Story – АСЯ (4.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

    Продължение на глава III

    Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта? Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на киното, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, крадешком прекосихме двора на училището, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец закъм първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по стълбището вмъкнахме се в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона, и като сложих цигара между зъби, кръстосах крак върху крак на шефския трон. Тя пък, извърната на една страна, седна върху дивана, топлеше ръце над печката, любопитно ме гледаше.

    – На колко си години?

    – На осемнайсет – излъгах.

    – Значи си една година по-малък от мен.

    – Това има ли значение за теб?

    – Как мислиш!

    – Нищо не мисля. Хай да потанцуваме.

    Танцуваме. Опитвам да я гушна. Тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми, когато посегнах да й разкопчея зелената вълнена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:

    – Не пипай!

    Ами добре. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме дали някой в киното не ни е усетил, дали онези вече са разбрали, че сме заедно. Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, гледа ме, ще пробие две дупки в мен:

    – Затвори очи!

    – Що?

    – Ей тъй. Затвори очи, ти казвам!

    Затварям очи. Усетих плътна, всеотдайна целувка. Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна; и като ми махна за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни и плюх. Бе инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как да спя, прехвърлям наум цялата вечер... Ама че глупак! Чувствам се хем замаян, хем – въпреки това, тъничка струна в мене звънти. Май съм щастлив.

    След два дена Бекир – ученик от осми клас, със заговорнически вид слага на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:

    – Писмо от Асито имаш, другарю*.

    Заоблен, типично женски почерк: "Защо не се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"

    Пъхнах листчето в джоба. Що пък не!

    Наистина я видях пред киното, кого чакаше сред купчината момичета и момци, само моя милост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти.

    Лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й модни ботушки през две или три легла настрани. Единият от тях изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел…

    Заредиха се дни на очакване. Кога пак ще я видя?

    Вътрешно обаче съм спокоен – все ми е едно, нали нищо от мечтаното не откривам в тази плътска връзка! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, където съм и цар, и просяк дращя същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие, че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Месец-два, още много мъничко, и ще доплувам до бреговете й, отрупани с ароматни цветя.

    Започнах седмично веднъж да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мене идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над шумящите долу налитащи, монотонно плискащи се вълни, над съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.

    Не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, нали не аз я търся! Качваме се на рейса за Варна: аз – на някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама на седалка, външно непознати един за друг, безразлични. Вече сме на автогарата в Балчик. Вървя напред, тя – подир мене. Слизаме на брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я сред малка, колкото носна кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…

    Назад – по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат ги с шум, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и то е вечният ритъм, и то е вечната любовна мелодия на вълната и брега. Паля цигара, давам й да опита от цигарата ми. Кашля. Смеем се.

    – Защо Аси! – казвам. – Би трябвало да е Ася. Има я у Тургенев…

    – Не знам. Така ме кръстили. Аси се казвам, не Ася. Но ти, ако толкова искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

    – Ще ти викам Ася.

    – Хе! – поглежда ме дяволито.

    Отново в автобуса, отново скучни, безразлични непознати до Гурково. Автобусът се отбива само веднъж – в Царичина, да разтовари неколцина местни хора с вечните им чанти, бохчи. Прави маневра, обръща, после от разклона поема наляво и... след някакви си шест-седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовете на центъра, пред спортната зала "Славия", Ася продължава към следващата спирка, която е и крайна за шофьора, който там и ще преспи – в родното й село Тригорци. Нищо не знам за родното й село, не ме интересува кой живее там, какви са хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече!

    В мъглив четвъртък хващаме автобуса за Варна, на Златните пясъци слизаме, търся хотел "Амбасадор"; били сме тук с Данко, обстановката ми е позната. На рецепцията с моята дама разиграваме репетиран преди това етюд. Тя уж в командировка, аз – по свои си делови работи. И абсолютно непознати! Наема апартамент от скъпите, категория лукс: с огромно легло, радио, телефон, вана, чудесен изглед към морето; моя милост деля една от мизерните най-евтини стаи без изглед; изгледът ми е към задния двор, където са кофите за боклук. Деля стайчето с голобрадо селянче, на което в седем надвечер навъсено обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, мой човек! И всичко ми е наред: "спи градът". Дали у плачливия Дебелянов не се мъдри това, минава ми през ум:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми... 

    Истина, ситен дъждец ръсеше гадно и всичко вън от хотела бе ужасно тъжно. Вмъквам се като лисугер при нея. Събличам натежалия от влагата балтон.

