Story – ТРАКТАТ ЗА ЧУДОВИЩАТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТРАКТАТ ЗА ЧУДОВИЩАТА

    Йоркьопе в някои селища на България наричат безобидно наглед изключително вредно животинче, което подравя зидовете на курника, и промъкне ли се, прегризва гръкляна на спящите по земята птици. То е почти невидимо. За него само се говори. Казват, не ще го срещнеш на видело. Именно с това всява страх. А където се появи – понеже е силно плодовито, добро не очаквай.

    Млад и неопитен, откривах сам реалностите за живота. Вече на цели единайсет, печен, та чак препечен, врял и кипял в какви ли не истории, мога да река: Големите чудовища, приятелю, са страшни, разбира се; но далеч по-опасни за нас са малките чудовища. Голямото: ами че то отдалеч личи. Видът му просто ти казва: Внимавай! Пази се, че ида. И преди да е издрапало до теб, можеш да вземеш мерки: да станеш невидим, да побегнеш, да се вкопаеш в пейзажа, дори внимателно да обмислиш как би могъл да го умилостивиш или да насочиш грозната му енергия в изгодна за тебе посока. Едрите са и по-сговорчиви. Когато им давала обем и количество, природата предвидливо ги лишила от качества, като ум, хитрост, ловкост, съобразителност. 

    Инак ний, дребосъкът, да сме изгинали, нали!

    За разлика от едрото, ситното чудовище е едва забележимо, сивичко, скокливо като житен бегач, вони на гомнарски бръмбар, но облази ли те, мозъкът жестоко те засърбява, бясно се чешеш и се мразиш, иде ти от кожата си да излезеш, да дадеш воля на всичките си бесове. Ситното вонята го издава. Опитвал ли си се някога да му избягаш? Това пъргаво нищожество оставя мазни и лепкави отпечатъци по най-слънчевите страници на живота. Природно у него е заложен изкючителен интерес към подреденото, възвишеното, красивото... за да го оцапа, прекърши, скапе, за да му придаде характерната си смрад и слузест вид.

   Имахме до началото на втория срок миналата година учител по български. След пенсионираната Попова беше най-тихият човек, когото съм срещал. Разказваше ни за живота и прочие преживени историйки. При него не шумяхме, не се въртяхме на чина, не се боричкахме. Когато училищният звънец известяваше за междучасие, от нас се изтръгва едно жално: "Ех, господине, не може ли да продължим!" Той обаче става, напуска стаята, без да продума.

   Както си му е ред, в края на януари ни написа срочните оценки и никой нищо не каза, само Цветелин нещо се мусеше, а на другия ден дойде баща му. Чуваме го да се разправя с този учител в коридора.

   – Ай, господин Поразников – казва учителят, – как тъй станала тази работа точно с вашето момче! Ще я оправим, ще ви уредим, не бойте се. Я виж! Как съм могъл да направя такъв пропуск, умът ми го не побира. Ясно, налага се да ви се извиня. Най-добре това да стане пред учениците.

   И го въвежда в класната стая.

   Настани го зад бюрото, отвори дневника пред оперения господин Поразников, а Поразников сияе, надува се като жаба, с масур през задника надута, бърчи нос. Ай, какво уважение му правеше тоя учител! Занемели сме, че и четворката му е множко на Цветелин, а виж, татко му се сърди що даскалът му написал петица. От петицата недоволен, леле-е! Моментално си развалих мнението за този учител. Как може тъй да се унижава! Погнусен, гледам го как с ръка на сърце бъбри тъпите си извинения.

   Сядаме си ние по чиновете. Цветелиновият бащица се настанява на учителския стол, а учителят седна между нас, на последния, най-разнебитения чин. Седим си, значи, ние така и си мълчим. Седим и мълчим, и все по-тягостно става. На таткото самочувствието взе да спада. Както сияеше, гледам, поле-ека като спукан плондер взе, че се спихна.

   По едно време надига се този ми ти човек: 

   – Ми... викам, аз да си ходя, че работа ме чака.

   – А-а не! Ама моля Ви се! Моля ви се, стойте – рече господинът. – Тъкмо сте ни дошли в училище, тъкмо сте ми седнали на мястото, хай сега, драги, изпитайте го този ваш син хубавец, пък му пишете оценката, която смятате, че най му приляга.

   – Ама не бива тъй – дърпа се онзи, – аз да не съм учител!

   – Ех, господин Поразников! Ех, господин Поразников! – рече нашият даскал и се усмихва с такава една свенлива и кротка печална усмивчица: – Като не сте учител, за какъв дявол сте ми се домъкнал да ми се бъркате в работата, драги? Нима съм дошъл да ви давам акъл как да въртите скапания си бизнес!

   И онзи се разтрепери, сякаш трифазен ток го удря през кръста, сякаш агонизира на електрическия стол. Изсули се чешитът му с чешит заднешком из класната стая.

   Дървеницата Цветелин Поразников едва ли е схванала нещо. Представям си целия срок буболечката как предано е гледала в очи даскала, как тайничко правила тънките си сметчици, и когато номерът й не мина, отърчава при тейко си Големия торен бръмбар, отърчава да оцапа едно от малкото все още чисти нещица в нашето училище.

   Ще речете: що днес не ни възпитава този учител! Ами, малко се спомина, братя мили. Нещастна любов. Мацката му изневерила. Знаем ли как е при възрастните! И понеже вероятно не му достигнало чувството за хумор, съчинил стихче за птичето, което лети срещу урагана, за крехката тревица, която се огъва и така оцелява, за бора, който е горд, не се огъва и не оцелява. Врътнал онзи свой подпис, с който подписваше свободните ни съчинения, па си теглил куршума. 

Йоркьопе, от тур. кьор кьопек (сляпо куче)

   Сред учителите от горния курс имахме тантурест един мечок, Тошко Пошлеков. Този тантурест брадатко такива жарки погледи хвърляше към какичките, че както шепнеха по ъглите, карал ги като пеперудки да пърхат. Избрали си го даскалите в единия от техните синдикати за председател – да ги защитава от началството при служебни и други бедствия.

   Три години Брадатко тъй залягаше над общите (за ученици и учители) дертове, че по коридорите на четирите етажа в училището ни ечеше боботенето му. От това боботене сградата се тресеше: "Ще им натрия муцуните аз! Аз ще им дам на тях да разберат! Аз тъй ще ги подредя"... Аз! Аз! Аз! И пак… аз!

   Друг сред учителите, писнало му да чува нафуканото това аз-аз-аз и движен от вроден български ентусиазъм, наема се да поразмърда жабешкото блато. Три месеца го виждаме да прелита от кабинет в кабинет, па и с нас, децата, да обсъжда училището как да ни стане дваж по-любимо. Напомнял на даскалите, че и те някога имали мечти. И не се лумка в гърди, ами ей тъй подгъне коляно, па записва: Значи, господине драги, предлагаш да създадеш кръжок "Млад пътешественик". Ти, драга госпожо, искаш курс "Сръчни ръце". Вий, мили дами – училищен вестник "Звънче", театър "Акварел" с кукли, изработени от децата. Ето, записвам! Ще живне школото ни като кошер пчелици. Браво, мили колеги! Същий възрожденец се озовал сякаш в училището ни, в крайния квартал зад най-многолюдното циганско гето на Европа.

   Три общоучилищни събрания направи наивникът и учителите предлагат кое от кое по-интересни занимания за хлапетата и големите ученици: писали, чертали, та дванайсет страници мечти със срок и отговорник за всяка подробност и дреболия. На нашия училищен падишах Думбалаков косите настръхнали, перчемът му се изправил, като чул от съгледвачи що се твори в подведомствения му вилает.

   Само богобореца Пошлеков никакъв го няма.

   Негово превъзходителство Пошлеков в този важен момент бил занят с далеч по-важни исторически дела. Сдушил се с едрите паламуди в управата на областта и града и с тяхна помощ проектирал да защитава правата на ученика и на българския учител. Канят го колегите от училището, метани струват, ала как да слезе Пошлеков от приоблачний Олимп, елита как да зареже зарад някакви си мижитурки! В ума му – планове грандиозни, и не само за училището, а за цяла Европа и цялата Слънчева система едва ли не.

   На последния засега педагогически съвет онази душица наивна, възрожденска прочел какво колегите му по своя воля предлагат. Подсетил ги, че да си учител е достойна длъжност в державата, по-достойна отколкото, да речем, Началник на образованието, депутат, мутра, чалга-певачка, Азис, Мишо Пищова, че българчето има нужда не от султан, князе, князчета и заптиета, а от дом за своето детство.

   Замряло овчето стадо да чуе що ще отвърнат на романтичния зов синдикалните кочове. Госпожа Мара Параспуркина рекла: Понеже сме анджък в края на втория учебен срок, чувствала се уморена, амортизирана някак се чувствала, както и останалите колеги май се усещат. Половината от сто и двайсетте избръмчали:

   – Да, бе! Амортизирани сме. Ай стига толкова огин и пламик! Не сме вчерашни, че да се лъжем, я! Додея ни вече от това театро: державата се прави, че ни плаща, ний се правим, че й учим тъпунгерите.

   Впрочем, ето го края на речта Параспуркинова:

   – Докато вий, господин директор, четохте обстойния си доклад, ах, радвах се на всяка ваша мисъл, беше ми таквоз едно спокойно и ведро! Щом обаче колегата пое да чете предложенията на техния синдикат (пропуснала да каже "вражеския"), и ето, тутакси ми се обади старата мигрена. Замълчала, другите затаили дъх. Е, уважаеми колеги, доста се потрудихме, нъл тъй! Живот и здраве, догодина повече ще дадем от себе си. – Изгледала един по един учителите: – Хай сега да не ставаме жертва на фантасмагории, а! В облаците, викам, да не витаем, ами като трезви диалектически материалисти да стъпим на грешната земя! Добре е чат-пат да съзрем и слънчасал идеалист сред нас. Ами то и аз съм за идеалното. Да-а, за идеалното съм в живота, колеги. Обаче... – Вирнала показалец и рекла нещо странно. – Като опитни педагози, отлично си знаем: училището не ще спрат по план да го скапват, обаче сиренето е с пари.

