    П.П.: Попадение в тези словесни фекалии: "Човечеството помни Херострат, не се интересува кой е творецът на Храма, опожарен от Херострат". Шокът, който преследва този тип литература, опресни ли доверието ми в човешкия род, питам себе си, не Вас, Господарю. Не Вас!

Пловдив – eвропейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 noe. 2006 – edited 20 noe. 2017

___

* Проф. Иво Христов (1966), вж. https://offnews.bg/obshtestvo/prof-ivo-hristov-bez-zadrazhki-80-protcenta-ot-balgarite-sa-debili-668897.html

Опити – СТАРОСТТА Е СЪСТОЯНИЕ НА ДУХА

СТАРОСТТА Е СЪСТОЯНИЕ 

НА ДУХА

    Старостта е състояние на духа, тъй че защо трябва да Ви измъчва, ако имате още мечти, ветрове в ума, плътски и всякакви други желания! Затова бракът (т.е. семейното съжителство) ме плаши... Единият от двамата почне ли да се уморява, дърпа и другия подир себе си в онова печално състояние, когато споменът изглежда по-красив от мечтата.

    Едно далечно лято ми се наложи да ремонтирам покрива на старата къща в Тригорци, село на двайсетина километра от Балчик. Когато вдигнах керемидите и започнах да разковавам нагнилите от дъждовете и слънцето дъски, под някои от тях с изненада откривах костици от врабешки телца... И тогава си помислих нещо, което сега ще Ви съобщя, защото такива мисли не се забравят: врабците се бяха сгушили да умрат встрани и далеч от цвъртежа на шумните врабешки ята. 

    Какво благородство, Боже мой! 

    Докато си в шоуто, наречено "живот", няма място за отчаяние и приказчици за старост. Два дена се чудех как да го кажа. Нима оставихме в миналото желанието да се любуваме на женска плът и чар, да ни изкушават целувки и любовни прегръдки?! 

    Бъдете здрав и самоуверен!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 аvg. 2006 – 19 noe. 2017

Илюстрации:

горе – с Пламен Желязков (1947) – художник и колега в първото училище, където ме пратиха след изгонването от вестник "Комсомолска искра". Пламен или г-н Памполин, както го наричат състудентите му сред пловдивските художници ми подари за един Гергьовден картина с изрисуван на нея... магарешки трън. Като го питам от какъв зор магарешки трън, каза: Ами това си ти с твоя характер.

долу – с Васил Бармов (1943) – печатар метранпаж на вестник "Комсомолска искра" и добър приятел. Кръсти сина си на мое име, за да приличал на мене по нрав. Така ми отговори, като го попитах що не кръсти сина на баща си Никола.

Ars Poetica – МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:
Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!
Заплака Мария, аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,
по-гола не бях я съзирал до днес;
в окото ми сякаш заби се топола
и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как сресва и въси чело;
тя беше все още уж мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло.

Такава – разкошна, омайна и сладка,
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи накратко,
в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде
открие достойния верен жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм, значи, отдавна убит.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 oct. 2001 – edited 18 noe. 2017

Ars Poetica – РЕНИ

РЕНИ* 


Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

"Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам".

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван.

Що пък да не я целува? Нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям!

Мае се горката Рени: ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме този влюбен до уши.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 11 maj 2006 – edited 17 noe. 2017

______

* На снимката горе – актрисата Ашли Олсън (1986)

Ars Poetica – МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 

Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж –
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
 то нима ще знае всякой де, кога, веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж! 

Робърт Бърнс (1759-1796)

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ  

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 

а пък проснали се неми локви езерно лъщят. 

Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат мухлясал хляб. 

Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 

и накрая появи се полицейски смел отряд. 

Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино 

зад завесите кирливи и кресла с оръфан плюш

от балкончетата криви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана в нежно синичко застана 

командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 

плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас: 

– Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 

ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори, 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд. 

Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно… 

Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 17 noe. 2017

Ars Poetica – НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е, което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото му тяло,

с усмивката свенлива, с въздишките стаени
как с дланите прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много.

И казах й ядосан да си върви самичка:
"Любов нима ще прося, когато ме обичаш!"

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих. И беше тя такава -

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана във нива.

О, не един и двама след тая тиха драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 sep. 2007 – edited 17 noe. 2017

Ars Poetica – ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА*

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд. Такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана. Тихо е,
ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали ще се завърне нявга нашто лято?
(Една поляна, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Твоята усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,
във тази длан днес нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен и ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 noe. 1977 – edited 17 noe. 2017

––––
* Този текст писах на бюрото си в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" към пет след обяд. Беше кишав ден и бях кажи-речи сам в цялата редакция. Слязох до хлебарницата на долния етаж и за чаша кафе от ресторант "Астория", когато на ъгъла блеснаха насреща ми пъстри едни очета върху женско лице, които направо ме разтърсиха. Това е стихотворение за безнадеждно отлетялата любовна магия. Най-напред текста показах на колегата Желязков, който се върна мокър към пет и трийсет, когато вън вече се смрачаваше. Иван го хареса.