    – Ама ти... Тук ли смяташ да спиш?

    – Че къде другаде! – отвръщам бодро, шляпайки към величествената порцеланова вана.

    Любим се нетърпеливо страстно. Крие се в завивките като розов заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол пред огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти. Защо фанфари не звънтят. Вдигам телефона... Боже мой, ах, Господи, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Пък и по-добре никой за мене от този момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая. В леглото лежи момичето, с което съм се любил; зад прозореца морските вълни с грохот се лашкат в прибоя; на крачка, само на крачка от хотела е абсолютен мрак, в окото да ти бръкнат, няма да го видиш кой е.

     Някъде след девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъби печурки. Предлагат и кошница цветя. С широк жест на човек, дето не си знае парата:

    – Два букета! Пардон... Четири букета от ей тия, червените лалета!

    Пием руйно вино – от глинени канички, пуша много специални цигари, "Филип Морис мултифилтър". С активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът е поглъщан от активния въглен. "Що ли ги пуша тия фъшкии, като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мене – ококорените й очи.

    Ресторантът – пълен. Уж зима, уж работен, делничен ден, а откъде са се взели всичките тези хора? Оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е истина обаче. Танцуваме. На моменти обърквам такта и стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда с любопитство. Какво ли мисли? По дяволите, каквото ще да мисли! Нейна си работа.

    Качваме се в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафа под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме към бара.

    Долу е мистично тихо, призрачно и празно. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.

    Разхождаме се бавничко край моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво тъкмо съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна изтрива имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този свят. 

    Връщаме се подир обяд на село и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо.

    Данко, угрижен:

    – Къде се губиш? Търсих те навсякъде.

    Шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании, по различно време в течение на месец при различни обстоятелства си подаваме ръка:

    – Приятно ми е, Ася.

    – Казвам се Жоро.

    Ама наистина, няма ли кой да ни запознае все пак!

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 24 dec. 2016 

______
* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, па забучи показалец в стомаха ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, мари Цвето, този им е главатарят на анархистите. Всички сме другари, само той господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им беше, а после... ех, после, като решиха да се правят на праведни демократи, не можеш ги настигнеш, не можеш ги спреш! 

Ars Poetica – НЕ, НЕ СЪМ БЕЗРАЗЛИЧЕН

НЕ, НЕ СЪМ БЕЗРАЗЛИЧЕН

Разбира се, че си мечтая
за розовия ти корем,
за полумрака в мойта стая
и за очите, впити в мен.

Да те целувам, да те галя,
уж свой, ала и малко чужд,
достатъчно – за да изгрява
червенина под твоя руж.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 22 apr. 2011 – edited 23 dec. 2016

Ars Poetica – АФРОДИТА

АФРОДИТА

Родена, за да изкушава със свян и малко голота,
насън го съблазни такава, каквато си я пожела –

предизвикателна, свенлива, тя лекичко го покори
със замълчаване учтиво, де дамите са най-добри.

И аз не виждам по-щастлива сред всичките жени.
Мъжете гледат завистливо стрелата й как го рани.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 26 oct. 2012 – edited 23 dec. 2016

Story – АСЯ (3.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

    Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елхова горичка и бе чудно хубаво да застана с лице към слънцето, да се вслушам в неспирния добруджански вятър, свистящ в зелените елхови иглички. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долита крясъкът на селските гъски. Сойка кацне върху храста наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристалния въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

    Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствие, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам като опитен водач на тежък камион по криволичещ планински улей.

    Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 г. пътя Балчик-Каварна войската държала под обстрел, но за мене пустият бункер беше атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът изглеждаше изпълнен с опасности, които изненадващо са в състояние да те атакуват, и за мене то бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

    По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, дето живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му беше наред на това селце: къщите, дамовете (както тук наричат оборите) дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между дворовете не бяха заличени, но сега там вече се разхождаха само гарги, свраки, диви зайци, които ровеха за корени.

    Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и те в моя чест заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме евтини цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше приказки за отминали времена, кога кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна замрелите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

    Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един другиго като деца в непроходим лес, поправяха се и – ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на отминалите дни. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литърът газ или олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли учениците му да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете ходели до Каварна за по-пряко през морето с шейни по леда.

    Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се заключвах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

    Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да слушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговори, от които сякаш зависи светът. Почти всички поизраснали девойчета от селото бяха тук. 

