Story – СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СВАКО СПИРИДОН И ПОЛИТИКАТА

   Известен с мръсната си уста, свако Спиридон е много уважаван сред своите, че не шикалкави, не лъже, не маже, ами назовава нещата с точните им имена. Цапнат в устата, всяка втора мисъл в неговите уста има пряка връзка, кореспондира, както казват литературните критици, с кенефа или с онези там отверстия и инструменти за разплод и телесни сладости, дето са между коленете и кръста.

   Преди 9 септември 1944 година, шестнайсетгодишен селски шмекер, ама па и зелена кратуна още, пасял селските говеда, и понеже бил кротък и мълчалив, смятали го за кръгъл ахмак. Изненадал света обаче, а най-много себе си, когато обругал с най-мръсни епитети селския кмет. Понеже последният забранил да се поят говедата от извора, Пердо го изпсувал на майка, притурил и някои категорично неприятни подробности относно съвъкупителните възможности на Селския бик, т.е. на господин кмета.

    Наложило се сетне дедо му на свако да свали прясна кожа от гърба на едно ли, две ли агънца-багънца, че да се отнеме огънят от насинените телесни части на Пердо. 

    Подир славния за господа комунистите 9 септември в лето 1944-то от Христа тази псувня открива пред някогашното аджамийче шанс да му бъде издействана народна пенсия, като човек, пострадал от бившия режим и същевременно активен борец против фашизма и капитализма. Издирили роднини – свидетели на случая, и се доказал историческият факт, а именно, че Спиридон Бъзлянков, по прякор Пердо Бъзлето, е по Великден публично заклеймил на мегдана в село Колищърково, околия Незнамкоя си, кмета изедник и кръволок Иван Станюв, по прякор Говедото.

   Тъй горд се почувствал свако с първата си народна пенсия, че надлежно издирва най-новичкия адрес на някогашния селски кмет, посещава го лично в Плевенския областен затвор и двамата непримирими класови врагове на четири очи провеждат дълъг поучителен разговор.

   Като умилени си припомнили райската природа и благоприятното разположение на родното Колищърково, уточнили променената ситуация в света, Европа и на Балканите, промененото разположение на звездите и планетите в Слънчевата система, свако завършил обстойния философски разбор с думите: "Идно времи вий нас ни таковахти мамката, сега вече ний шъ ви таковами немедленно в дирника и с гулям кеф. Падна ли ми в ръчичките, гяволе!" След което шибнал принципен здрав комунистически юмрук в изтерзаната физиономия на брадясалия политзатворник, който през последните седмици възприел изгладнелия сияен лик на свети Иван Рилски. Образно и буквално казано, някогашното говедарче приземява Говедото от небесните селения на Вярата върху грешната земя, па си тръгва с гордо вдигнато чело като човек, свършил хубава работа. 

   Шефът на пандиза, бивш печен доносник на прочутия от Царство България Никола Гешев, мекере по съдба и призвание, някой си Агоп Ч. Далаверджиян, му отдал уставно чест, понеже свако ми се явил не като кой да е, не като Овчарчето Калитко, не като онова сополиво селянче-ахмак от Колищърково, а като коскоджа ми ти майор от ДС, от славната Държавна сигурност, оладжак.

   Иван Станюв чинно си ги излежава тринайсетте годинки в панделата. Подир това пренася хоросан, тухли, бичмета, цимент, керемиди, пясък, вар и бетон за строителството основите на социализма и комунизма в Димитровград, и пак се издига в живота. Известно време пребивава в компанията на поета Пеньо Пенев, симпатизира на склонността у "Барабанчика на епохата" да гони фусти и да се отдава на запои предвид сътресенията по пътя към Новия живот и узряване на съзнанието.

   Междувременно изявява се като съвестен доносник на т.нар. Народна власт и следващите три петилетки се издига в живота нов, за да посрещне най-новата паметна дата в Българския ни календар Десети ноември 1989-та като началник-склад за строителни материали и тоже като шеф на преводачите от испански в социалистическа България. За една бройка да го произведат партиец; толкова се старал, толкова се натискал милият!

