Публицистика – ПРЕДИ ПОЛЕТА ЗА ЧИКАГО

ПРЕДИ ПОЛЕТА 

ЗА ЧИКАГО

Post scriptum към разказа "Крайпътен ресторант"

    1. Читателката

    – Изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча. Ще кажа само, че този разказ, независимо от годината, когато е писан, е непреходен. Преминавайки през времето, все някъде ще има човеци като тези, и те все някъде ще седят, после ще стават и ще си вървят, ще живеят в своя микросвят, понякога дори няма да говорят, понякога ще мълчат, но винаги ще се разбират. Малко се натъжих от усещането за някаква обреченост у тях, която долових, докато четох, но те са си наясно. А може и да си е само мое усещане, знам ли!

    2. Авторът

   – Седнали сме срещу черквата "Св. Петка" в кафенето току над булеварда – моя милост, тогавашната ми приятелка и по-малката й сестра, която се колебаеше дали да замине за Чикаго при господин мъжа си или да остане тук, в Пловдив, при една невъзможна, изненадала я като пролетна буря внезапна любов. Предната вечер на масата, към близките си заявила: "Знам, че на всички ще ви олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя".

    Билетът за самолета до Чикаго, визата, документите, всичко необходимо беше вече приготвила за път, и значи, седим в кафенето и тя подхвана за този мой разказ "Крайпътен ресторант" – нещо, което никой не би очаквал от нея точно пък в такъв драматичен момент от живота й. Каза, че за пръв път открила как зад изреченото от героите има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят, драга libra.

    Днес тя е една много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в квартал за замогнали се американци, разполага с чудесен дом, басейн в домашния парк на дома, кара модерна лъскава кола и изобщо би трябвало да й е добре. Но аз не мога да се отърва от усещането, че в онзи слънчев подиробяд преди доста години, докато ни е говорила за разказа, тя горката просто си е вземала сбогом с изкусителния, непредвидимия и именно затова разкошен живот тук, в нашата бедничка, опоскана от наглеци България, без която животът става безумно печален, независимо колко печелиш и харчиш, кои от най-важните персони на Града и Държавата са ти в компанията, какво уиски пиеш и какви пури си в състояние да пушиш, от коя най-най-престижна световна марка си поръчваш дрехите, патъците, капелите, бижутата.

    3. Читателят

    – Може би точно на това ресторантче в една далечна година чаках закъсали с колата си приятели. Тогава още нямаше джиесеми. Наблизо имаше овощни градини и местните бяха плъзнала из тях: едните беряха, другите продаваха край пътя, ние пиехме топла бира. Колко далече е това време! Ей какви картини ми се завъртяха в ума, докато четях разказа ти – изпълнени със спокойна и безсмислена меланхолия, като настроение, което идва от лятната жега, когато всяко излизане от прохладната сянка ти се струва безпътно, ненужно, когато маранята над асфалта лепне. Написал си годината; мисля, че е без значение в едно безвремие. 

     4. Авторът 

     – Не е безвремие, драги daik. Просто много за кратко сме тук, на Земята, за да усетим Вселената вътре в нас и около нас. И вижте с какво се занимаваме само: да обидим, да нараним, да грабнем нещо, което съвсем няма да ни направи щастливи, да унижим всеки, който ни се изпречи пред очи... Направо отвратителни!

    Библейската притча, като жанр, е наглед простичка и безизкусна материя, а крие страховита сила, която би трябвало да ни помага да се справим със собствената си суета. Внимателно погледнат, животът е печална работа; така че за себе си избрах самоиронията като добър начин да се спасявам от меланхолията, която ме обзема от време на време при вида на хищничеството и грандоманията. Поне за България – не виждам ни един нравствен ориентир. Ала вроденият ми инатлив оптимизъм на българин по род ми крещи в мозъка с огромни кървави букви: "Засега не откриваш. Засега!!!"

     4. Читателката

     – А аз, докато чета за тази жена – сестрата на приятелката ти, тази много-много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена, се сещам за "Мостовете на Медисън" на Робърт Джеймс Уолър, която четох преди десетина години, и си мисля: А дали всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед?

       5. Авторът

       – Май това беше реторичен въпрос. Няма по-фино средство да се разбере какво става в човешката душа от изкуството, и на първо място може би: от най-понятното сред изкуствата – художествената литература. Оказва се, думите са безпомощни да изразят всички онези фини вибрации на чар, притеснение, отврат, които излъчва човекът. И тогава музите най-вероятно са подсказали, че по-важно от всичко, което крещиш, е онова пространство на заредена с послания тишина между репликите. 

