Документи – КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ (ІI)

КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ*

        28.11.2006 

         malampay

ОТГОВОР 

Георги К. Бояджиеву

О, Господи, защо сега изпращаш
един бездарник книжен срещу мен? 

(Л. Левчев)

На свободата верен рицар –
ще прекосявам своя век
със устрема висок на птица
и със размаха на човек.

Изгнаниците ще повторя
със всички болки и мечти.
Със всички ветрове ще споря,
гласът ми в мрака ще кънти.

И ако маршовите звуци
във стонове се предрешат
и пламенната революция
заглъхне в нечия душа,

и моята достойна класа,
подмамена от хитреци,
изтегли някой ден в запаса
най-доблестните си бойци –

ще звъннат огнените струни
и гневно ще отронят звук.
В един тържествен Втори юни
ще вдигна яростно юмрук

и устните ми ще потръпнат
чрез думичката: С в о б о д а!
И ако живите не тръгнат,
аз мъртвите ще поведа. 

Отзиви за ”Отговор”

28.11.2006:

        shisho 

       – Браво, чудесно е . Поздрави! 

        tisss 

 ПОНЯКОГА

Понякога ми иде да прегърна
целия народ, да го целуна
по устните изранени, да го погаля
по перушината
изкаляна, мокра
и едно розово перце от крилата
огромни
да си взема за спомен.

Понякога, като гледам звездите,
си мисля, че българинът всъщност
е някой много голям,
много тих,
много добър...

Ах, понякога!

30.11.2006:

         Silver Wolfess

      – Много бойно си настроен, Malampаy!

01.12.2006

    malampay

     – Абе не мисля, че е нещо особено, но като гледам постинга на този, комуто е посветено... ми той е загубил и ума, и дума. Човекът не може да си подреди мислите, ето на – обърка се, не знае какво иска да каже. Както сам намеква – звезди по пладне са му изскочили пред очите. Тъжна работа... 

02.12. 2006:

      nedoverchiva (към Мalampay)

    – Благодаря ти за истинския стих! Беше истинско удоволствие да прочета. 

03.12.2006:

       Анонимен

    – Стремежът да изживееш дните си високо. Това е най-важното. Другото са временни категории.

    malampay

    – Аз вярвам, че този стремеж е заложен у всеки човек. В този смисъл в стихотворението не се казва нищо ново. Но у мнозина, включително и при мен, той е потиснат от товара на ежедневието или е закърнял поради други фактори - отчаяние, доволство, апатия, борба за насъщния, грижа за други, близки хора, изпаднали в беда, отчаяни и съсипани, болнави и бедни, обиждани и наранявани от бързащите да живеят. Да, може би ни е нужно понякога да се сещаме за него. И да го събуждаме. 

     malampay

    – Да, наистина така се получи. Мислех да не се занимавам с пространните и всеядни монолози на Г.К.Б. Това момче явно си търси някакъв дразнител, за да могат глупотевините му да намерят някакъв смисъл, някаква посока, някаква цел. То не остави нищо нецитирано от световната съкровищница и въпреки това така и не се разбра какво иска. Не се разбра кой е и за какво се бори. Накрая взе, че ми посвети един заядлив, но крайно мизерен стих. Отговорих му, колкото да му покажа как стават тези неща и нищо повече.

    Сега обаче виждам, че след като Достоевски, Фройд, Библията, Сократ, Платон, Шекспир...софийският университет (спирам да изброявам) не са го научили на нищо, шансът да го науча аз е почти равен на нула. Заслепен от алчността си да се изкара г-н Някой, Г.К.Б дори не си и дава сметка, че авторите, които е цитирал досега, не е възможно да бъдат изчетени за един човешки живот, а камо ли да бъдат осмислени. Убеден съм, че нищо друго не е прочел, освен цитатите, които е копи-пействал слепешком. А в някои случаи, като му гледам коментарите, започвам да се съмнявам дали е прочел и това, което цитира. Нека го оставим да си блъска ангелите, може би така му харесва, може би има някакви авто-садо-мазохистични натрапчиви идеи, от които трябва да се лекува.

    Всъщност, като гледах постинга ти, ми хрумна да посветя това стихотворение на Волен Сидеров (на него по би му прилягало) и да го подаря за химн на Атака. Ти как мислиш?

