Ars Poetica – ОТНОСНО ЛЮБОВТА

ОТНОСНО ЛЮБОВТА

Като човек, какво да правя –

и аз от някой имам нужда,

жена ми трябва, но такава:

дори и малко дива, чужда.

А може би по-харно ще е

съвсем да сме си непознати,

да можем някак двама с нея

на чисто да сме във играта.

Да няма "Помниш ли оная?",

да няма "Любиш ли го още?" –

и вместо светло да мечтаем,

да ровим в миналите нощи.

Посегна ли да я прегръщам,

посегне ли да ме целува,

да знае бедната ни къща:

любов с пари се не купува,

любов от спомен се не буди,

любов не значи "Длъжен си ми!"

Любов – това е малко чудо

и самота със твойто име.

Когато вятърът в олука

навява мраз и люта зима,

дори и да те няма тука,

да ми е топло, че те има.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 fev. 2016 – edited 15 fev. 2017

Ars Poetica – СОРЕН ЛЪЖЕЦА

СОРЕН ЛЪЖЕЦА

В къщурката под големия кестен зелен
в самия край, сред боклуците на квартала
самичък живееше добричкият дядо Сорен,
педя душица, две педи – брадата му бяла.

Сбирахме се хлапенцата от няколко махали
да послушаме как дядо Сорен ще ни лъже
как ходил в далечни земи,
как вършел купища бели,
как срещал хора разни от кол и от въже,
как от невероятно заплетени положения
само с арменска хитрост се измъквал,
проникнал, да не повярваш, и в самия Пъкъл,
посрещнат от дяволите космати, рогати
и тях метнал, разбира се, без да си изпати.

Друг път разправяше за чудните Райски селения,
за онези там необясними небесни знамения,
предвещаващи точно това или онова, 

което ще се стовари върху нечия луда глава,

или някому ще му се усмихне щастието –

 ще се събуди на сутринта ужасно богат

 и ще я кара само на боза, баклава и пасти,

и ще носи костюми от най-скъпия плат...

 
Подир обяда – вместо да спим по леглата си,
скришом от нашите майки, от бабите
се измъквахме и търчахме пак там,
в запустялото дворче с големите кактуси 

при Сорен Лъжеца, който живееше сам.

И значи, шепнешком той ни разправи 

как срещнал случайно на улицата веднъж 

странен, изпусталял и опърпан мъж;

и онзи му поискал поне коричка хляб.

Бил кожа и кости, ама толкова слаб,

че Сорен,

 който в онзи най-случаен момент

случайно нямал и залъче хлебец,

изтърчал при бакалина, тоже арменец,

и го помолил: Таквор, дай малко хляб,

че онзи човек там, зад дувара отзад, 

като гледам, душа бере.

И Таквор рекъл: Е, ми добре!

И му дал естествено.

Обаче хлябът, който знаем: е бял,

бил чер като въглен, и не само това,

недопечен бил, влажен, мухлясъл.

Какво си ми дал? – изкрещял Сорен Лъжеца.

Каквото си заслужил! – отвърнал хитрецът.

И какво да стори бедният Сорен,

с този комат търчи при госта необикновен.

 Ала госта вече никакъв го нямало,

независимо че Сорен крещял, врещял,

подскачал, дерял си гърлото, 

косите си скубал,

заничал зад бурена и тръните край оградата
и зад кактусите големи, зелени на двора...

Същата вечер се извила буря там горе, 

в небесата над Пловдив, 

разтресъл се Джендема, 

развълнувала се земята 
като същинско море,

и от забуления с прахоляци свод

треснала светкавица и Сорен видял

бакалина Таквор как се щура обезумял
по двора

и кълне насъбралия се беден народ,

че му е подпалил милия имот. 

