Студент-третокурсник в
Софийския университет. Снимката направи тогавашната ми приятелка Лиляна,
която живееше под наем на III етаж в жилищна кооперация срещу посолството на
Чехословакия самичка в стая с извишаваща се до тавана кахлена камина и с чугунена вана в банята. Прозорецът беше с изглед към вътрешния двор, занемарено,
замляно с вехтории и поръждавели железа място, сред което грееше с пожълтялата
си корона хилаво дръвче.
Леле, колко свеж се отваряше животът
пред мене! Бях изпълнен с дръзки планове и мечти, които не са ме напускали нито за миг и до днес. Едновременно с ученето и висенето по цели дни на лекции и
упражнения, с конкурс сред студенти колеги от специалността Българска филология
бяха ме назначили на длъжност Коректор и стилов редактор в редакцията на
вестничето (5 000 екз.) "Софийски университет". Голямата дъбова порта
на престижния и за онова време вестник "Народна култура" вече ми се беше открехнала: през седмица-две в отдела с редактори поета Михаил
Берберов (1934-1988) и литературния критик доц. Иван Сарандев (1934) ми печатаха
репортажите, есета, отзиви за книги, поръчаните интервюта с известни личности.
Повечето свободно от занятия време прекарвах в някоя от трите университетски читални, най-често в Университетската библиотека, рядко в Народната библиотека "Кирил и Методий". В четвъртък вечер от седем часа бях редовен посетител на Студентския кръжец "Димчо Дебелянов", на III етаж в сградата на Студентския дом на културата Зад опашката на коня, т.е. зад паметника Цар Освободител срещу фасадата на Народното събрание. Сядах на последния ред откъм прозорците и с присмехулни хладни зъркели следях като на театрално представление прохождащите напористи бъдещи известни поети и прозаици как се перчат в словесни схватки кой е по-по-най.
Общата читалня с
конусовидните абажури в Университетската библиотека, в чийто
светлинен сноп по-късно следобед или надвечер лицата на четящите в тъмнината
изглеждаха призрачни.
Тази изписана Лиляна –
възмургаво момиче с източна хубост, смолисто черни дълги коси, сочни устни и розови
страни, първокурсничка от моята специалност, идваше с мене; въобще където и да
ходех, настояваше все да е с мене, та в мъжкото ни общество от четирима-петима
приятели – все мизерстващи студенти от дълбокия Прованс (Ивайловград, Ямбол, Враца, Сливен, Пловдив), я приемаха за украшение на компанията.
Трийсетинагодишният Марио, както желаеше да му казваме, всъщност името му е
Марин от Сливен, поработваше май като асистент-режисьор в Киноцентъра Бояна, а Митко
Папазов от Ямбол беше събрал в тефтер телефонните номера с адреси на щерките на
големци, Христо Джелепов от Ивайловград не си харесваше фамилното Джелепов,
та го префасонира на Джелебов, към два месеца ми беше съквартирант на улица
"Петър Митов" № 8, най-горе в Слатински редут; той пък се
бе сприятелил с Радой Ралин (1923-2004) и често ходеше в дома му, някъде в жилищен блок
зад хотел Плиска, с проекти за сценарий. Идваше с нас още един Димитър, някъде откъм Врачанско, винаги изискано облечен, изгладен, чист, сдържан и тих мълчаливец, за когото говореха, че единствен в България, освен професора
му по Ядрена физика – руснак, под чието ръководство готвеше дипломна работа,
разбирали от сложните формули в тази тясна и много престижна научна
област.
Сядахме
честичко в кафенето към ресторант "Ялта" на по кафенце или сто грама
водка с доматен сос, т.нар. Блъди Мери, понякога – в някое от снобските кафенета,
като "Прага", "Будапеща", или дори в луксозното кафене на
приземния етаж към ресторант "България", срещу бившия Царски
дворец.
Марио преживяваше любовен роман с двайсетина години по-възрастна
от него университетска преподавателка. Уреждаше по някакъв начин два гратисни
билета за представленията на Студентския театър към ВИТИЗ, дето водеше своята
изгора, и понеже беше беден като църковна мишка, случвало се е петимата да
събираме в шапка стотинки, че да се яви на среща с професорката, стиснал букет
карамфили.
Колко много имам още за разказване от онези дни, "когато
бяхме много бедни и много щастливи", както пише в излязлата подир смъртта му биографична книга "Безкраен празник" за Парижкия период от живота си
Ърнест Хемингуей (1899-1961). София за цялата ни тогавашна компания провинциалисти, деца на бедняци,
си бе в онези гладни години безкраен празник на велики илюзии, смахнати мечти и любовни авантюри... същата тази, останала скъпа на сърцето ми София,
която нахлуващи тълпи от провинцията през последните трийсетина години превърнаха в
гнездо на мутри и курви, на замогнали се за една нощ тарикати, на противната
чалга и на наглата простотия, обърнала гол задник срещу националния символ за
достойнство Лобното място на Апостола.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Йоркьопе в някои селища на България наричат безобидно наглед изключително вредно животинче, което подравя зидовете на курника, и промъкне ли се, прегризва гръкляна на спящите по земята птици. То е почти невидимо. За него само се говори. Казват, не ще го срещнеш на видело. Именно с това всява страх. А където се появи – понеже е силно плодовито, добро не очаквай.
Млад и неопитен, откривах сам реалностите за живота. Вече на цели единайсет, печен, та чак препечен, врял и кипял в какви ли не истории, мога да река: Големите чудовища, приятелю, са страшни, разбира се; но далеч по-опасни за нас са малките чудовища. Голямото: ами че то отдалеч личи. Видът му просто ти казва: Внимавай! Пази се, че ида. И преди да е издрапало до теб, можеш да вземеш мерки: да станеш невидим, да побегнеш, да се вкопаеш в пейзажа, дори внимателно да обмислиш как би могъл да го умилостивиш или да насочиш грозната му енергия в изгодна за тебе посока. Едрите са и по-сговорчиви. Когато им давала обем и количество, природата предвидливо ги лишила от качества, като ум, хитрост, ловкост, съобразителност. Инак ний, дребосъкът, да сме изгинали, нали!
За разлика от едрото, ситното чудовище е едва забележимо, сивичко, скокливо като житен бегач, вони на гомнарски бръмбар, но облази ли те, мозъкът жестоко те засърбява, бясно се чешеш и се мразиш, иде ти от кожата си да излезеш, да дадеш воля на всичките си бесове. Ситното вонята го издава. Опитвал ли си се някога да му избягаш? Това пъргаво нищожество оставя мазни и лепкави отпечатъци по най-слънчевите страници на живота. Природно у него е заложен изкючителен интерес към подреденото, възвишеното, красивото... за да го оцапа, прекърши, скапе, за да му придаде характерната си смрад и слузест вид.
Имахме до началото на втория срок миналата година учител по български. След пенсионираната Попова беше най-тихият човек, когото съм срещал. Разказваше ни за живота и прочие преживени историйки. При него не шумяхме, не се въртяхме на чина, не се боричкахме. Когато училищният звънец известяваше за междучасие, от нас се изтръгва едно жално: "Ех, господине, не може ли да продължим!" Той обаче става, напуска стаята, без да продума.
Както си му е ред, в края на януари ни написа срочните оценки и никой нищо не каза, само Цветелин нещо се мусеше, а на другия ден дойде баща му. Чуваме го да се разправя с този учител в коридора.
– Ай, господин Поразников – казва учителят, – как тъй станала тази работа точно с вашето момче! Ще я оправим, ще ви уредим, не бойте се. Я виж! Как съм могъл да направя такъв пропуск, умът ми го не побира. Ясно, налага се да ви се извиня. Най-добре това да стане пред учениците.
И го въвежда в класната стая.
Настани го зад бюрото, отвори дневника пред оперения господин Поразников, а Поразников сияе, надува се като жаба, с масур през задника надута, бърчи нос. Ай, какво уважение му правеше тоя учител! Занемели сме, че и четворката му е множко на Цветелин, а виж, татко му се сърди що даскалът му написал петица. От петицата недоволен, леле-е! Моментално си развалих мнението за този учител. Как може тъй да се унижава! Погнусен, гледам го как с ръка на сърце бъбри тъпите си извинения.
Сядаме си ние по чиновете. Цветелиновият бащица се настанява на учителския стол, а учителят седна между нас, на последния, най-разнебитения чин. Седим си, значи, ние така и си мълчим. Седим и мълчим, и все по-тягостно става. На таткото самочувствието взе да спада. Както сияеше, гледам, поле-ека като спукан плондер взе, че се спихна.
По едно време надига се този ми ти човек:
– Ми... викам, аз да си ходя, че работа ме чака.
– А-а не! Ама моля Ви се! Моля ви се, стойте – рече господинът. – Тъкмо сте ни дошли в училище, тъкмо сте ми седнали на мястото, хай сега, драги, изпитайте го този ваш син хубавец, пък му пишете оценката, която смятате, че най му приляга.
– Ама не бива тъй – дърпа се онзи, – аз да не съм учител!
– Ех, господин Поразников! Ех, господин Поразников! – рече нашият даскал и се усмихва с такава една свенлива и кротка печална усмивчица: – Като не сте учител, за какъв дявол сте ми се домъкнал да ми се бъркате в работата, драги? Нима съм дошъл да ви давам акъл как да въртите скапания си бизнес!
И онзи се разтрепери, сякаш трифазен ток го удря през кръста, сякаш агонизира на електрическия стол. Изсули се чешитът му с чешит заднешком из класната стая.
Дървеницата Цветелин Поразников едва ли е схванала нещо. Представям си целия срок буболечката как предано е гледала в очи даскала, как тайничко правила тънките си сметчици, и когато номерът й не мина, отърчава при тейко си Големия торен бръмбар, отърчава да оцапа едно от малкото все още чисти нещица в нашето училище.
Ще речете: що днес не ни възпитава този учител! Ами, малко се спомина, братя мили. Нещастна любов. Мацката му изневерила. Знаем ли как е при възрастните! И понеже вероятно не му достигнало чувството за хумор, съчинил стихче за птичето, което лети срещу урагана, за крехката тревица, която се огъва и така оцелява, за бора, който е горд, не се огъва и не оцелява. Врътнал онзи свой подпис, с който подписваше свободните ни съчинения, па си теглил куршума.
Йоркьопе, от тур. кьор кьопек (сляпо куче)
Сред учителите от горния курс имахме тантурест един мечок, Тошко Пошлеков. Този тантурест брадатко такива жарки погледи хвърляше към какичките, че както шепнеха по ъглите, карал ги като пеперудки да пърхат. Избрали си го даскалите в единия от техните синдикати за председател – да ги защитава от началството при служебни и други бедствия.
Три години Брадатко тъй залягаше над общите (за ученици и учители) дертове, че по коридорите на четирите етажа в училището ни ечеше боботенето му. От това боботене сградата се тресеше: "Ще им натрия муцуните аз! Аз ще им дам на тях да разберат! Аз тъй ще ги подредя"... Аз! Аз! Аз! И пак… аз!
Друг сред учителите, писнало му да чува нафуканото това аз-аз-аз и движен от вроден български ентусиазъм, наема се да поразмърда жабешкото блато. Три месеца го виждаме да прелита от кабинет в кабинет, па и с нас, децата, да обсъжда училището как да ни стане дваж по-любимо. Напомнял на даскалите, че и те някога имали мечти. И не се лумка в гърди, ами ей тъй подгъне коляно, па записва: Значи, господине драги, предлагаш да създадеш кръжок "Млад пътешественик". Ти, драга госпожо, искаш курс "Сръчни ръце". Вий, мили дами – училищен вестник "Звънче", театър "Акварел" с кукли, изработени от децата. Ето, записвам! Ще живне школото ни като кошер пчелици. Браво, мили колеги! Същий възрожденец се озовал сякаш в училището ни, в крайния квартал зад най-многолюдното циганско гето на Европа.
Три общоучилищни събрания направи наивникът и учителите предлагат кое от кое по-интересни занимания за хлапетата и големите ученици: писали, чертали, та дванайсет страници мечти със срок и отговорник за всяка подробност и дреболия. На нашия училищен падишах Думбалаков косите настръхнали, перчемът му се изправил, като чул от съгледвачи що се твори в подведомствения му вилает.
Само богобореца Пошлеков никакъв го няма.
Негово превъзходителство Пошлеков в този важен момент бил занят с далеч по-важни исторически дела. Сдушил се с едрите паламуди в управата на областта и града и с тяхна помощ проектирал да защитава правата на ученика и на българския учител. Канят го колегите от училището, метани струват, ала как да слезе Пошлеков от приоблачний Олимп, елита как да зареже зарад някакви си мижитурки! В ума му – планове грандиозни, и не само за училището, а за цяла Европа и цялата Слънчева система едва ли не.
На последния засега педагогически съвет онази душица наивна, възрожденска прочел какво колегите му по своя воля предлагат. Подсетил ги, че да си учител е достойна длъжност в державата, по-достойна отколкото, да речем, Началник на образованието, депутат, мутра, чалга-певачка, Азис, Мишо Пищова, че българчето има нужда не от султан, князе, князчета и заптиета, а от дом за своето детство.
Замряло овчето стадо да чуе що ще отвърнат на романтичния зов синдикалните кочове. Госпожа Мара Параспуркина рекла: Понеже сме анджък в края на втория учебен срок, чувствала се уморена, амортизирана някак се чувствала, както и останалите колеги май се усещат. Половината от сто и двайсетте избръмчали:
– Да, бе! Амортизирани сме. Ай стига толкова огин и пламик! Не сме вчерашни, че да се лъжем, я! Додея ни вече от това театро: державата се прави, че ни плаща, ний се правим, че й учим тъпунгерите.
Впрочем, ето го края на речта Параспуркинова:
– Докато вий, господин директор, четохте обстойния си доклад, ах, радвах се на всяка ваша мисъл, беше ми таквоз едно спокойно и ведро! Щом обаче колегата пое да чете предложенията на техния синдикат (пропуснала да каже "вражеския"), и ето, тутакси ми се обади старата мигрена. Замълчала, другите затаили дъх. Е, уважаеми колеги, доста се потрудихме, нъл тъй! Живот и здраве, догодина повече ще дадем от себе си. – Изгледала един по един учителите: – Хай сега да не ставаме жертва на фантасмагории, а! В облаците, викам, да не витаем, ами като трезви диалектически материалисти да стъпим на грешната земя! Добре е чат-пат да съзрем и слънчасал идеалист сред нас. Ами то и аз съм за идеалното. Да-а, за идеалното съм в живота, колеги. Обаче... – Вирнала показалец и рекла нещо странно. – Като опитни педагози, отлично си знаем: училището не ще спрат по план да го скапват, обаче сиренето е с пари.
– Колеги! – подвикнала от задните редички химичката Къзълбашева. – Предлагам да закрием педагогическия съвет. Да престанем с тия наши педагогически глупости.
Произнесла вълшебната думичка "глупости" и изпървом плахо и озъртайки се, после все по-бурно и по-страстно, по-единодушно педагозите заръкопляскали, та стреснали задрямалата биоложка леля Даша Мисиркова. Милата леля Даша тъй се сепнала, тъй се опулила, че произвела всеобщо оживление и дружелюбен смях.
Е, няма що, иде ред великият Пошлеков да им даде да разберат на йезуитите, ама ха! Така бленували оптимистите. Че станал Пошлеков, наистина станал. Изпъчил се, вдигнал рунтава брада, разперил лапи, тежки като каменарски чук, с тягостни паузи произнесъл следното слово:
– Като председател на моя (пауза) синдикат, длъжен съм, колеги, да съобщя: туй не са наши (пауза) идеи, дами и господа. Тез диви идеи колегата от пръстите си ги изсмукал. Туй е (пауза) чиста проба анархизъм. И аз, колеги, няма да позволя (пауза) зад гърба ми (пауза) политически (пауза) да ни манипулират.
И понеже не посмели ни на Параспуркова да възразят, ни принципната по въпроса за сантименталните глупости Къзълбашева да опровергаят, ни брадатия синдикален княз да подкрепят, Думбалаков, според общо мнение на колектива до мозъка на костите и затова завършен материалист, размекнат приключил дебатите.
– Мили колеги! – рекъл, ухилен до уши, вирнал на чатал два пръста – показалеца и средния. – Колеги! Таквоз умиление ме обзе, като слушах неприложимите за нас и нашето училище идеи. – Разтворил обятия символично да гушне всичките накуп, па изтърсил сакралната фраза: – Обичам ви. Хубаво е да си помечтаем, мамицата му! Хубаво е! – И закрил съвета.
Веднага след това в най-тъмния ъгъл на учителската стая Пошлеков привиква своята синдикална група, обявил, че не желае ни секунда повече да носи тежката отговорност за организация, в която един анархист върши политическа агитация. Подчертал, че сам той в училището с политика не се занимава, че онова, що се е вършило тайно зад гърба му, подбива имиджа на синдиката "Подкрепа" и като така, значи, той, Пошлеков, се усетил разочарован, подава си на момента оставката, или както се пее в песента: "Сбогом, със здраве, хубава Яно!"
Какво се случва по-нататък ли?
Директорът на школото с получените накуп идеи заблещукал пред по-горното началство, имало да блещука, живот и здраве, поне трийсетина години занапред. Училището ни се върна към прежната духовна летаргия. Параспуркова успешно преодоля мигрената и наскоро на кафенце пред родители в кварталното кафене разправяла колко отговорно, колко благородно е да си учител в сегашната епоха на глобални промени и катаклизми. Пошлеков* – като философ с диплома и активен пресен член на Радикал-демократическата партия, впоследствие – представител в местния парламент на скандалджиите от партията на Волен Сидеров "Атака", биде ръкоположен за шеф на образованието, т.е. за духовен отец на децата, юношите и младежта в бъдещата... културна столица на Европа.
Дървеницата е интелигентно същество. Пенко от VI-б тези дни разправяше, че и у тях се завъдила тази гад, та се оплаква:
– Направиш стъпка върху чергата, и под чехъла ти току изпука някоя тлъста, па се разнесе адска воня.
Въди се дървеницата там, дето нозете по дебел персийски килим стъпят, дето, ухае на рахат, има благинки даром дадени. Крие се дървеницата зад блиндирани с националния ни герб порти, под лъснати с пуцинг бронзови табели върху розов мрамор с червени и сини жилчици, а за да стигнеш до някоя по-важна дървеница в държавата, нужни са ти и препоръки от някое симпатично мекере.
Пенкови пъхнали нозете на дивана в налети с нафта кофички от превъзходното френско кисело мляко "Данон". И воден от крепка вяра, че гадината няма как да се добере до него, приятелят вече се готвел за честит спокоен живот. Ала буболечката се оказала изобретателна. Същински морски десантчици, дървениците под строй се изкатервали до тавана и оттам скачали право върху челото му.
Plovdiv, apr. 1994 – edited 5 fev. 2017
______
* Случаят с педагозите и синдикалиста, устроил се в живота, е действителен случай. Пошлековци днес, а и винаги, обитават най-отговорните висши органи не само в местната власт на днешна България.
Дълбоко в себе си жената зряла може и да те допусне,
след като за ръка те преведе покрай алея с диви
рози,
остави сам да вдъхнеш от плътта й в миг така
изкусно
и тъй естествено, което само опитен ловец го може.
Триж по-щастлив и сит би стигнал с нея ти до края,
отколкото с припряна в ласките си някоя дивачка –
тя из трънаците със страст в луд бяг ще те подкара
и ще кървиш като жребец, нахапан в люта схватка.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, ами назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка, кореспондира, както казват литературните критици, с кенефа или с онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, дето са между коленете и кръста. Преди 9 септември 1944 година, шестнайсетгодишен селски шмекер, ама па и зелена кратуна още, пасял селските говеда, и понеже бил кротък и мълчалив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче, а най-много себе си, когато обругал с най-мръсни епитети селския кмет. Понеже последният забранил да се поят говедата от извора, Пердо го изпсувал на майка, притурил и някои категорично неприятни подробности относно съвъкупителните възможности на Селския бик, т.е. на господин кмета. Наложило се сетне дедо му на свако да свали прясна кожа от гърба на едно ли, две ли агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените телесни части на Пердо. Подир славния за господа комунистите 9 септември в лето 1944-то от Христа тази псувня открива пред някогашното аджамийче шанс да му бъде издействана народна пенсия, като човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини – свидетели на случая, и се доказал историческият факт, а именно, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Бъзлето, е по Великден публично заклеймил на мегдана в село Колищърково, околия Незнамкоя си, кмета изедник и кръволок Иван Станюв, по прякор Говедото. Тъй горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва най-новичкия адрес на някогашния селски кмет, посещава го лично в Плевенския областен затвор и двамата непримирими класови врагове на четири очи провеждат дълъг поучителен разговор. Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Колищърково, уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на звездите и планетите в Слънчевата система, свако завършил обстойния философски разбор с думите: "Идно времи вий нас ни таковахти мамката, сега вече ний шъ ви таковами немедленно в дирника и с гулям кеф. Падна ли ми в ръчичките, гяволе!" След което шибнал принципен здрав комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на свети Иван Рилски. Образно и буквално казано, някогашното говедарче приземява Говедото от небесните селения на Вярата върху грешната земя, па си тръгва с гордо вдигнато чело като човек, свършил хубава работа.
Шефът на пандиза, бивш печен доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Ч. Далаверджиян, му отдал уставно чест, понеже свако ми се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова сополиво селянче-ахмак от Колищърково, а като коскоджа ми ти майор от ДС, от славната Държавна сигурност, оладжак.
Иван Станюв чинно си ги излежава тринайсетте годинки в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, бичмета, цимент, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализма и комунизма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у "Барабанчика на епохата" да гони фусти и да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя към Новия живот и узряване на съзнанието. Междувременно изявява се като съвестен доносник на т.нар. Народна власт и следващите три петилетки се издига в живота нов, за да посрещне най-новата паметна дата в Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и тоже като шеф на преводачите от испански в социалистическа България. За една бройка да го произведат партиец; толкова се старал, толкова се натискал милият! Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила сред най-достойните синове и щерки на Българския народ. Тъй де, нали с поета от село Добромирка, Габровско "делял залък и постеля" и не само сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на БКП от 1956 година, ами избичил и "Ода на радостта" специално за Деня на милиционера, както и "Комунистическа Илиада" – грандиозна епическа поема в тринайсет части и епилог, адресирана до другарите и другарките делегати в славния ХIII конгрес на БКП. Мерак му било да затъмни върху литературния небосклон любимеца на Политбюро на ЦК на БКП другаря Венко Марковски. Сбирал документи, снимки и факти за оратория от дванайсет изящни елегии в чест на Владимир Илич и неговите славни апостоли.
В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко як е неговият ангел-хранител, как пърха над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, ами безимен твой войник, Партийо", като какъв ли щял да се появи пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност наша родна българска Демокрация! Когато подир паметния за нашите комунисти Десети ноември Колелото на Историята се задвижва като макарата на стар геран и с поскърцване превърта на половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, вече в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с най-красния епитет Демократическа, Иван Станюв – Говедото издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата. Този път се срещат в Пазарджишкия окръжен затвор за закоравели тарикати рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два здрави капиталистически тупаника и душманско текме в задника от някогашния кмет на Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази операция през зъби да отбележи: – Верицата ти комунистическа! Ай сеа ти е-ахмамицата смотана!
Рекъл е-ах, понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – изкарал по Царско време четири години в Пловдивския френски колеж, където благонравни, отдадени на католишката вяра супер-грозни стари моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките изрази. На него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов, бивш православен поп, земна душа весела, неуморим коцкар и смукач от класа, тоже верен доносник на ДС в дебрите на Българската черковна йерархия. И как няма да козирува! Говедото се явил не като изперкал случаен фен на СДС и Демокрацията, дето ляга и става с песничката "Комунизмът си отива", с която Васко Кръпката от Подуене взривяваше множествата наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СДС – личност ярка, с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и особено, искрено и лично – на железния Феликс Едмундович*. Посетил затвора като борец за Прогрес и Демокрация, права и свободи, радетел за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от Живковия режим, и като човек, чиято дума отеква по висините на Властта, та се чува чак в Президентството, а и за една бройка само можел да се събуди някоя слънчева утрин като Министър на културата, обаче туй министерство да оглави не пожелал, че бил зле с правописа – бъркал думичките доноЗ, кОлтура и най-паче Збогом.
Когато зад тъмносините перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като чер кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за смъкване на страничното стъкло и леко, с пръстче привикал раболепно смалилия се затворнически княз: – Ритайте го в гъза, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество Борис III. Пито-платено, дето се вика. Що ли можело още да се случи! Май нищо... "Да, ама не!" – както казва светла личност**, принципен враг на Тато (Съдбата чат-пат си бие шегички). Пет години по-късно, в жежкия юли на 1994-та Бъзляка (вече не бил Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзички на пейката зад бронзовата русалка с рибя опашка в тукашната Градска градина. – Що цивриш бре, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени и пребоядисани комунисти пак са на власт! Що се не радваш? – Излъгаха ни-и, измамиха ни! – заридал онзи. – Тез сегашните надминаха онез някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева не никне. То и ний крадяхме, и ний бъркахме с пръсти в меда, ама па ред имаше, а тез много алчни, бе-е! – с лопати и кофи гребат, опоскаха я таз наша държава. Подир тях всемирният потоп гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъ-ъжат. – И аз тъй смятам – склонил свако, като помислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си я карахме, земляк, криво-ляво при социализъма-комунизъма, ама па таз лакома паплач в полютиката отде изпълзя, от какви пещери, от какви усойни дупки...? Шъ знайш, от нея отърване няма. – Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей. Цунали се двамцата непримирими до този ден политически опоненти, па като циганчета пообиколили блестящите офиси и магазини на изгрелите новобогаташи, завъртели се и край луксозния "Тримонциум", заничали иззад големите витрини да видят кой сега там лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – евтино занемарено и вонливо кръчме зад местната Главна, да се разтушат. И там пред паничка пържена цаца с порция картофки свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично изпразнили половин дузина шуменско пиво, после литър троянска сливова двойно препечена, след което отърчали да се зачислят в едно от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан***, стара кримка, изключително перспективен, по-перспективен даже и от самия Меди Доганов, както им препоръчали сваковите съседи, пенсионирани офицери от ДС.
В тази стабилна партия сега свято вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си окачил над кревата кандилце с иконата на заклания Александър Стамболийски, пали свещи, редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа****, по телефона задава неудобни въпроси на радиото, представя се за д-р Бодуров от Бургас, г-н Величков от Пловдив, г-жа Станева от Варна или проф. Друмчев от София*****, и изобщо, дразнят малцината последователи на генералния секретар на хептен оредялата едномилионна някога БКП другаря Владимир Спасов, както и пасмината шумни почитатели на изпедерастилия се Запад и на хамериканския План Ран-Ът, люто кълнат комунистите и техните врагове от СДС с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо осъвременена фразичка: – На маймуни ни обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, apr. 1994 – edited 3 fev. 2017
____ * Феликс Дзержински (1877-1926)– основател на КГБ. ** Петко Бочаров (1919) – журналист и преводач, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2 *** Милан Дренчев (1917-2007) - лидер на БЗНС "Никола Петков" през 1990-1992 г. Вж. http://frognews.bg/news_3033/Pochina_Milan_Drenchev_-_emblemata_na_BZNS_Nikola_Petkov_v_nai-novata_ni_istoriia/ **** Било е преди Конгресът на САЩ да спре субсидирането на излъчващата за България радиостанция. Вж.: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=286&aid=6940.
***** Действителни лица, активно изявяващи се слушатели по американската радиостанция.
.jpg)