       Анонимен

    – Може и да е заложено. Всички се раждаме равни, но на някои не им пречи да останат при влечугите. Не знам какво трябва да се случи с човек, за да осъзнае, че може и да лети, макар полетът да се заплаща с крилата, защото при всички случаи са восъчни.

      malampay

    – Не мога да реагирам адекватно на светкавичния ти отговор. Но се сещам за един стих от Красимир Обретенов, може би ще го цитирам малко неточно:

"Икар е само тема за поети,
а продължава да лети Дедал."

       C'est la vie (Мариета Н.)

     – А-а-а, научили сте го, уважаеми Пуйете! Така красиво го завлякохте с пари, че хак му е дето се перчи толкова със световната мъдрост. Само Тартюф може да бъде добър учител по лицемерие. Между другото, делото срещу Вас още ли не е в ход? Или парите на tisss са малко и чакате и други наивници? Бъдете здрав и жив, Пуйете (искрено желая)! Че иначе как ще върнете откраднатото?!

04.12.2006:

     malampay 

     – Никого не съм завличал с нищо. Даже трябва да припомня на господина, че съм неговия литературен кръстник. Именно аз издадох навремето първата му книга "Сутрин рано", а не Петър Анастасов, както безсрамно си позволява да лъготи. Ми то на самата ти книга е написано бе, аланкоолу! И "Ламски" му издадох, и занаят му дадох в ръцете (страниране и предпечат), ама на него интригантството, изглежда, му е в кръвта. Аз не му ща благодарностите, още по-малко ми трябва неговата андрешковщина. Той даже още не си е платил всичко, сега да не ми се прави на щипана мома и да не занимава форумите с простотиите си. Защото подлостите също се заплащат. И то доста скъпо. А като го знам колко е кекав и тялом, и духом... 

     Архг.Гримаил

     – Готино скандалче! Тенкс!

     malampay

     – Карааай, купонът да тече! 

13.12.2006:

     malampay Re: "Благодаря ти за истинския стих! Беше истинско удоволствие да прочета". 

    – Благодаря ти, Недоверчива! Тук стана някакво стълпотворение от гении, таланти, бездарници, кретени и сноби; псевдоадвокати, ищци, комплексари, сеирджии, които сметнаха, че тук е мястото да дефилират своята нечистоплътност. И аз взех, че им уйдисах на акъла, та не можах да обърна внимание на твоя постинг.

    Да, стихотворението наистина е написано по конкретен повод. Но поводът не е Г.К.Бояджиев, на когото е посветено в случая. Той просто е от същия тип хора, на които съм реагирал така спонтанно и вдъхновено. Аз прекрасно зная, че е наивно да се смята, че някакви си стихотворения могат да им въздействат. Познавам наживо техния гьонсуратлък и примитивните им реакции. Виждал съм ги на улицата, по етажите на властта, в институциите, има ги и в литературата. Обикновено те действат подмолно и поединично, и само когато някакво обстоятелство ги съюзи, излизат на повърхността със своята войнственост и агресивност. Тогава няма друга правда, освен тяхната, тогава скрупульозността, която иначе доста умело имитират, изчезва и пространството и времето се изпълват с бездуховната им същност. Те стават мярката за нещата, те стават критерия. Наистина ли е така, или аз просто си бая на бълхите?

    Вин 

    – И аз съм виждал такива хора, че и познавам. Вярвам, че се съюзяват, блесват и властват, когато няма какво да им попречи. А в днешно време бол липса на адекватни хора и мерки, които да служат за коректор.

     tisss

    – Абсолютно сте прав, драги Ивайло Василев (Вин). Затова съм си поставил фотографията горе, та да имате предвид как изглежда подъл, отвратителен, нагъл, посредствен, неблагодарен, некадърен и противен тип, един Георги К. Бояджиев, бездарник, който... и т.н. Бъдете здрав!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 1 fev. 2007 – edited 21 apr. 2017

____

* Между другото, гарванът се храни с мърша и така почиства природата.

Документи – КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ (І)

КУЛТУРНА ДИСКУСИЯ*

о

1.

     

16.05.2007

      malampay  

    – Гошко, Гошко, Гошко!