   – Колеги! – подвикнала от задните редички химичката Къзълбашева. – Предлагам да закрием педагогическия съвет. Да престанем с тия наши педагогически глупости.

   Произнесла вълшебната думичка "глупости" и изпървом плахо и озъртайки се, после все по-бурно и по-страстно, по-единодушно педагозите заръкопляскали, та стреснали задрямалата биоложка леля Даша Мисиркова. Милата леля Даша тъй се сепнала, тъй се опулила, че произвела всеобщо оживление и дружелюбен смях.

   Е, няма що, иде ред великият Пошлеков да им даде да разберат на йезуитите, ама ха! Така бленували оптимистите. Че станал Пошлеков, наистина станал. Изпъчил се, вдигнал рунтава брада, разперил лапи, тежки като каменарски чук, с тягостни паузи произнесъл следното слово: 

   – Като председател на моя (пауза) синдикат, длъжен съм, колеги, да съобщя: туй не са наши (пауза) идеи, дами и господа. Тез диви идеи колегата от пръстите си ги изсмукал. Туй е (пауза) чиста проба анархизъм. И аз, колеги, няма да позволя (пауза) зад гърба ми (пауза) политически (пауза) да ни манипулират.

   И понеже не посмели ни на Параспуркова да възразят, ни принципната по въпроса за сантименталните глупости Къзълбашева да опровергаят, ни брадатия синдикален княз да подкрепят, Думбалаков, според общо мнение на колектива до мозъка на костите и затова завършен материалист, размекнат приключил дебатите.

   – Мили колеги! – рекъл, ухилен до уши, вирнал на чатал два пръста – показалеца и средния. – Колеги! Таквоз умиление ме обзе, като слушах неприложимите за нас и нашето училище идеи. – Разтворил обятия символично да гушне всичките накуп, па изтърсил сакралната фраза: – Обичам ви. Хубаво е да си помечтаем, мамицата му! Хубаво е! – И закрил съвета.

   Веднага след това в най-тъмния ъгъл на учителската стая Пошлеков привиква своята синдикална група, обявил, че не желае ни секунда повече да носи тежката отговорност за организация, в която един анархист върши политическа агитация. Подчертал, че сам той в училището с политика не се занимава, че онова, що се е вършило тайно зад гърба му, подбива имиджа на синдиката "Подкрепа" и като така, значи, той, Пошлеков, се усетил разочарован, подава си на момента оставката, или както се пее в песента: "Сбогом, със здраве, хубава Яно!"

    Какво се случва по-нататък ли?

   Директорът на школото с получените накуп идеи заблещукал пред по-горното началство, имало да блещука, живот и здраве, поне трийсетина години занапред. Училището ни се върна към прежната духовна летаргия. Параспуркова успешно преодоля мигрената и наскоро на кафенце пред родители в кварталното кафене разправяла колко отговорно, колко благородно е да си учител в сегашната епоха на глобални промени и катаклизми. Пошлеков* – като философ с диплома и активен пресен член на Радикал-демократическата партия, впоследствие – представител в местния парламент на скандалджиите от партията на Волен Сидеров "Атака", биде ръкоположен за шеф на образованието, т.е. за духовен отец на децата, юношите и младежта в бъдещата... културна столица на Европа.

   Дървеницата е интелигентно същество. Пенко от VI-б тези дни разправяше, че и у тях се завъдила тази гад, та се оплаква: 

   – Направиш стъпка върху чергата, и под чехъла ти току изпука някоя тлъста, па се разнесе адска воня.

   Въди се дървеницата там, дето нозете по дебел персийски килим стъпят, дето, ухае на рахат, има благинки даром дадени. Крие се дървеницата зад блиндирани с националния ни герб порти, под лъснати с пуцинг бронзови табели върху розов мрамор с червени и сини жилчици, а за да стигнеш до някоя по-важна дървеница в държавата, нужни са ти и препоръки от някое симпатично мекере.

   Пенкови пъхнали нозете на дивана в налети с нафта кофички от превъзходното френско кисело мляко "Данон". И воден от крепка вяра, че гадината няма как да се добере до него, приятелят вече се готвел за честит спокоен живот. Ала буболечката се оказала изобретателна. Същински морски десантчици, дървениците под строй се изкатервали до тавана и оттам скачали право върху челото му.

Plovdiv, apr. 1994 – edited 5 fev. 2017

______

* Случаят с педагозите и синдикалиста, устроил се в живота, е действителен случай. Пошлековци днес, а и винаги, обитават най-отговорните висши органи не само в местната власт на днешна България.