    Дотегна ми всичко това и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от мометата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

    – Ой, да ми падне Гинчето – провикна се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче!

    Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та се държаха шеговито уж, а пък просташки грубо. Нямах тоя дерт, ала сърцето ми беше студено; наблюдавах, изучавах ги, разкъсван от снизхождение и интелигентска ирония.

    Най-истинските мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли вече. Седях в изстиващата класна стая, зад плътни черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на училищния грамофона се въртяха "Литургиите" на Чайковски с тяхната катедрална дълбоко изстрадана човечност. Нанизах тъй поне две дузини стихотворения. От тях лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желанието да съм нужен на някого?... Ама не! Не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този някой трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не посредствена някоя дунда, която глупаво квака от ъгъла си, за да привлече вниманието ми.

    Два пъти през седмицата в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, тъй че ако киномеханикът – нисичко, набито, здраво момче, закъснееше, ергените от селото понасяха тенекиените кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, приглушени въздишки, възклицания, понякога – и някоя звучна плесница.

    Обикновено сядах самичък на някой от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но пък и те да не ме разсейват в тъмното. После при мене взе да сяда Данко, който се чувстваше задължен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва и с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да говорим. Не беше свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този мълчалив верен приятел.

    След това нахълтвахме в стаичката на киномеханика и там на разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, сякаш на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "Охо, ние още колко работи знаем!" Момчетата ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги, па ги черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

    Излизаме от задименото стайче, мълча, а Данко току въздъхне:

    – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

    – А! Какво да им забелязвам, всичко си е нормално – отвръщам уклончиво, и както крачим по опустялата глуха улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

    Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от стара тетрадка и на мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мене, но твърде близка и позната тъга по отлитащите дни. Ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото. Ще хукнем двамата към плажовете край моренцето. На всяка цена ще отскочим и до луксозната "Русалка" – френския курорт зад Каварна, забранен за българи, ще погледаме как си живеят там френските момичета, ще отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 

Plovdiv, uni 1987 – edited 23 dec. 2016

Story – АСЯ (2.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІ

    Известно време тъгувах по София, за разкоша да се движа из широките й площади, улици, булеварди, да си представям, че и стоките, изложени зад блеснали в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мене. Не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставя свободата да бъдем мислено поне каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да съдим за случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка в България.

    Да се съизмерваш с останалия пъстър свят, с останалите световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем сврели се в задушни студентски таванчета или мазенца сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Кафка, Камю, Сартр, Бекет, как сме въздигали до небесата някой смахнат поет на отминали времена. Като библиотекар в казармата, например, бях увлечен по… Пърси Биш Шели, по онези странни негови стихове, изпълнени с екзотични имена на цветя и някакви небесни чувства.

    Помня с какво лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на нашия вътрешнополитически живот, как съпоставяхме нашето движение с онова, което става в другите държави. А любовта – плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов… Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в столовата на университета или вечер, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и препълнени с хора улици мимоходом ни стрелнеше с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

    Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му беше името, ала ни заклеваше да му казваме Марио)… та тоя образ преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което буди респект в обществото. Следващият история Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-подробни особености (вкус, любим филм, мелодия, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара настрана от мижавата си студентска стипендия, че да може да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско някое заведение.

    Не! Не това търсех.

    Имаше Вера Ботева една от съседния курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села – с бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стихове на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората, 
и това е нищо 
пред красотата на моята мила.

    Четох й разказа в празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе зад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная: толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах. Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни и си отиде.

    Валеше истински сняг онази вечер, по улицата имаше незамръзнали локви и старичък тъмносин, мерцедес до уши ме опръска на ъгъла край Университетската библиотека. Стори ми се, че вътре седи момиче с пламтящи бакъреночервени коси и ясни сини очи, а чер, намусен и кривоглед мустакат арабин е зад волана.

    Когато за първи път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на моята колежка Н. След като няколко часа до полуда, до видиотяване бяхме чели от моите сбити записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми ги говори за годеника си ей такива едни. Зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при тате и мамчето в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се искало все още да се омъжва; можели да се явят и други кандидати. После подхвана темата "секс", па накрая се зае с пръсти да ми показва какво сама измислила, като гледала "пози" (тъй рече) в пъстроцветно лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж хич не разбирам, тъй че – зачервена, разчорлена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да се изтегна по гръб в леглото и взе да се катери по мене.

    Не беше хубава, не позволяваше да я целувам. "Нека поне в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото с глезен гласец. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, пък и драмата му никак не ме интересуваше.

    – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една от тях, с такова странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

    – Ти наяссссно ли сссси какво исссскаш от жените!

    Историята с Лиляна бе и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой приятел. Лиляна – моята любов разпиляна, бъбреше той за своето момиче. Пътувах няколко пъти на автостоп до Пловдив с нея, настояваше да идва с мене по сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" зад опашката на коня пред Народното събрание, където в четвъртък вечер се сбираха буйно враждуващи помежду си – основно поети и по-малко автори на проза, запознах я с момците от бедняшката ми компания и постепенно си станахме близки. Но не дотам.

    Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза, ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на миши плитчици косици, в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали люто предната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и пред себе си, помня, се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, ала в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли някаква граница на търпимост, сърцето окаменява.

    Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цяло в черно, с буйна рижа коса, сплетена на дебела плитка, метната върху раменете. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс косите погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея вечно кръжаха като улични песове сонм елитни мъжкари: Николай Стоянов – в онова време млад белетрист, последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов; поетът… по-късно мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и съгражданин Владимир Янев, който в мартенска една вечер, ако се не лъжа, дойде пред вратите на университетската менза и тихо, но повелително ми рече:

    – Кирилов*, едно момиче иска да се запознаете. Ей го там отсреща. До павилиона за вестници.

    – И какво трябва да направя? – попитах.

    – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

    Тогава прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечерята в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и три дузини тайни ухажори на червенокоската. В училище дамата активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нейния чар се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене пети. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога...  Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, стана най-сетне в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите светеха от радост над нас, а ние седяхме на прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направи кой знае какво впечатление целувката й; може да се заблуждавам, но нещо пресметливо имаше дори в начина й да се целува.

Флоренция, Гуидо Кавалканти (ок.1250...59-1300)

    Играехме често на интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме се да открием най-подходящо и най-красиво определение за някой от заобикалящите ни предмети. Например Луната. На какво ми прилича Луната? Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите по покрива, а Луната напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у Кавафис, но се престорих на... на стреснат, трогнат, очарован. Бяхме почти щастливи. Тя правеше смели проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се все с младата поетеса Живка Балтаджиева от родния й град, току-що издала първа стихосбирка. Естествено ние двамата с червенокосата Валя точно тогава бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

    Когато дойде време да се разделим, рекох:

    – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

    И тя веднага се съгласи.

    Плътта ни привличаше, ала самият факт, че сме били толкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало доста неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив или Сливен, както е и навсякъде по света.

    Месец преди да се разделя със София преживях краткотрайно увлечение по щура и нехайна хубавелка от Пазарджик. Славка по цял ден сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше за изпити, сервираше ми кафе, чай или даже пържени картофки. Съквартирантката й беше грозна, изключително грозна, но мила по нрав и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. С добро сърце бе тази Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше да се прави на аристократка.

    Веднъж в квартирата им нахълта шумна компания: две полупияни момичета и четирима мъжаги. Двамата от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което бе малко повече пияно и непрекъснато се заливаше от смях; после и третият се присъедини към тях – мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, шум от борба върху разбрицан креват, неясни прошепнати задъхано възклицания от удоволствие; четвъртият важен кръстоса крак върху крак и върху покрития със старичка протрита дамаска фотьойл ни демонстрираше: на мене и на трите дами край мене, как фино се реже пурата със специална машинка, овлажнява се с език, прокаран ле-е-екичко отдолу, и тогава се пали, като се всмуква, ама не като цигара, не тъй силно.

    В сив мрачен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мене зъзнещо и мокро до кости мило същество с полепнали по бузите влажни коси; просто нищо не се бе случило между нас, нямаше какво повече да си кажем, накъсо, зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана покрай Орлов мост и си помахахме отдалече:

    – Чао, скъпи!

    – Чао, скъпа…

    Колега – Борко май се казваше, фукаше се, че спечелил бил на покер японски часовник "Сейко" (четири и половина месечни заплати на баща ми в пловдивския "Напредък") – завлече ме да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но там, в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" впечатление ми направи тип, чието хищно безразличие и ловкост в играта на покер съответстваше странно на модната кройка на скъпия му светлосив костюм; и изобщо, от него се излъчваше самочувствието на голяма клечка. Към 45-годишен, женен, с две дечица, имал жежка история с 19-годишната лъчезарна Татяна от курса, моме от влиятелната фамилия Беличовски. И тъй темата за прелюбодеянието влезе и в моето съзнание. Татяна стоеше като теменуга в саксия до своя любим, топеше се от нежност, докато онзи тип с каменно лице ни обираше парите. Изгоря и на Борко японският "Сейко".