Ей тъй ни омайваше Лъжеца Сорен – 

педя душица, две педи брада,
най-добрият човек, ако питате мен,
но и аз го сънувах като Дявол с рога.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 2 uni 2000 – edited 14 fev. 2017

Ars Poetica – ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН

    Човек се показва в истинския си лик понякога в един само епизод. В тази лична история са замесени двама известни на местната публика поети: Киркор и другият, чието име няма да спомена, но познаващият Пловдив веднага ще се досети кой е.

1939-2016

    Седим двамата с Кико в кипро квартално кафе досами жп-прелеза, в онзи край на някогашния бул. Малчика, замислен да свързва в един архитектурен ансамбъл паметника Альоша и Братската могила с Розариума зад нея. Дошли сме с жигулата ми по негово настояване, както рече, на спокойствие да ми разправи дертовете си около вехта сграда в Стария Пловдив, в която вехта постройка приютил закъсал приятел, докато онзи си намери дом, а въпросният зад гърба му се уредил да купи къщата от общинската управа и една неделна утрин Кико се събужда от писъка на ужасените врабци, с чиито гнезда под стрехите свикнал от ранното си детство, т.е. откак се помни. "Какво правиш, бе! – извикал Кико от втория етаж на съборетината, която и сега, ако се не лъжа, се намира над стълбището към Стария град, току над северния изход на Тунела. – Що ми гониш врабците?" "Щото полза от тях йокму – рекъл онзи, – само курешки ми серат" – отвърнал пресният собственик и с дълъг сарък продължил да разрушава врабешките гнезда.

    "Опитах да напиша стихотворение и нищо не излезе – завърши Кико, – може би понеже съм много навътре в тая дива история, че да мога да я опиша. Опитай и ти. Ето, давам ти идея за стихотворение."

ВРАБЦИТЕ НА КИКО ПАПАЗЯН

В памет на един истински поет по душа

Под стряхата врабците чуруликат

и аз пораснах с техния цвъртеж,

бях млад и буен, дето му се вика,

с чешит такъв и времето ще спреш!

Мотаехме се гладни, диви, горди,

момци от кал и ведри небеса –

ту дърт пергиш по Главната ни гони,

ту по момиче свиркаме с уста,

пикираме над пъстрите сергии,

отрупани с пищялки и пиринч,

или си търсим някого да бием,

да мерим сили с мачка и челик,

на джамини до късно да играем,

консерви да взривяваме с карбид,

да шепнем на ушенце сладки тайни,

мъжът с които расне тук честит.

Еврейчета, арменчета – бродяги,

и в пазвата ни – жилка, лък, стрели;

понякога се случва и с тояги

да ни пердашат хора мрачни, зли.

На онзи Пловдив покрай Джумаята

май бяхме най-обичните чеда,

родени да се скитат по реката,

и по тепетата на свобода.

Историйо, за нас не ще разкажеш,

че и в смъртта останахме си тук –

напук на хора разни безобразни,

на всеки властник в този град напук.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 10 fev. 2016 –  edited 14 fev. 2017

_____

* Киркор Папазян (1936-1993), вж. https://literaturensviat.com/?p=26046

Ars Poetica – ЛУЧИЯ

ЛУЧИЯ

Не знам защо съблече се Лучия*.

Мъжкари трима лочехме вино

зад дюните, далеч от гюрултия

и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,

облещил беше първият очи

и с облик на разгонено животно

на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,

обви ни облак адска мараня –

ний с втория обущата изухме

и рече той: Божествено! Жена!

Е да, жена – ехидно отговорих, – 

ала, приятелю, не е за нас!

То сякаш Господ гледаше отгоре

и даже ни се смееше на глас.

Бе гола там щастливата Лучия,

извиваше се гъвкаво без свян – 

като моряк, останал без гемия,

и аз за миг усетих се пиян

и гледах я как се отдалечава

по пясъка, обърнала ни гръб,

и гола на морето се отдава –

сълза, отронена от спомен скъп.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 25 avg. 2007 – edited 13 fev. 2017

____
* Името произлиза от лат. lux, lucis, което ще рече "светлина". 

Публицистика – И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК...