    Ти май насериозно се вземаш за един съвременен Захарий Стоянов? Ако имаше дарбата да сюжетираш, бих те наел за личен летописец. Но все пак да опитаме, и аз ще помагам: Като начало се спри на факта, че Рогош е селище, основано около 1214 година от кръстоносците. И това следва да е отправната ти точка, когато разглеждаш биографията ми. Второто важно нещо е да се опиташ да бъдеш страничен наблюдател, какъвто всъщност си; твоето его омаловажава събитията, респ. четивото, освен това се напъваш да бъдеш праведен и умен – нещо като за пример, което, да си го кажем направо, осира работата. Така например, аз това и друг път съм ти го казвал, представени чрез твоя прочит, титани като Шекспир и Достоевски, Тодор Чонов и Умберто Еко и т.н. изглеждат твърде маломерни и неправдоподобни.

    А там, на хижа "Здравец", писателят Васил Попов те изхвърли като парцал не заради познанията ти относно Антоан дьо Сент Екзюпери, а защото каза една огромна глупост, при това свързана с футбола, а срещата беше божем между писатели. Васил Попов с основание попита "Какво прави тука тоя кретен?", и ние, дето ни изброяваш, наистина не можехме да отговорим какво правиш там, и се засрамихме.

    Но метафорично погледнато писателят Васил Попов тогава те изгони не просто от хижата, а от литературата, и аз сега от дистанцията на времето, не мога да не се съглася, че е бил прав. Ето, пак правиш отчаяни опити да влезеш в тая пуста литература, обаче там не приемат дрисльовци, ако ще и да се скъсат от писане.

    Гошко, Гошко! Не ме натъжавай повече!  

. 

2.

     tisss (До C'est la vie)

    Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, никога нямаш шанс да разбереш що за хора са около тебе. У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.

    Безпомощен пред подлостта изглежда честният, C'est la vie. Фарисеят се отдалечава горд на вид с осанката на закоравял измамник. С Вас знаем, че току-що оттук е минал посредствен нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света, никога не е бил поет и няма как да бъде.

    Наподобявайки изкуство, фалшивото най-предизвикателно лъщи.

ЗА ТЕБ…

Надушваме лентяя зъл и хитър –
две кончета сме в гъстата трева. 
Усетя ли сърдитото в очите, 
аз знам, това е твойта синева.

Такива като нас са доверчиви,
ний мъкнем своя делничен ярем
и аз те виждам гневна и красива
до смърт да се сражаваш зарад мен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 1 fev. 2007 – edited 20 apr. 2017

____

* Между другото, гарванът се храни с мърша и така почиства природата.

Ars Poetica – ТАКА ГОЛЯМ СИ, ЖИВОТ!

ТАКА ГОЛЯМ СИ, ЖИВОТ!

Така голям си, Живот,
че стоя в подножието ти като дете,
както хлапе стои пред огромна сграда,
чийто връх се губи високо нейде,
в Небесата
и там се кълбят страховити облаци.

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
представите ни, ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събития и тела.

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото наченахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен. *

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 20 apr. 2017

____
* От сб. "Кардиф", изд. 1997 г.

Story – ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава Х

ПОСЕЩЕНИЕ

ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

    Няколко пъти в годината мама се сеща, че е момиче от село. Случва й се обикновено, кога закъсаме за ядене. Грабваме раници, щайги, торби, чанти, всякакви празни съдове и кашони и се хвърляме в автобуса за Пльоковица.

    Пролет. Пеперудките на молеца танцуват на рояци над цъфналите храсти. Зимата бе дълга и мразовита. Последната бучица свинска мас излапахме с последните шепи боб. Значи, време е да поемем към прованса. Полуглухата Ламберия може да служи за музеен експонат на прачовека, че е с мустаци.

   Видя ни, и залости курника. Знае тя слабостта ми към високите скорости, та крие дядовия велосипед, не дава да го покарам, но ще го яхна аз това колело, каквото и да става.

    След "Ох-ах!" и "Ле-ле, мама, колко си отслабнала!" – майка и дъщеря се заеха да оскубят шестте заклани от Тотю кокошки. Опърлиха ги, изчистиха ги, запалиха пещта да ги опекат задушени в лук и доматен сос. По това време Гица се изтяга в брезентовия хамак под крушата, оплаква се на висок глас колко й е зле, изстисква си пъпкити, оформя си с пинсета веждите, ноктите си пили лакира в кърваво алено, примижава срещу слънцето, чеше се. Лицето й придобило вид на месечината над Странджа. Мързи я, та си чисти пъпките полегнала, пъшка през десетина минути, всички да я чуят:

    – Туй нашто живот ли е! Туй нашто не е живот! – И се унася, чак примлясква.

