Story – КАКВО СТАНА ПО-НАТАТЪК

Книгата, на която не било писано да види бял свят

Глава IХ

КАКВО СТАНА

ПО-НАТАТЪК

    Лампите светнаха и виждам, Марияна се оплескала, чорапогащникът й, лицето, роклята й – омазани със сироп. Плискам вода от чешмичката, лекетата – вместо да изчезнат все по-едри, напомнят абстрактна живопис. Въпросът е що седнах до нея.

   Приятелките й притичаха като че да я успокоят, а ме съсипаха с техните "ах" и "олеле": "Ах, колчаво петно! Олеле-е, и тук, и тук! Язък за модерната кройка! Ами че това вече е за боклука!"

   Плискам и мажа. От петната в разни нюанси на розовото роклята заприлича на училищната карта по Древна история на Балканите. Нещастницата помоли да я придружа до тях. От благодарност по пътя ми облива рамото със сълзи, разправя как ще я посрещнат, какво ще й се случи. Не бях виждал толкова плач на едно място. Били са ме с тояга, кол, лобут съм ял бетер циганско дайре на сватба, падал съм от салкъм по-висок от къща в обятията на пъдаря, кървял съм, а не е имало грам отчаяние. Ако е било рев, било е, за да мина по леката процедура. Ако са били сълзи, било е да види светът колко зъл е онзи, който ме налага. А женският ум инак е скроен, по друг начин мери. Момиченцата са изключително чувствителни, нежни, плахи, готини… и подли същества.

   Готов бях да се втурна при строгия баща, да му разкажа как страда дъщеря му, да призовавам за милост… да признавам, че виновният съм аз, само аз и пак аз. Мен да бие звярът, само на милото момиче да не посяга!…

   Е, нищо подобно не се случи – ни крясъци, ни тряскане на дограма. Две хлапенца ме видяха да обикалям в сумрака, вперил очи в балкона, и ми се изплезиха:

    – Знаем, зна-е-ем… Знаем що се криеш.

    На следния ден в училищния двор ме посрещат хлапета от вторите класове с весели крясъци "Хей любовчията!" Кикотят се те, пък аз отричам, но Коцето от VII-а им каза, че в моето състояние и печен мъжкар би сбъркал, понеже пред женската хитрост мъжът е сляп като кърт.

    – Зайци, какво е любовта? – обръща се Коцето към сбралите се малчугани. – Любов е да не разбираш какви ги вършиш.

    В нощта срещу събота ми се яви самият Мефистофел. В старичка чавдарка Мефистофел, като контрольор на контрольорите, ме хваща, че съм обул крадени маратонки "Адидас" от 260 лева. И ме водят на съд.

   "Той внесе в операта захарен памук на клечка?"– рече Кавръкова, облечена в алена тога на инквизитор. Шеф на Преизподнята, която напомни нашия общински психодиспансер на Джендем тепе, се оказа Фауст. Братлета, адът не в небето, на Земята е адът. Виждал съм го този ад, наистина. И не само в лудницата, но съм го виждал и в цеха за панели на нашия домостроителен комбинат.

    "Признай що внесе памука!" – рече Фауст и ми обяви дуел със саби, защото Мариянчето се оказа всъщност неговата любима Маргарита.

    Не пожелах да се бия заради момиче и заповядаха да рецитирам "Опълченците на Шипка" и "Джифтара, джифтара там на Балкана" (Жив е той, жив е там на Балкана), а Кавръкова през това време стържеше на разбрицаната си цигулка. От пердах ме отърва пазачът на бирената фабрика "Каменица". Фердо ме превърна в пиле-орел. Снасям червено великденско яйце, моля да го дадат на Мариянчето в знак на покаяние. Втурват се да ме пленят контрольори по транспорта, че пътувам без билет. Размахах криле и въздушните течения ме отнесоха към островите на Егея. Под мен се оказа обаче не Омировата Елада, а Голямата дрипава училищна карта на нашата България. Долу препускаха гордите траки на бели коне и с бързи колесници, непримирими воини, целите в златни доспехи. Видях и най-красивия град на света според елина Херодот.

   Ала кой идиот гасил фас точно, където върху картата би трябвало да се намира родният ми град, моят мил древен, царствен, мраморен и златен Евмолпия-Пулпудева-Тримонциум-Филипополис-Пълдин-Плъдин-Плъвдив-Филибе-Пловдив? Насред Тракия лъщи мораво леке от развалена химикалка, сякаш с юмрук някой бе насинил лявото око на госпожа Историята.

   Такива дивотии не се сънуват всяка нощ! В събота вечер Гица пипна челото ми:

   – Ванчо, гориш, миличък. – И пак тури картофи да вари, че моите болести само картофено пюре ги цери.

   Сега гълтам хинин, разтриват ме с ракия, глезят ме. Тотю мърмори, че не можем да си позволим лукса да боледуваме. В тези хайдушки времена имат законно право да боледуват и да се глезят само момченцата на заможните тарикати.

    Боледуването хлебарят наричаше глезене.

    На такъв хал, в нощта срещу събота съм нанизал почти седем страници писмо до Марияна. Гушнал писмото, спал съм до понеделник. Най-чудното обаче е, че до онзи момент повече от страничка свободно съчинение не бях успял да напиша.

    В цялата работа с оплескания чорапогащник има нещо оптимистично. Таткото на Марияна е спец по дизайна на разцветките и импрегнацията на памук и вата в текстилния комбинат "Марица". Видял ефекта от захарния памук и грейнал от кеф. Затичал се да експериментира в лабораторията на комбината.

    Тъй че човек никога не знае от коя трънка ще изскочи зайчето, нали!

Столипиново, Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 19 apr. 2017