И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК, И ЗАПЛАКА ЗА ЧОВЕЦИТЕ* 

И дойде Вселенският Човек и заплака за тях.
А човеците си казаха:
Този не е като нас, затова е нещастен.
Хайде да му помогнем!

– Бъди един от нас! – извикаха му.
За да си щастлив, трябва да не работиш – каза един.
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече пияницата.
За да си щастлив, трябват пари – каза скъперникът.
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече убиецът.
И всеки го натоварваше със своите вериги.

А Вселенският Човек им рече:
– Оставете всичко това и тръгнете с мен.
Обичайте ближния като себе си, и ще сте щастливи.
Любете Бога, и Той ще ви излекува.
И лекуваше онези, които вярваха.
Но другите не го разбраха. И го смаляваха в очите си.

И накрая го оцениха за тридесет сребърни пари.
И го разпнаха на кръст със своите грижи.
А завистта им заби гвоздеи в ръцете му.
И издъхна, но тъй обичаше човеците, че се върна и каза:
За да си щастлив, трябва да обичаш.
Бог е любов.
Кога узреете, ще ви се явя пак.

       * * *

    – Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб, като мен?

    – Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: Какво не заслужаваш? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?

    – ?!

    – Не отговаряш. Видя ли, няма неудобни въпроси, а има неудобни отговори.

    – Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших. Ще ида и ще си купя бамбукова тапицерия за жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая.

    – Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.

    – С тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми съпруга говореше: Колата му е любовница; кола да бях, повече щеше да ме забележи.

    – А ти прочете ли моето вчерашно допълнение?

    – Което е дошло, съм го прочел.

    – Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка преди твоето стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.

    – В случая съм потърсил графично да стои добре, а текстът че не е в стихове, вината е и твоя. Приех го като поетично написан прозаичен текст. Губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, не губи.

    – Що да е моя вината! Интересно ми е как влияя върху творчески процеси. За посланията не говорим; ако ги има, формата не е важна.

    – Важна е, но в случая е философска лирика, така че видът й не е от значение. Виж, ако се заема да я пренареждам според българския поетически слог, може нещо от свежестта, от чара й да се изгуби. Понеже този род операции, да превеждаш като лирика добро стихотворение, крие риск. Поначало всеки превод е според Принципа за хубавата жена.

    – Я, че интересно за превода! Не знаех, а пък това ми е една от професиите.

    – Сети ли се, или наистина не знаеш?

    – За какво да се сетя? Като превеждам, не се ръководя от Принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубави мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.

    – За превода: Хубав ли е, не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав.

    – Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.

    – Даже прозаична художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, специфични за всеки обработен език, като носител на национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм сигурен, но руснаци в повечето случаи превеждат безобразно. Техният най-добър изследовател на Робърт Бърнс, например – Иван Кашкин... От него такива дървенашки преводи на Бърнс съм чел, особено като ги сравня с преводи на българи от началото на миналия век!

Иван Кашкин (1899-1963)

    Понеже една от специалностите ти е преводът, да те попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц, професор по английска литература в Хамбург, срещам елементарни грешки, които нашите родни преводачи, особено редакторите на поредицата "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно – на Запад книгата се смята за бестселър, има петнайсет издания, окичена е с похвали от най-високите трибуни на Германия, изобщо – на цивилизования Запад, а уважаемият писал, че българите сме славяни... като унгарците и гърците, че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, онзи немски професор… майната му, ама пък наши хора да пуснат такава глупост в обращение сред българите, не разбирам!

    – Като превеждаш, не можеш да променяш; това е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачът да изопачи думите му! Че греши, трябва да е видно; биха могли под линия да предадат фактите, да оставят въпросния професор с грешките му – е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали?

    – Не казвам да променят, задължителен според мен е коментар от редактор или от редколегията на издателството. Тиражират немските глупости. Като е светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама – за хер Роман Херцог говоря... какво да кажем за обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, що за неандерталци сме в техните очи!