    Тотю отпухтя при овчарите да изкрънка няколко едри буци меко като тесто, но ароматно сирене. Исках и аз с него да ида, но ме отпрати като същински маршал Толбухин. Неудобно му е да го слушам как се прави на селянин със селяните. Инак ах колко се гордее, че и прадядо му е в града раждан! Все това натяква на мама, когато спорят кой е по-прост; огладнее ли обаче, като жребец раванлия препуска към селянията.

    За мене село ще рече суджучета, луканчица, кокоши кълки, пуйка с оризец, пържени свински дробчета, лакомства от брашънце, яйчица и орехови ядки; ще рече ароматни сосове, компот от вишни и афъзки, медец – пчелен и боров, осем вида туршии, салати, чубрица, кантарион, мащерка и сред билките една, дето казва всичко дотук изброено само с две думи – бабина душица. А мухабетите до късно вечер край огнището зиме, задевките под благоухаещата акация лете...!

    Небето над нашата сиромашка Пльоковица е копринено синьо, въздухът – свеж, слънцето и месечината с надвисналите гроздове трепкащи звезди по радват душата отколкото светлинните реклами в града.

    Старата Ламберия да ти извърти козунак, три педи висок, мек, дъхав, пък се и точи на конци! Ами баклавата! Ами тиквеникът! Ами свинските пържолки, ох! Ами зрелият боб, дето ти се топи в устата като масло, особено когато е варен с кисело зеленце! Ами онези ситни сърмички с ориз, в който са омешани късчета месце…

    Царица е баба, кога готви чорби с ориз: чорбица подлучена и киселка, чорба с билки и мерудия или чорба от коприва, спанак, лапад, или върхът! – от дреболиите на пуйка със скилидки чесън и подправки, които само Ламберия знае! Поема мога да напиша за умението й да меси, точи, вари и пече.

    Гледай-гледай как се отплеснах!

    Пладне е. Юлия се мотае из градината – пасе магданоз, та няма кой да върви подире ми. Всеки с нещо си се заел… И се вмъквам като лисица в курника.

    Отгръщам чергите, под които е велосипедът на дядо Нейчо. Избутах го навън този ценен виненочервен велосипед и оттам – "Хей, поле широко! Хей, Балкан ти роден наш!" – както се пее в песента.

    Криво-ляво поемам по нанадолнището. Ама нали не съм яздил колело, та от седлото – ха, в треволяка и угарта. Най-сетне кацвам криво-ляво на рамката като бръмбар на трънка. Все по-бързо и по-бързо. Братлета-а-а, летя-я-я-я… Няма ли кой да ме забележи-и-и-и…? Няма ли кой да ме спре!

    Апетитът идвал с яденето, главоболията – с мерака. Спуснах се на два пъти по меко заоблената полегата ливада. Малко ми се видя, та се изкатерих до билото на Върла могила. Хвърлих се оттам с главата напред по стръмното като състезател в алпийските спортове, като някой красив рус, синеок Йохансон-Мохансон.

    Не щеш ли, както съм се засилил срещу вятъра с издула се откъм гърба риза, изпречи ми се съборетина от кал, слама и говежди фъшкии, а вътре (после разбрах) лежи болно теленце. Набрал съм втора космическа скорост. Кефът е кеф, лошото е, че от един миг нататък и най-храбрия космонавт го хваща шубето. Моментът, кога с изненада откриваш внезапния студен страх у себе си, е начало на всяка катастрофа. Та съвет от мен: Усетиш ли притеснение, удряй спирачките. Не успееш ли овреме да се спреш, отиваш си.

    И съм изгубил равновесие. Моят луд кон-вихрогон, моята ракета ме хвърли от седлото и без мен продължи надолу по урвата. Усещам, че вече не летя, а излитам. Чудно усещане! Безтегловността усетих, както и космическата самота. После нещо ме завъртя като центрофугата на пералня, плесна ме о земята, майко, черната като мръсен парцал, като недонакисната и недоизпрана мокра дрипа.

