И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК, И ЗАПЛАКА ЗА ЧОВЕЦИТЕ*
И дойде Вселенският Човек и заплака за тях.
А човеците си казаха:
Този не е като нас, затова е нещастен.
Хайде да му помогнем!
– Бъди един от нас! – извикаха му.
За да си щастлив, трябва да не работиш – каза един.
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече пияницата.
За да си щастлив, трябват пари – каза скъперникът.
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече убиецът.
И всеки го натоварваше със своите вериги.
А Вселенският Човек им рече:
– Оставете всичко това и тръгнете с мен.
Обичайте ближния като себе си, и ще сте щастливи.
Любете Бога, и Той ще ви излекува.
И лекуваше онези, които вярваха.
Но другите не го разбраха. И го смаляваха в очите си.
И накрая го оцениха за тридесет сребърни пари.
И го разпнаха на кръст със своите грижи.
А завистта им заби гвоздеи в ръцете му.
И издъхна, но тъй обичаше човеците, че се върна и каза:
За да си щастлив, трябва да обичаш.
Бог е любов.
Кога узреете, ще ви се явя пак.
И дойде Вселенският Човек и заплака за тях.
А човеците си казаха:
Този не е като нас, затова е нещастен.
Хайде да му помогнем!
– Бъди един от нас! – извикаха му.
За да си щастлив, трябва да не работиш – каза един.
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече пияницата.
За да си щастлив, трябват пари – каза скъперникът.
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече убиецът.
И всеки го натоварваше със своите вериги.
А Вселенският Човек им рече:
– Оставете всичко това и тръгнете с мен.
Обичайте ближния като себе си, и ще сте щастливи.
Любете Бога, и Той ще ви излекува.
И лекуваше онези, които вярваха.
Но другите не го разбраха. И го смаляваха в очите си.
И накрая го оцениха за тридесет сребърни пари.
И го разпнаха на кръст със своите грижи.
А завистта им заби гвоздеи в ръцете му.
И издъхна, но тъй обичаше човеците, че се върна и каза:
За да си щастлив, трябва да обичаш.
Бог е любов.
Кога узреете, ще ви се явя пак.
* * *
– Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб, като мен?
– Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: Какво не заслужаваш? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?
– ?!
– Не отговаряш. Видя ли, няма неудобни въпроси, а има неудобни отговори.
– Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших. Ще ида и ще си купя бамбукова тапицерия за жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая.
– Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.
– С тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми съпруга говореше: Колата му е любовница; кола да бях, повече щеше да ме забележи.
– А ти прочете ли моето вчерашно допълнение?
– Което е дошло, съм го прочел.
– Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка преди твоето стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.
– В случая съм потърсил графично да стои добре, а текстът че не е в стихове, вината е и твоя. Приех го като поетично написан прозаичен текст. Губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, не губи.
– Що да е моя вината! Интересно ми е как влияя върху творчески процеси. За посланията не говорим; ако ги има, формата не е важна.
– Важна е, но в случая е философска лирика, така че видът й не е от значение. Виж, ако се заема да я пренареждам според българския поетически слог, може нещо от свежестта, от чара й да се изгуби. Понеже този род операции, да превеждаш като лирика добро стихотворение, крие риск. Поначало всеки превод е според Принципа за хубавата жена.
– Я, че интересно за превода! Не знаех, а пък това ми е една от професиите.
– Сети ли се, или наистина не знаеш?
– За какво да се сетя? Като превеждам, не се ръководя от Принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубави мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.
– За превода: Хубав ли е, не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав.
– Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.
– Даже прозаична художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, специфични за всеки обработен език, като носител на национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм сигурен, но руснаци в повечето случаи превеждат безобразно. Техният най-добър изследовател на Робърт Бърнс, например – Иван Кашкин... От него такива дървенашки преводи на Бърнс съм чел, особено като ги сравня с преводи на българи от началото на миналия век!
Иван Кашкин (1899-1963)
Понеже една от специалностите ти е преводът, да те попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц, професор по английска литература в Хамбург, срещам елементарни грешки, които нашите родни преводачи, особено редакторите на поредицата "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно – на Запад книгата се смята за бестселър, има петнайсет издания, окичена е с похвали от най-високите трибуни на Германия, изобщо – на цивилизования Запад, а уважаемият писал, че българите сме славяни... като унгарците и гърците, че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, онзи немски професор… майната му, ама пък наши хора да пуснат такава глупост в обращение сред българите, не разбирам!
– Като превеждаш, не можеш да променяш; това е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачът да изопачи думите му! Че греши, трябва да е видно; биха могли под линия да предадат фактите, да оставят въпросния професор с грешките му – е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали?
– Не казвам да променят, задължителен според мен е коментар от редактор или от редколегията на издателството. Тиражират немските глупости. Като е светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама – за хер Роман Херцог говоря... какво да кажем за обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, що за неандерталци сме в техните очи!
– Читателят не е толкова прост; особено читателят на такива книги; той ще си направи извода кой колко струва, а дори децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а тук те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни виждат другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш ти за тях. И от това, че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че сме добри, нали?
– Номерът е да си правим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е как ние сами се ценим, па и какви слабости си имаме.
– Това са вече доста остарели представи. Младите, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, не се заблуждават, не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от извора, пътуват, анализират. Защо не съм превъзнасяла французи, ни италианци, ни който и да е от останалите! Заради професията си знаех отвътре нещата. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.
– Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онези, които са завършили западните филологии, въобще, хората с образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, никой не се заблуждава. Всички сме простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид т.нар. наша родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.
– Идеалисти, казано с една дума.
– Откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?
– Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам. Паисий не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски!
– Ти да не би да живееш в Ренесанса! Там са следвали постигането на идеала във всичките му форми, но то няма общо с днешното определение за интелигент.
– Основата е все тази. В сферата на духа, мисля, не сме напреднали, а даже сме изостанали в сравнение с човека от зората на християнството. И когато преследва защитаващите една кауза, властта фактически я узаконява, дава да се разбере, че каузата е жизнена. Нали това е другият смисъл на понятието "санкционирам"!
– Паисий и Левски са най-големите реалисти за времето си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; реалността остава, идеалите се менят. За сферата на духа е вярно: епохата е такава – Кали юга**, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 19 fev. 2008 – edited 13 fev.
2017
––––
* Вж. https://www.bulgarianhistory.org/vasil-levski-apostola-na-svobodata/
** Вж. http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=465284
** Вж. http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=465284
Свойствата на Кали Юга са описани в индийската
поема "Махабхарата". Ето свойства на тази епоха, за която се смята,
че е отминаваща: В свещените книги на Изтока се разказва за края на епохата Кали
юга: Ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни
в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат имота на поданиците
си. Животът им ще е кратък, въжделенията им – ненаситни. Хора от различни
страни ще се присъединят към тях. Имуществото ще стане едничко мерило.
Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще е единственият съюз между
половете. Лъжата ще е средство за успех в съда, жените ще станат само
обект на въжделение. Богатият ще се смята чист. Великолепието на дрехата
ще е признак за достойнство. Така в края на Кали юга ще става постоянно
падение. (Откъс от "Отворени двери" на Николай
Рьорих)
Няма коментари:
Публикуване на коментар