    Не съм чел книгата, която споменавате. След "Мадам Бовари" на Флобер и "Ана Каренина" на Лев Толстой обаятелните скучаещи дами са повод за изследване на интуитивното у човека. А защо женските характери служат за тази цел, мисля, не е нужно пред интелигентна публика да обяснявам. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 9 uli 2006 – edited 16 fev. 2017

Story – Писма до Re.

Писма до Re.*

     5 noe. 2001 

    Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си. 

         9 noe. 2001

    "Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме"... Гатанка, затруднила великия Омир, зададена от хлапетата на рибарите от остров Хиос. До края на живота си, според легендата, не успял да разгадае вложеното послание в тази уж детска гатанка. 

      Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, Непосегналия да се възползва. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни християнска цивилизация. 

       25 noe. 2001 

    Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, ала съвсем не е смирен. Защо съм на този свят? Явно – не съм нужен; скрито – ида откъм мъртвите да кажа нещо, което и за мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тази бясна съпротива на посредственото насрещу ми: лицемерничи, усмихва ми се ехидно, крещи ми назидателно: "Отрепка си. Умозрителен си и непохватен, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие". 

    И що да сторя; от себе си не бягам; това съм – пред икони не посягам да се кръстя, защото Бог (ако Го има), смятам, е у всекиго от нас; Той отваря пред мен хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето – ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще нека се кръсти, не ми се полага да се кръстя пред мене си Простосмъртния. 

    Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в този свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че някъде има такова същество. Тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си, не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори заради илюзии, нерядко – в чест на някой измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

    Това трябваше да ти се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тази земя. Вече знам кой съм – слепци водя и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността.

    По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е нежна и уязвима отвътре. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен съм. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се смеят в лице, както лукаво някога се облазяваха от присъствието ми сред тях.

    И ще си отида по реда. Други ще заговорят в същия стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие иде, а от покайване. А може пък и наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм сред тълпата от разумни и трезви?

    Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да ми каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда участ, чужда съдба и не бива да ме занимава.

    Свободна ли е в избора? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем, ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво! С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката наоколо – най-после удовлетворена; единствен може би, си мисля, че греши, особено когато сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.

    Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли точно това животът ни в цялото си величие и шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама, когато го прави. Защото пред съвестта си човек не бива с друг до себе си да се изправя, не и пред любопитните очи на други хора.

    Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детенцето не е в състояние само да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе до насита с нея, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено.

    Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далече може да стигне в играта, и сам себе си залага върху рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащият, ала странични хора тук не обсъждам.

       "Любовта – това са дарове от кладата, и винаги за нищо – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)**. Страшно е да вложиш себе си в някой друг за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга."***

        27 noe. 2001

    До Re.! 

     Не искаш да ме боли. Желаеш от цялото си сърце да съм пак щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозе, когато всичко свое виждам да се люлее, в руини да потъва, да губи смисъл! Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и друг да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявал съм си, че съм силен, точно когато съм толкова безпомощен: едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам днес! Как никъде не съм си на мястото! Колко излишно, колко неуместно е което изричам и което върша!

     Стоя вкопан до гърди сред вълни от движещи се пясъци. Суетен и смешен, погледнат отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпът на Вселената, а скучно човече от покрайнините на живота.

    Имам ли личен живот? 

    Подчиних всичко на писането и в твоя чест. Стоящият в сянка съм, подземният книжен червей. Приех тази роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за вътрешните мои неуредици и несъгласия! Приех този дял заради разкоша да се усещам обичан и нужен; нито едното, нито другото било вярно. Леле, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса!

    Какво ли знам за теб? 

    Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми показвала колко самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие назаем, крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на нашия илюзорен Остров.

    Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив клоун съм бил!

      Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В объркания наш досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как така бързо, как тъй друг е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен! 

      Просяк съм, а Онзи човек там е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да огледа храма ни отвътре; а къде съм бил аз? Бил съм на пътя ви един към друг; като объл камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам, отминавате хванати за ръце, най-после сякаш истински, най-после докрай щастливи заедно. 

      Това, което десет години си ми отказвала, нему си поднесла даром, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която си знае цената и държи да я купят скъпо. 

      И тук си задавам въпроса: какво правя, работа ли ми е да те мисля, по тебе да страдам? Разумът гърми: Не ти е работа вече да я мислиш! Сърцето обаче друго шепне. От сърцето са ми тези гърчове. И не ми се живее вече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти звънко като хладна камбанка от бронз в гърдите. Тези дни времето спря своя бяг и стана тихо, ужасяващо, космически пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният ми свят. 

