Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Публицистика – ПРЕДИ ПОЛЕТА ЗА ЧИКАГО

ПРЕДИ ПОЛЕТА 
ЗА ЧИКАГО

Post scriptum към разказа "Крайпътен ресторант"

    1. Читателката

    – Изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча. Ще кажа само, че този разказ, независимо от годината, когато е писан, е непреходен. Преминавайки през времето, все някъде ще има човеци като тези, и те все някъде ще седят, после ще стават и ще си вървят, ще живеят в своя микросвят, понякога дори няма да говорят, понякога ще мълчат, но винаги ще се разбират. Малко се натъжих от усещането за някаква обреченост у тях, която долових, докато четох, но те са си наясно. А може и да си е само мое усещане, знам ли!

    2. Авторът

   – Седнали сме срещу черквата "Св. Петка" в кафенето току над булевардамоя милост, тогавашната ми приятелка и по-малката й сестра, която се колебаеше дали да замине за Чикаго при господин мъжа си или да остане тук, в Пловдив, при една невъзможна, изненадала я като пролетна буря внезапна любов. Предната вечер на масата, към близките си заявила: "Знам, че на всички ще ви олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя".

    Билетът за самолета до Чикаго, визата, документите, всичко необходимо беше вече приготвила за път, и значи, седим в кафенето и тя подхвана за този мой разказ "Крайпътен ресторант" – нещо, което никой не би очаквал от нея точно пък в такъв драматичен момент от живота й. Каза, че за пръв път открила как зад изреченото от героите има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят, драга libra.

    Днес тя е една много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в квартал за замогнали се американци, разполага с чудесен дом, басейн в домашния парк на дома, кара модерна лъскава кола и изобщо би трябвало да й е добре. Но аз не мога да се отърва от усещането, че в онзи слънчев подиробяд преди доста години, докато ни е говорила за разказа, тя горката просто си е вземала сбогом с изкусителния, непредвидимия и именно затова разкошен живот тук, в нашата бедничка, опоскана от наглеци България, без която животът става безумно печален, независимо колко печелиш и харчиш, кои от най-важните персони на Града и Държавата са ти в компанията, какво уиски пиеш и какви пури си в състояние да пушиш, от коя най-най-престижна световна марка си поръчваш дрехите, патъците, капелите, бижутата.

    3. Читателят

    – Може би точно на това ресторантче в една далечна година чаках закъсали с колата си приятели. Тогава още нямаше джиесеми. Наблизо имаше овощни градини и местните бяха плъзнала из тях: едните беряха, другите продаваха край пътя, ние пиехме топла бира. Колко далече е това време! Ей какви картини ми се завъртяха в ума, докато четях разказа ти – изпълнени със спокойна и безсмислена меланхолия, като настроение, което идва от лятната жега, когато всяко излизане от прохладната сянка ти се струва безпътно, ненужно, когато маранята над асфалта лепне. Написал си годината; мисля, че е без значение в едно безвремие. 

     4. Авторът 

     – Не е безвремие, драги daik. Просто много за кратко сме тук, на Земята, за да усетим Вселената вътре в нас и около нас. И вижте с какво се занимаваме само: да обидим, да нараним, да грабнем нещо, което съвсем няма да ни направи щастливи, да унижим всеки, който ни се изпречи пред очи... Направо отвратителни!

    Библейската притча, като жанр, е наглед простичка и безизкусна материя, а крие страховита сила, която би трябвало да ни помага да се справим със собствената си суета. Внимателно погледнат, животът е печална работа; така че за себе си избрах самоиронията като добър начин да се спасявам от меланхолията, която ме обзема от време на време при вида на хищничеството и грандоманията. Поне за България – не виждам ни един нравствен ориентир. Ала вроденият ми инатлив оптимизъм на българин по род ми крещи в мозъка с огромни кървави букви: "Засега не откриваш. Засега!!!"

     4. Читателката

     – А аз, докато чета за тази жена – сестрата на приятелката ти, тази много-много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена, се сещам за "Мостовете на Медисън" на Робърт Джеймс Уолър, която четох преди десетина години, и си мисля: А дали всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед?

       5. Авторът

       – Май това беше реторичен въпрос. Няма по-фино средство да се разбере какво става в човешката душа от изкуството, и на първо място може би: от най-понятното сред изкуствата – художествената литература. Оказва се, думите са безпомощни да изразят всички онези фини вибрации на чар, притеснение, отврат, които излъчва човекът. И тогава музите най-вероятно са подсказали, че по-важно от всичко, което крещиш, е онова пространство на заредена с послания тишина между репликите. 

    Не съм чел книгата, която споменавате. След "Мадам Бовари" на Флобер и "Ана Каренина" на Лев Толстой обаятелните скучаещи дами са повод за изследване на интуитивното у човека. А защо женските характери служат за тази цел, мисля, не е нужно пред интелигентна публика да обяснявам. 



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 9 uli 2006 – edited 16 fev. 2017

Няма коментари:

Публикуване на коментар