    Стоях понякога по час и повече на спирката за автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен софийски вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, събираше ги пак на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", там, дето каналът се пъха под моста, по който дрънчат и громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време бе отворена евтина шкембеджийница. Влизах, поръчвах двойна супа, добавях повече люто и ху-у-убавичко си похапвах.

    Ама някакви омърлявени физиономии гълчат от съседните маси: мъж с дебело омазнено с машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба; суха като чироз бабка брои в шепа стотинки и смърка със сополиво носле… Това хич, ама съвсем не ме притесняваше, тези хора не ги чувствах чужди, сред тях се чувствах уютно, можех да си мисля мои си неща, като разсеяно гледам движението зад стъклото.

    После вземах автобус 72 и той ме изкачваше над Подуяне, в квартал "Слатински редут". Там някога било военно укрепление, но времето беше заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях… Вмъквах се в стаичката си на ул. "Петър Митов" 8, преобличах се в стар удобен анцуг и се пъхвах под завивките с някоя яко скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на Томас Ман. По този начин пестях от парите за отопление. Да паля печката не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах си котлонче, на което сутрин варях чай, препичах филийки и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

    Мръсното бельо подреждах в стари кашони и веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как вървят изпитите?"

    Животът ми всъщност преминаваше четири-пет часа дневно в аудиториите на университета, още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до тавана прозорци, покрай плътно запълнените с книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на ледения софийски вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по бул. "Руски", можех на воля да си мисля за бъдещето, да се пренасям в облените от слънце речни долини на Италия и Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се дивя на кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести, да бродя подир влюбчивите Бокачо и Петрарка, да слизам в Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота и морала.

    В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко е бездарно написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак там с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс и нищо не разбрах, отблъскващ ми се стори претенциозният му стил, да не говоря за така любимия на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за възвишена философска поезия.

    За всичко това тъгувах като някой заточеник през първите седмици и месеци след пристигането ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си беше отишло, а есента бе струпала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина край селското читалище, където след училище вечер момета от осми клас ходеха да се целуват с грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата и край вечно с вода заления тезгях си поръчвах водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо падащия добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, от него се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха.

    Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на старо ядене, на евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас, а и усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, прекалено любезно се държаха тези доста по-възрастни от мене мъже. Тъй че обикновено заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят тенис в салона на селския клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше.

    – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ситно ръмящия дъжд край спирката и от време на време поглежда часовничето си.

    – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза тя, но не ми се стори притеснена.

    Качихме се в сладкарничката на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на тиква под неодобрителните погледи на пълничко момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво изчака да приключа с пиенето и веднага обяви, че бърза да си ходи.

    След седмица моят приятел Данко пред входа на същата тази сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж, ми представи две нафунели от студа момичета в палта до петите с еднакъв десен и кройка:

    – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А тази е Асито! – Навежда се ухилен, тъй че и приятелката й Таня да чуе: – Много е лесна, горката.

    Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е населен светът.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 

Plovdiv, 10 uni 1987 – edited 22 dec. 2016

–––––

* Георги Кирилов се подписвах като коректор и стилов редактор в някогашния студентски вестник "Софийски университет", понеже смятах, че фамилното ми име Бояджиев отвсякъде смърди като отпечатък от турското ислямско присъствие по Българските християнски земи и ме унижава.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА*


Аз я отведох на реката,
като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

Бе в рокля с тънички презрамки,
такава – пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя.

Жена! Не съм я уговарял,
тъй както е с жени по нас,
и в августовската омара
съблякох я самичък аз.

Говореше ми на ухото
несвързано какво ли не,
тъй както бе по гръб, защото 
пред нея бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
иззад звездите Господ Бог –
трапчинка в рохкавия пясък
изрови тежкият й кок. 

Осъмнал сам под небесата,
след като голи спахме там,
когато продължих нататък
видях се три пъти по-сам.

Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж,
бе хубава и неспокойна,
внезапна като летен дъжд. 

Водите си лениво влачи
животът – сякаш ме превзе
и нощем чувам я как плаче,
вкопала в пясъка нозе.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, 20 dec. 1990 – edited 21 dec. 2016 

––––

* По едноименното стихотворение на Федерико Г. Лорка (1898-1936):

Аз я отведох на реката; 

бях сигурен, че е девойка,

ала тя имала си мъж... и т.н.

Story – ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Цялото кралско войнство в блажен миг на абсолютна хармония

ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

    

    Четохме, каквото четохме, учихме, каквото учихме, столичните лешояди от МОН отлетяха, както бяха долетели, и пак се върнахме към онова блажено състояние на духа, майка на Ренесанса, известно катоdоlce far niente, (сладко безделие). Учителя Панчо принудиха да се пенсионира, приятелче от трети "б" клас го блъсна кола и то издъхна, а татко му на Филипчо стана шеф на училищното настоятелство. Неговата банда главорези пази школото и нашето момче стъпва вече не като коледен пуяк, а като син на големия Лъв от цирк "Балкански".

    Род прехожда и род дохожда, пък земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и на север отива, върти се, върти се той в своя път и пак започва своите кръгообращения. Всички реки към морето текат, но морето се не препълня: те отново се завръщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак... писал някой си Еклисиаст*.

    Докато има хора, ще има и суета, ала суетата е глупост. При нас организирани крадци, хора на мафиотски бос** – личен приятел и на главния ни г-н прокурор*** и вътрешните министри от три поредни правителства, пет пъти рязаха телефонния кабел на квартала, отново заради медта изскубнаха на трийсетина жилищни блока асансьорните трансформатори и всички знаем кои са (апапите не се и крият), само полицията и следователите не разбраха, та набедили манго, необхванат от бандата кокошкар, снимали го за вестника, демек: Ето, драги граждани, кой ни клати державата!

 

    И ние, какво да сторим, накъде да мърдаме – вярваме на вестници, телевизии, радиостанции. По телевизията охранени, ондулирани, напудрени госпожи и господа точат масали как денонощно работят за народа, уверяват ни: Още ей ту-у-у-уничко и краят на тунеля ей го де! Мародерите ни разплакват мамата, политиците ни веселят до полуда, накъсо, живот си живеем.

    Мишеви или Мишкови (за тях – по-нататък) се отказаха от развода, разведоха се тоест, луди пари по адвокати пръснаха, па си се гушнаха отново под един покрив заради цената на тока, прасе даже отглеждат на техния осми етаж. А прасето Гошо е кльощаво като афганистанска хрътка, макар да не лае, квичи, като е гладно, и сега в квартала всички ги знаят като Селяните от свинския блок.

    Наближава Коледа, върнаха ни класните, имам двойка по български, но не е болка за умиралка, защото никой вкъщи не знае. Минах в пети клас, имаме и нови даскали, Кавръкова вече няма да ни е класна и от утре десет дни излизаме в зимна ваканция. Много дечица в четвъртък представиха бележка, че по важни причини се налага да отсъстват в петък, и сега нагъват пържоли, пийват сладко винце (шара), зобат грозде под бабиния покрив на село. В училище сме останали само балъците.

    Ала петък в България е Ден на майстора, ден за нищонеправене, та и учителите в петък не изпитват. Изпеят надве-натри урока, търчат в училищната библиотека да сърбат кафенце. Посред книгите се разположила циганка с големи златни зъби, от два огромни чувала контрабандна стока вади, казват, евтино я дава. Хем даскалите доволни, че получили най-после заплата, хем и онази весела. Супер! Цял срок учим, край вече. Но хубавото е винаги малко тъжно. Леж колко си щеш, от друга страна обаче, кога мързелът е в повече, кефа разваля.

 

    Снощи натрупал две педи сняг. Вън – мразовито приказно. Обаче ако приятелите ти са заминали от града, скиташ се като букурещки хъш немил-недраг. Стане беля, съседът това чака. "Ей го на – говори, – тоз синковец никой го не наглежда!" От бездействие идат поводите за спор. Какво значи да те наглеждат? Да не съм мляко на огън, или жирафът в зоопарка? Но жирафа не го наглеждат, а го разглеждат. Тъй де, и ний сме учили Българска граматика!

    Тате разправи снощи, че Мишеви (или Мишкови), които живеят в съседния блок, хукнали да се развеждат точно понеже си уредили всичките дертове: изгледали си децата, оженили ги, развели ги, и тъй като за зла участ да вземе телевизорът им да се повреди, а пенсиите им мъненки – нямат пари да пълнят гушата на телевизионен техник, взели да си обръщат внимание, да се джанкат за щяло-нещяло. