Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 5 февруари 2017 г.

Публицистика – ВСИЧКО ПОДПАЛЕНО И ИЗГОРЕНО

Есента на 1970 г. в София.
ВСИЧКО ПОДПАЛЕНО И ИЗГОРЕНО

    Студент-третокурсник в Софийския университет. Снимката направи тогавашната ми приятелка Лиляна, която живееше под наем на III етаж в жилищна кооперация срещу посолството на Чехословакия самичка в стая с извишаваща се до тавана кахлена камина и с чугунена вана в банята. Прозорецът беше с изглед към вътрешния двор, занемарено, замляно с вехтории и поръждавели железа място, сред което грееше с пожълтялата си корона хилаво дръвче. 

   Леле, колко свеж се отваряше животът пред мене! Бях изпълнен с дръзки планове и мечти, които не са ме напускали нито за миг и до днес. Едновременно с ученето и висенето по цели дни на лекции и упражнения, с конкурс сред студенти колеги от специалността Българска филология бяха ме назначили на длъжност Коректор и стилов редактор в редакцията на вестничето (5 000 екз.) "Софийски университет". Голямата дъбова порта на престижния и за онова време вестник "Народна култура" вече ми се беше открехнала: през седмица-две в отдела с редактори поета Михаил Берберов (1934-1988) и литературния критик доц. Иван Сарандев (1934) ми печатаха репортажите, есета, отзиви за книги, поръчаните интервюта с известни личности. 


   Повечето свободно от занятия време прекарвах в някоя от трите университетски читални, най-често в Университетската библиотека, рядко в Народната библиотека "Кирил и Методий". В четвъртък вечер от седем часа бях редовен посетител на Студентския кръжец "Димчо Дебелянов", на III етаж в сградата на Студентския дом на културата Зад опашката на коня, т.е. зад паметника Цар Освободител срещу фасадата на Народното събрание. Сядах на последния ред откъм прозорците и с присмехулни хладни зъркели следях като на театрално представление прохождащите напористи бъдещи известни поети и прозаици как се перчат в словесни схватки кой е по-по-най.

  Общата читалня с конусовидните абажури в Университетската библиотека, в чийто светлинен сноп по-късно следобед или надвечер лицата на четящите в тъмнината изглеждаха призрачни.

  Тази изписана Лиляна – възмургаво момиче с източна хубост, смолисто черни дълги коси, сочни устни и розови страни, първокурсничка от моята специалност, идваше с мене; въобще където и да ходех, настояваше все да е с мене, та в мъжкото ни общество от четирима-петима приятели – все мизерстващи студенти от дълбокия Прованс (Ивайловград, Ямбол, Враца, Сливен, Пловдив), я приемаха за украшение на компанията.

   Трийсетинагодишният Марио, както желаеше да му казваме, всъщност името му е Марин от Сливен, поработваше май като асистент-режисьор в Киноцентъра Бояна, а Митко Папазов от Ямбол беше събрал в тефтер телефонните номера с адреси на щерките на големци, Христо Джелепов от Ивайловград не си харесваше фамилното Джелепов, та го префасонира на Джелебов, към два месеца ми беше съквартирант на улица "Петър Митов" № 8, най-горе в Слатински редут; той пък се бе сприятелил с Радой Ралин (1923-2004) и често ходеше в дома му, някъде в жилищен блок зад хотел Плиска, с проекти за сценарий. Идваше с нас още един Димитър, някъде откъм Врачанско, винаги изискано облечен, изгладен, чист, сдържан и тих мълчаливец, за когото говореха, че единствен в България, освен професора му по Ядрена физика – руснак, под чието ръководство готвеше дипломна работа, разбирали от сложните формули в тази тясна и много престижна научна област.


   Сядахме честичко в кафенето към ресторант "Ялта" на по кафенце или сто грама водка с доматен сос, т.нар. Блъди Мери, понякога – в някое от снобските кафенета, като "Прага", "Будапеща", или дори в луксозното кафене на приземния етаж към ресторант "България", срещу бившия Царски дворец. 

   Марио преживяваше любовен роман с двайсетина години по-възрастна от него университетска преподавателка. Уреждаше по някакъв начин два гратисни билета за представленията на Студентския театър към ВИТИЗ, дето водеше своята изгора, и понеже беше беден като църковна мишка, случвало се е петимата да събираме в шапка стотинки, че да се яви на среща с професорката, стиснал букет карамфили. 

   Колко много имам още за разказване от онези дни, "когато бяхме много бедни и много щастливи", както пише в излязлата подир смъртта му биографична книга "Безкраен празник" за Парижкия период от живота си Ърнест Хемингуей (1899-1961). София за цялата ни тогавашна компания провинциалисти, деца на бедняци, си бе в онези гладни години безкраен празник на велики илюзии, смахнати мечти и любовни авантюри... същата тази, останала скъпа на сърцето ми София, която нахлуващи тълпи от провинцията през последните трийсетина години превърнаха в гнездо на мутри и курви, на замогнали се за една нощ тарикати, на противната чалга и на наглата простотия, обърнала гол задник срещу националния символ за достойнство Лобното място на Апостола. 


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 19 sep. 2012 – edited 6 fev. 2017

Няма коментари:

Публикуване на коментар