    – Читателят не е толкова прост; особено читателят на такива книги; той ще си направи извода кой колко струва, а дори децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а тук те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни виждат другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш ти за тях. И от това, че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че сме добри, нали? 

    – Номерът е да си правим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е как ние сами се ценим, па и какви слабости си имаме.

    – Това са вече доста остарели представи. Младите, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, не се заблуждават, не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от извора, пътуват, анализират. Защо не съм превъзнасяла французи, ни италианци, ни който и да е от останалите! Заради професията си знаех отвътре нещата. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.

    – Говоря за мнозинството българи, не за каймака на обществото. Имаме ли ние интелигенция всъщност?

    – Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онези, които са завършили западните филологии, въобще, хората с образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, никой не се заблуждава. Всички сме простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид т.нар. наша родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.

    – Идеалисти, казано с една дума.

    – Откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?

    – Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам. Паисий не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски!

    – Ти да не би да живееш в Ренесанса! Там са следвали постигането на идеала във всичките му форми, но то няма общо с днешното определение за интелигент.

    – Основата е все тази. В сферата на духа, мисля, не сме напреднали, а даже сме изостанали в сравнение с човека от зората на християнството. И когато преследва защитаващите една кауза, властта фактически я узаконява, дава да се разбере, че каузата е жизнена. Нали това е другият смисъл на понятието "санкционирам"!

    – Паисий и Левски са най-големите реалисти за времето си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; реалността остава, идеалите се менят. За сферата на духа е вярно: епохата е такава – Кали юга**, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.

    БЕЛЕЖКА: Текстът е от 9-10 август 2007 г. Придобива допълнително послание, припомня точно сега нещо за нас – българите, от ранното ни детство вложено като представа за зимата на 1873 г., бесилото край онази София, същото онова място, дето днес чалга политиците ни се снимат за спомен.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19  fev. 2008 – edited 13 fev. 2017

––––

* Вж. https://www.bulgarianhistory.org/vasil-levski-apostola-na-svobodata/
** Вж. http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=465284

    Свойствата на Кали Юга са описани в индийската поема "Махабхарата". Ето свойства на тази епоха, за която се смята, че е отминаваща: В свещените книги на Изтока се разказва за края на епохата Кали юга: Ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат имота на поданиците си. Животът им ще е кратък, въжделенията им – ненаситни. Хора от различни страни ще се присъединят към тях. Имуществото ще стане едничко мерило. Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще е единственият съюз между половете. Лъжата ще е средство за успех в съда, жените ще станат само обект на въжделение. Богатият ще се смята чист. Великолепието на дрехата ще е признак за достойнство. Така в края на Кали юга ще става постоянно падение. (Откъс от "Отворени двери" на Николай Рьорих)

Публицистика – ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

Цивилизацията, каквато ни я пробутват по указания Отвъд океана...

ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

    30.09.2004

    Вероятно Корана е велика книга, но виждам в него посредствен преразказ на подбрани части от Стария завет, зле разкодирани; освен това откривам еднотипно повтарящи се твърдения колко нищожен е човекът пред Аллах, колко жалки са ни човешките желания, свеждащи се до върховното за простосмъртен постижение – изтягане върху сочна мека морава, в компанията на четирийсет предани хубавици, отпиващ изстуден шербет край бистра река със самочувствие на праведник, който се радва, когато гледа как се измъчва съседът му в огньовете на Ада, понеже имал дързостта този негов съсед да се усъмни в безграничната доброта на Бога.

    Есенцията на Злото в ненавистта на мързеливия, усърдно величаещ Аллах с молитви – това ли е висшето състояние на разума, човечността, жизнелюбието, Пътят и Истината за нас? Тъй е за добрия мюсюлманин, ако успявам да разчета дълбоката мъдрост от общението си със сънищата на пророка Мохамед.