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари,
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас кръжи като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован този стих,
декември е у мен, а мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
красива грешница, до края до мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен

като жена, като любима до сетния ми ден.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 

Plovdiv, edited 15 fev. 2017

____
* Вж. http://afish.bg/knigi/lyubovnoto-pismo-na-lord-bajron-do-lejdi-karolin.html

** Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата й „Насаме със себе си”, изд. 1977 г.
*** Цит.съч., с.214.

Ars Poetica – ОТНОСНО ЛЮБОВТА

ОТНОСНО ЛЮБОВТА

Като човек, какво да правя –

и аз от някой имам нужда,

жена ми трябва, но такава:

дори и малко дива, чужда.

А може би по-харно ще е

съвсем да сме си непознати,

да можем някак двама с нея

на чисто да сме във играта.

Да няма "Помниш ли оная?",

да няма "Любиш ли го още?" –

и вместо светло да мечтаем,

да ровим в миналите нощи.

Посегна ли да я прегръщам,

посегне ли да ме целува,

да знае бедната ни къща:

любов с пари се не купува,

любов от спомен се не буди,

любов не значи "Длъжен си ми!"

Любов – това е малко чудо

и самота със твойто име.

Когато вятърът в олука

навява мраз и люта зима,

дори и да те няма тука,

да ми е топло, че те има.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 fev. 2016 – edited 15 fev. 2017

Ars Poetica – СОРЕН ЛЪЖЕЦА

СОРЕН ЛЪЖЕЦА

В къщурката под големия кестен зелен
в самия край, сред боклуците на квартала
самичък живееше добричкият дядо Сорен,
педя душица, две педи – брадата му бяла.

Сбирахме се хлапенцата от няколко махали
да послушаме как дядо Сорен ще ни лъже
как ходил в далечни земи,
как вършел купища бели,
как срещал хора разни от кол и от въже,
как от невероятно заплетени положения
само с арменска хитрост се измъквал,
проникнал, да не повярваш, и в самия Пъкъл,
посрещнат от дяволите космати, рогати
и тях метнал, разбира се, без да си изпати.

Друг път разправяше за чудните Райски селения,
за онези там необясними небесни знамения,
предвещаващи точно това или онова, 

което ще се стовари върху нечия луда глава,

или някому ще му се усмихне щастието –

 ще се събуди на сутринта ужасно богат

 и ще я кара само на боза, баклава и пасти,

и ще носи костюми от най-скъпия плат...

 
Подир обяда – вместо да спим по леглата си,
скришом от нашите майки, от бабите
се измъквахме и търчахме пак там,
в запустялото дворче с големите кактуси 

при Сорен Лъжеца, който живееше сам.

И значи, шепнешком той ни разправи 

как срещнал случайно на улицата веднъж 

странен, изпусталял и опърпан мъж;

и онзи му поискал поне коричка хляб.

Бил кожа и кости, ама толкова слаб,

че Сорен,

 който в онзи най-случаен момент

случайно нямал и залъче хлебец,

изтърчал при бакалина, тоже арменец,

и го помолил: Таквор, дай малко хляб,

че онзи човек там, зад дувара отзад, 

като гледам, душа бере.

И Таквор рекъл: Е, ми добре!

И му дал естествено.

Обаче хлябът, който знаем: е бял,

бил чер като въглен, и не само това,

недопечен бил, влажен, мухлясъл.

Какво си ми дал? – изкрещял Сорен Лъжеца.

Каквото си заслужил! – отвърнал хитрецът.

И какво да стори бедният Сорен,

с този комат търчи при госта необикновен.

 Ала госта вече никакъв го нямало,

независимо че Сорен крещял, врещял,

подскачал, дерял си гърлото, 

косите си скубал,

заничал зад бурена и тръните край оградата
и зад кактусите големи, зелени на двора...

Същата вечер се извила буря там горе, 

в небесата над Пловдив, 

разтресъл се Джендема, 

развълнувала се земята 
като същинско море,

и от забуления с прахоляци свод

треснала светкавица и Сорен видял

бакалина Таквор как се щура обезумял
по двора

и кълне насъбралия се беден народ,

че му е подпалил милия имот. 

Ей тъй ни омайваше Лъжеца Сорен – 

педя душица, две педи брада,
най-добрият човек, ако питате мен,
но и аз го сънувах като Дявол с рога.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 2 uni 2000 – edited 14 fev. 2017