Story – Писма до Re.

Писма до Re.*

     5 noe. 2001 

    Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си. 

         9 noe. 2001

    "Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме"... Гатанка, затруднила великия Омир, зададена от хлапетата на рибарите от остров Хиос. До края на живота си, според легендата, не успял да разгадае вложеното послание в тази уж детска гатанка. 

      Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, Непосегналия да се възползва. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни християнска цивилизация. 

       25 noe. 2001 

    Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, ала съвсем не е смирен. Защо съм на този свят? Явно – не съм нужен; скрито – ида откъм мъртвите да кажа нещо, което и за мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тази бясна съпротива на посредственото насрещу ми: лицемерничи, усмихва ми се ехидно, крещи ми назидателно: "Отрепка си. Умозрителен си и непохватен, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие". 

    И що да сторя; от себе си не бягам; това съм – пред икони не посягам да се кръстя, защото Бог (ако Го има), смятам, е у всекиго от нас; Той отваря пред мен хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето – ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще нека се кръсти, не ми се полага да се кръстя пред мене си Простосмъртния. 

    Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в този свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че някъде има такова същество. Тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си, не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори заради илюзии, нерядко – в чест на някой измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

    Това трябваше да ти се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тази земя. Вече знам кой съм – слепци водя и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността.

    По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е нежна и уязвима отвътре. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен съм. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се смеят в лице, както лукаво някога се облазяваха от присъствието ми сред тях.

    И ще си отида по реда. Други ще заговорят в същия стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие иде, а от покайване. А може пък и наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм сред тълпата от разумни и трезви?

    Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да ми каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда участ, чужда съдба и не бива да ме занимава.

    Свободна ли е в избора? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем, ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво! С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката наоколо – най-после удовлетворена; единствен може би, си мисля, че греши, особено когато сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.

    Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли точно това животът ни в цялото си величие и шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама, когато го прави. Защото пред съвестта си човек не бива с друг до себе си да се изправя, не и пред любопитните очи на други хора.

    Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детенцето не е в състояние само да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе до насита с нея, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено.

    Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далече може да стигне в играта, и сам себе си залага върху рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащият, ала странични хора тук не обсъждам.

       "Любовта – това са дарове от кладата, и винаги за нищо – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)**. Страшно е да вложиш себе си в някой друг за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга."***

        27 noe. 2001

    До Re.! 

     Не искаш да ме боли. Желаеш от цялото си сърце да съм пак щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозе, когато всичко свое виждам да се люлее, в руини да потъва, да губи смисъл! Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и друг да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявал съм си, че съм силен, точно когато съм толкова безпомощен: едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам днес! Как никъде не съм си на мястото! Колко излишно, колко неуместно е което изричам и което върша!

     Стоя вкопан до гърди сред вълни от движещи се пясъци. Суетен и смешен, погледнат отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпът на Вселената, а скучно човече от покрайнините на живота.

    Имам ли личен живот? 

    Подчиних всичко на писането и в твоя чест. Стоящият в сянка съм, подземният книжен червей. Приех тази роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за вътрешните мои неуредици и несъгласия! Приех този дял заради разкоша да се усещам обичан и нужен; нито едното, нито другото било вярно. Леле, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса!

    Какво ли знам за теб? 

    Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми показвала колко самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие назаем, крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на нашия илюзорен Остров.

    Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив клоун съм бил!

      Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В объркания наш досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как така бързо, как тъй друг е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен! 

      Просяк съм, а Онзи човек там е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да огледа храма ни отвътре; а къде съм бил аз? Бил съм на пътя ви един към друг; като объл камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам, отминавате хванати за ръце, най-после сякаш истински, най-после докрай щастливи заедно. 

      Това, което десет години си ми отказвала, нему си поднесла даром, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която си знае цената и държи да я купят скъпо. 

      И тук си задавам въпроса: какво правя, работа ли ми е да те мисля, по тебе да страдам? Разумът гърми: Не ти е работа вече да я мислиш! Сърцето обаче друго шепне. От сърцето са ми тези гърчове. И не ми се живее вече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти звънко като хладна камбанка от бронз в гърдите. Тези дни времето спря своя бяг и стана тихо, ужасяващо, космически пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният ми свят. 

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари,
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас кръжи като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован този стих,
декември е у мен, а мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
красива грешница, до края до мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен

като жена, като любима до сетния ми ден.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 

Plovdiv, edited 15 fev. 2017

____
* Вж. http://afish.bg/knigi/lyubovnoto-pismo-na-lord-bajron-do-lejdi-karolin.html

** Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата й „Насаме със себе си”, изд. 1977 г.
*** Цит.съч., с.214.