   Горко страдал, изпаднал в душевна криза, че Новата власт не го приютила сред най-достойните синове и щерки на Българския народ. Тъй де, нали с поета от село Добромирка, Габровско "делял залък и постеля" и не само сонетен венец сътворил под влияние на Априлския пленум на БКП от 1956 година, ами избичил и "Ода на радостта" специално за Деня на милиционера, както и "Комунистическа Илиада" – грандиозна епическа поема в тринайсет части и епилог, адресирана до другарите и другарките делегати в славния ХIII конгрес на БКП. Мерак му било да затъмни върху литературния небосклон любимеца на Политбюро на ЦК на БКП другаря Венко Марковски. Сбирал документи, снимки и факти за оратория от дванайсет изящни елегии в чест на Владимир Илич и неговите славни апостоли.

   В онзи исторически момент поетът-склададжия и испанист др. Иван Станюв едва ли съзнавал колко як е неговият ангел-хранител, как пърха над римушките и глупотевините му и го пази от капитална историческа грешка. Иначе, да бе извадил на видело томовете поетическа плява в стил "Не съм ни Радевски, ни Христо, ами безимен твой войник, Партийо", като какъв ли щял да се появи пред изгряващата изпод шинела на Държавна сигурност наша родна българска Демокрация!

   Когато подир паметния за нашите комунисти Десети ноември Колелото на Историята се задвижва като макарата на стар геран и с поскърцване превърта на половин оборот, а България се обръща с краката нагоре, вече в качеството на репресиран от комунизма, и освен това – лидер на партия с най-красния епитет Демократическа, Иван Станюв – Говедото издирва адреса на политическия си опонент и съответно му връща визитата.

   Този път се срещат в Пазарджишкия окръжен затвор за закоравели тарикати рецидивисти. Милият ми свако отнесъл два здрави капиталистически тупаника и душманско текме в задника от някогашния кмет на Колищърково и бивш отруден склададжия, който не пропуснал при тази операция през зъби да отбележи:    

    – Верицата ти комунистическа! Ай сеа ти е-ах мамицата смотана!

   Рекъл е-ах, понеже бил възпитан в прогресивна буржоазна среда – изкарал по Царско време четири години в Пловдивския френски колеж, където благонравни, отдадени на католишката вяра супер-грозни стари моми монахини го учили на етика и естетика, та не обичал резките изрази.

   На него пък чинно му козирувал директорът на Пазарджишкия затвор, някой си Цвятко Варадинов, бивш православен поп, земна душа весела, неуморим коцкар и смукач от класа, тоже верен доносник на ДС в дебрите на Българската черковна йерархия.

   И как няма да козирува! Говедото се явил не като изперкал случаен фен на СДС и Демокрацията, дето ляга и става с песничката "Комунизмът си отива", с която Васко Кръпката от Подуене взривяваше множествата наивници по площадите на България, ами като заместник-шеф на областното СДС – личност ярка, с борческо минало, смъртен враг на незабравимите Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и особено, искрено и лично – на железния Феликс Едмундович*.

   Посетил затвора като борец за Прогрес и Демокрация, права и свободи, радетел за Европейски духовни ценности, жестоко репресиран от Живковия режим, и като човек, чиято дума отеква по висините на Властта, та се чува чак в Президентството, а и за една бройка само можел да се събуди някоя слънчева утрин като Министър на културата, обаче туй министерство да оглави не пожелал, че бил зле с правописа – бъркал думичките доноЗ, кОлтура и най-паче Збогом.

   Когато зад тъмносините перденца се настанява върху широката задна седалка на новичкия депутатски мерцедес, който мерцедес като чер кон-вихрогон кротичко дремел с личната му охрана от две мутри под липите, Говедото внезапно нещо се присетил, натиснал бутончето за смъкване на страничното стъкло и леко, с пръстче привикал раболепно смалилия се затворнически княз:

   – Ритайте го в гъза, и всичко ще си каже! Куйрука съм му го откършил още при царуването на Негово величество Борис III.

   Пито-платено, дето се вика. Що ли можело още да се случи! Май нищо... "Да, ама не!" – както казва светла личност**, принципен враг на Тато (Съдбата чат-пат си бие шегички). Пет години по-късно, в жежкия юли на 1994-та Бъзляка (вече не бил Пердо Бъзлето) случайно съглежда Говедото да рони сълзички на пейката зад бронзовата русалка с рибя опашка в тукашната Градска градина.

   – Що цивриш бре, верицата ти проклета? – полюбопитствал свако. – Нали ваште обновени и пребоядисани комунисти пак са на власт! Що се не радваш?

   – Излъгаха ни-и, измамиха ни! – заридал онзи. – Тез сегашните надминаха онез някогашните, бръснат до голо, мамицата им синя-посиняла. След тях и трева не никне. То и ний крадяхме, и ний бъркахме с пръсти в меда, ама па ред имаше, а тез много алчни, бе-е! – с лопати и кофи гребат, опоскаха я таз наша държава. Подир тях всемирният потоп гаче се задава. И лъжат, лъжат, лъ-ъ-ъжат.

   – И аз тъй смятам – склонил свако, като помислил колкото за една цигара време, па прегърнал стария си класов враг: – Харно си я карахме, земляк, криво-ляво при социализъма-комунизъма, ама па таз лакома паплач в полютиката отде изпълзя, от какви пещери, от какви усойни дупки...? Шъ знайш, от нея отърване няма.

   – Няма, Спиридончо-о, няма, чичовото! Много нагли тез новите управници бе, Спиридончо! Яд ме е да ги гледам, вече не ми се и живей.

   Цунали се двамцата непримирими до този ден политически опоненти, па като циганчета пообиколили блестящите офиси и магазини на изгрелите новобогаташи, завъртели се и край луксозния "Тримонциум", заничали иззад големите витрини да видят кой сега там лапа, кой пие, па пътьом хлътнали в "Златната круша" – евтино занемарено и вонливо кръчме зад местната Главна, да се разтушат.

    И там пред паничка пържена цаца с порция картофки свако успял да вдъхне исторически оптимизъм у Говедото. Профилактично изпразнили половин дузина шуменско пиво, после литър троянска сливова двойно препечена, след което отърчали да се зачислят в едно от шестнайсетте БеЗеНеСета, при бай Милан***, стара кримка, изключително перспективен, по-перспективен даже и от самия Меди Доганов, както им препоръчали сваковите съседи, пенсионирани офицери от ДС.

   В тази стабилна партия сега свято вярват, пъчат гърди по рехавите митинги на отчаяната опозиция и агитират против останалите петнайсет БеЗеНеСета. Всеки от двамата си окачил над кревата кандилце с иконата на заклания Александър Стамболийски, пали свещи, редовно слуша емисиите на Радио Свободна Европа****, по телефона задава неудобни въпроси на радиото, представя се за д-р Бодуров от Бургас, г-н Величков от Пловдив, г-жа Станева от Варна или проф. Друмчев от София*****, и изобщо, дразнят малцината последователи на генералния секретар на хептен оредялата едномилионна някога БКП другаря Владимир Спасов, както и пасмината шумни почитатели на изпедерастилия се Запад и на хамериканския План Ран-Ът, люто кълнат комунистите и техните врагове от СДС с онази до болка позната от Алековия Бай Ганьо осъвременена фразичка:

   – На маймуни ни обърнахти, гиди мискини с мискини! Ама шъ видите и вий някой ден дебелия. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 3 fev. 2017 

____
* Феликс Дзержински (1877-1926) – основател на КГБ.
** Петко Бочаров (1919) – журналист и преводач, вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
*** Милан Дренчев (1917-2007) - лидер на БЗНС "Никола Петков" през 1990-1992 г. Вж. http://frognews.bg/news_3033/Pochina_Milan_Drenchev_-_emblemata_na_BZNS_Nikola_Petkov_v_nai-novata_ni_istoriia/
**** Било е преди Конгресът на САЩ да спре субсидирането на излъчващата за България радиостанция. Вж.: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=286&aid=6940. 

***** Действителни лица, активно изявяващи се слушатели по американската радиостанция.