    Дали в своята пищност и стремеж към величие то не са сънища на Разума пред грохотно звучащия над главите ни Космос? Двата ми майчини рода, перущенският и калугеровският, са клани от фанатици, насъсквани именно от добри тълкуватели на тази велика Книга за праведния мюсюлманин, мой брат по участ, може би и по кръв върху планетата Земя.

    А може би сме твърде наивни да повярваме, че Библията е нещо повече от творение на собствените ни представи за двуединството Бог/Сатана, което е ядро на нашата жизненост? Както всяко дело на човешкия разум, и Библията представя нещата пристрастно, едностранчиво, настойчиво. Истината е далеч по-разнолика от човешките ни мерки и сравнения. Всъщност, природата, като част от Космоса (от красотата), е безразлична към собствените си деца, и особено към нас, човеците. Вместо да живеем с реалността, ние се самоизтребваме, обхванати от лудостта да пренаредим, да покорим всичко, което ни се мерне пред очи.

    Най-претенциозна сред религиите – Исляма в основната, т.нар. фундаментална версия, подир 11 септ. 2001 г., всекидневно напоследък доказва колко безразсъден може да е сляпо вярващият, когато е в плен на схема, и как грандоманията го прави неспособен да проумее величието на смирения вярващ пред другите хора.

„

    Първи грях на Исляма във фундаменталната му версия, извор на нещастия, е пренебрежението към жената, поставянето й в ролята на домашно животно, за да ражда и величае своя насилник и духовен наставник мъжа. Оттук и безразличието към живота, на първо място – към собствения му живот у фанатика-ислямист. Този мой събрат по разум си е въобразил, че е любимец и праведен пред Ужаса, който твори в чест на Аллах. Но нали Аллах е висш образ на Доброто!

    Да приеме човек Озлоблението за висша добродетел, покровител и съдник, не е ли лудост в най-перфидния й вид! Да слави този Велик образ двайсет и четири часа в денонощието, пет пъти по за час заровил главата си между раменете, коленичил, опрял чело в земята, това ли е върховен израз на почит към Световния суверен!

    Захванах се да чета "Alles, was man wissen mus" на немския изкуствовед Дитрих Шваниц, книга, преведена на български под наслов "Речник на общата ни култура". Нищо ново до стр. 39 от общо 418 не откривам.

    04.10.2004

    За кратко съм се изкушавал да коментирам отношенията между държавата ни и човека – тип средностатистически гражданин, чийто манталитет, език, вяра, история и култура са български. Каквото и да се рече, българите – с най-ниска раждаемост в Републиката, сме и най-унижаваните, най-притеснени в собственото си отечество. Този мой сънародник не може да очаква милост от държавата, нито благодарност – поне проформа! – че честно плаща куп данъци, налози, отнемащи му между 40 и 75 процента от приходите... Не, не говоря за мутрите и висшата прослойка управленци.

    Българите сме търпелив народ, ала просветлението идва при смирения само когато е съхранил духовната си енергия. Духовните ни първенци отдавна не са си на мястото: хленчат повече от всички унижени и оскърбени. И от хленч, вайкане и мърморене по медийните трибуни, от снобския им брътвеж нищо се не получава.

    06.10.2004

    Две открития през първите дни на октомври от археолозите в България: Георги Китов – царско погребение от епохата на траките в могилата Малка Косматка край градчето Шипка, Казанлъшко; Божидар Димитров – златно съкровище отпреди 2500 г., предвещават онова, което преди десетилетие Ванга каза: земята ни е люлка на древна цивилизация.

    И на този фон сме свидетели на типични за нашенския адет кавги: полицаи с маски претърсват... археолозите, все едно то са не археолози, а кокошкари, селски тарикати някакви си. Държавата, която се грижи косъм да не падне от кратуната на наглия престъпник, учените археолози и историци, изобщо – хора, върху чийто труд градим националното си самосъзнание и достойнство, тази моя странна Държава ги третира като престъпници. Защо!

   Водещите – младежи* от сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ, се гаврят с доцента-археолог и мой съгражданин Георги Китов. Културата на държавно ниво у нас се управлява от смешник – министър Божидар Абрашев, който дотук не е отпуснал ни лев за археологическите експедиции, и тези експедиции, кажи-речи, на самотек работят, с подаяния от... мутри, или както щете ги назовете, т.е. съмнителни благодетели, същите, които в опоскана България не си знаят парите, шетат, заели образ на стопани, та от тях и министрите, и депутатите в Народното ни събрание, са в трепет. Ей тези наглеци паралии се загрижили за националното ни самочувствие. Националното ни самочувствие стана зависимо от идиота, дето ще заварди улицата между две кьошета, за да си отпразнува купона с курвите, да си направи театрото колко е лъскав и важен, та движи с кортеж от копои-телохранители около себе си.

(1940-2004)

    Немският професор историк и философ Дитрих Шваниц сътворил популярна версия (очевидно за невежи и лаици) на Европейската ни културна история от две хиляди години до днешния ден, представя Немската нация като основен двигател на съвременната цивилизация от 1500 г. след Хр. до наши дни. Красиво! Западът придърпва килимчето под задника си, а ние – Ost Европа на туземците, и  особено Югоизтокът на Континента, задният двор, бъкан с онези тъмни балкански субекти и старите им коли и мебели... ние, казвам, сме в нечии светли очи кофти негатив, т.е. варварите на днешна Европа. 

    До стр. 87 откривам две блестящи в невежеството си твърдения от страна на боготворения от западноевропейската читателска аудитория немски професор:

    1) че кирилицата е назована по името на създателя й Кирил**; и 

    2) че южните славяни са българи, гърци и унгарци***. 

    За подобни случаи, дето имаме хубав лаф, остава само да влезе убитият. Ама мене, българина, семка на клани от башибозук два православни рода, именитият професор не ме кефи; кефят ме умниците родни, допуснали този опус в обращение на нашия книжен пазар, че и рекламите им да чета**** като за епохален научен труд.
    Абе, тези самовлюбени американци, западноевропейски гарги с университетска титла и пр. разхвалени умници, българите за смотаняците на Европа ли ни смятат, или вече решиха, че са открили село без кучета?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 30 sep.- 6 oct. 2004 – edited 12 fev. 2017

_____
* Слави Трифонов, чета напоследък, в 2007 г., когато набирам на компютъра си този текст за Internet, наричал двамата симпатяги Иван и Андрей опосуми. Опосумът е миризливо животинче с хубава кожа, която се употребява за шапки, яки, окантване на връхни дрехи, маншони за дами и изискани господа.
** Кирилицата е допълнена за славянската говорима реч версия на елинската буквена система, докато творение на Кирил е глаголицата.
*** Тези две "епохални" открития на немската историческа мисъл са съответно на стр. 57 и 65 от зле преведеното на български език издание.
**** Възможно ли е образование без познание върху историята? Нали историята е в основата на всяко обучение и възпитание? Само онези, които знаят основите на собствената си култура, развиват разбирането за себе си и собствената си идентичност. Историята не са облицовани годишни стойности, а ситуации от миналото. Почитаемият Дитрих Шваниц ни превежда през вековете, от самото им начало до най-новото съвременно понятие за култура: разбираемо, остроумно, иронично към познатото. (Реклама, буквално преведена от немския оригинал.)
    Или пращящо от подмазване поръчителство на родните свахи в издателския бизнес:
    След петнадесет издания и огромен интерес и успех в Германия, предлагаме на Вашето внимание този впечатляващ поход на ерудита Дитрих Шваниц през историята и културата, които всеки цивилизован европеец трябва да познава. Шваниц разкрива с хумор и разум онова, което всеки цивилизован европеец трябва да знае. Книгата доставя удоволствие от четенето и в същото време от нея се научава много. Вж. https://www.helikon.bg/books/41/-%D0%A0%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_27109.html#book_info