    Пипнешком пробвам да узная:

    – цял ли съм, не съм ли на парчета кокали и месо;
    – мозъкът ми с мен ли е, на място ли си е;
    – червата ми не са ли се оплели в храсталака и по камънаците;
    – кръв от дълбока някоя юнашка рана дали буйно не шурти;
    – ръце, крак, зъби, челюст, уши, нос, гърло при мен ли са.

    Късмет е, че съм се понесъл като Икар с два метра дървена ограда към копата сено и вече без крила (без оградата, значи) съм влетял при теленцето. Освести ме мучене.

    Куцук-куцук, заднишком дотътрих дядовия байк до Змийски геран. Каплата – на осем, кормилото – на две. Не е за гледане. Лашнах тленните останки на колелото в кладенеца, треснаха се те дваж-триж о камъните и цопнаха на дъното. Да можеше дядо Нейчо от пльоковското буренясало гробище да ме зърне, нямаше да му стане драго. Като овен се перчел някога Нейчо, че е стопанин, а ей го на! – внукът му като столипиновски циганин се тули по драките, занича случаен пътник не го ли е видял какви ги върши.

    – Па много ви й кротку днес детиту, бе Тотко! Ванчо, що ти й терсене, чоджум? – чуди ми се баба ми Ламберия, турила ръце под престилката.

    – Пак някоя беля! – измуча тате с чук в ръка и пирони в устата, даже без да ме и поглежда. Ковеше пейка до цветната леха.

    – Какво пак е направил, тате? – чувам четиригодишната Юлия.

    – Нищо ми няма. Юлийо, престани!

    – И ризата му разпрана! – Ето я и мама, запретнала ръкави до лактите. Челото й чак обрашнено.

    И тогава в онзи космически ден и час проеча прозявката на Гица. Тази гръмка въздишка от Гициното гърло ме спаси. То не беше звук като от прозявка. То беше тръбен зов на индийски боен слон.

    – А-а-ах, туй нашто живот ли е? – пита слонът. И слонът сам си отговаря: – Не-е! Не е то живот. Никакъв живот туй нашто не е.

    Лежи си Гица в хамака, опнала се по гръб, мига-мига като хамстер в трици. Хем сладичко се усмихва. Над нея като бяло булчино венче вие се роякът на вълнения молец. Пустата му Гица! Настрада се Гица в бедното Пльоковица. Тате озадачен, но мълчалив, й хвърля мрачни погледи, муси се, ама зъб не обелва. Остави ги мама сами двамата – брат й сестра, помежду си да се разберат.

    Както винаги, докато Многострадална Геновева мързелува, тъй я мързи, че чак я боли, та чак пъшка от скука, брат й все ще си намери работа било при животните, било по двора. Не е той научен да скучае и тъне в леност. Да седи и върти палци е наказание за него. В много редките случаи, кога няма какво да похване, отведнъж става безпомощен и някак не на място. Харен е, когато работи, вдаден в практична някоя, макар наивна, негова си идея да подрежда света и да мечтае.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 20 apr. 2017

Story – КАКВО СТАНА ПО-НАТАТЪК

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава IХ

КАКВО СТАНА

ПО-НАТАТЪК

    Лампите светнаха и виждам, Марияна се оплескала, чорапогащникът й, лицето, роклята й – омазани със сироп. Плискам вода от чешмичката, лекетата – вместо да изчезнат все по-едри, напомнят абстрактна живопис. Въпросът е що седнах до нея.

   Приятелките й притичаха като че да я успокоят, а ме съсипаха с техните "ах" и "олеле": "Ах, колчаво петно! Олеле-е, и тук, и тук! Язък за модерната кройка! Ами че това вече е за боклука!"

   Плискам и мажа. От петната в разни нюанси на розовото роклята заприлича на училищната карта по Древна история на Балканите. Нещастницата помоли да я придружа до тях. От благодарност по пътя ми облива рамото със сълзи, разправя как ще я посрещнат, какво ще й се случи. Не бях виждал толкова плач на едно място. Били са ме с тояга, кол, лобут съм ял бетер циганско дайре на сватба, падал съм от салкъм по-висок от къща в обятията на пъдаря, кървял съм, а не е имало грам отчаяние. Ако е било рев, било е, за да мина по леката процедура. Ако са били сълзи, било е да види светът колко зъл е онзи, който ме налага. А женският ум инак е скроен, по друг начин мери. Момиченцата са изключително чувствителни, нежни, плахи, готини… и подли същества.

   Готов бях да се втурна при строгия баща, да му разкажа как страда дъщеря му, да призовавам за милост… да признавам, че виновният съм аз, само аз и пак аз. Мен да бие звярът, само на милото момиче да не посяга!…

   Е, нищо подобно не се случи – ни крясъци, ни тряскане на дограма. Две хлапенца ме видяха да обикалям в сумрака, вперил очи в балкона, и ми се изплезиха:

    – Знаем, зна-е-ем… Знаем що се криеш.

    На следния ден в училищния двор ме посрещат хлапета от вторите класове с весели крясъци "Хей любовчията!" Кикотят се те, пък аз отричам, но Коцето от VII-а им каза, че в моето състояние и печен мъжкар би сбъркал, понеже пред женската хитрост мъжът е сляп като кърт.

    – Зайци, какво е любовта? – обръща се Коцето към сбралите се малчугани. – Любов е да не разбираш какви ги вършиш.

    В нощта срещу събота ми се яви самият Мефистофел. В старичка чавдарка Мефистофел, като контрольор на контрольорите, ме хваща, че съм обул крадени маратонки "Адидас" от 260 лева. И ме водят на съд.

   "Той внесе в операта захарен памук на клечка?"– рече Кавръкова, облечена в алена тога на инквизитор. Шеф на Преизподнята, която напомни нашия общински психодиспансер на Джендем тепе, се оказа Фауст. Братлета, адът не в небето, на Земята е адът. Виждал съм го този ад, наистина. И не само в лудницата, но съм го виждал и в цеха за панели на нашия домостроителен комбинат.

    "Признай що внесе памука!" – рече Фауст и ми обяви дуел със саби, защото Мариянчето се оказа всъщност неговата любима Маргарита.

    Не пожелах да се бия заради момиче и заповядаха да рецитирам "Опълченците на Шипка" и "Джифтара, джифтара там на Балкана" (Жив е той, жив е там на Балкана), а Кавръкова през това време стържеше на разбрицаната си цигулка. От пердах ме отърва пазачът на бирената фабрика "Каменица". Фердо ме превърна в пиле-орел. Снасям червено великденско яйце, моля да го дадат на Мариянчето в знак на покаяние. Втурват се да ме пленят контрольори по транспорта, че пътувам без билет. Размахах криле и въздушните течения ме отнесоха към островите на Егея. Под мен се оказа обаче не Омировата Елада, а Голямата дрипава училищна карта на нашата България. Долу препускаха гордите траки на бели коне и с бързи колесници, непримирими воини, целите в златни доспехи. Видях и най-красивия град на света според елина Херодот.

   Ала кой идиот гасил фас точно, където върху картата би трябвало да се намира родният ми град, моят мил древен, царствен, мраморен и златен Евмолпия-Пулпудева-Тримонциум-Филипополис-Пълдин-Плъдин-Плъвдив-Филибе-Пловдив? Насред Тракия лъщи мораво леке от развалена химикалка, сякаш с юмрук някой бе насинил лявото око на госпожа Историята.

   Такива дивотии не се сънуват всяка нощ! В събота вечер Гица пипна челото ми:

   – Ванчо, гориш, миличък. – И пак тури картофи да вари, че моите болести само картофено пюре ги цери.

   Сега гълтам хинин, разтриват ме с ракия, глезят ме. Тотю мърмори, че не можем да си позволим лукса да боледуваме. В тези хайдушки времена имат законно право да боледуват и да се глезят само момченцата на заможните тарикати.

    Боледуването хлебарят наричаше глезене.

    На такъв хал, в нощта срещу събота съм нанизал почти седем страници писмо до Марияна. Гушнал писмото, спал съм до понеделник. Най-чудното обаче е, че до онзи момент повече от страничка свободно съчинение не бях успял да напиша.

    В цялата работа с оплескания чорапогащник има нещо оптимистично. Таткото на Марияна е спец по дизайна на разцветките и импрегнацията на памук и вата в текстилния комбинат "Марица". Видял ефекта от захарния памук и грейнал от кеф. Затичал се да експериментира в лабораторията на комбината.

    Тъй че човек никога не знае от коя трънка ще изскочи зайчето, нали!

Столипиново, Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 19 apr. 2017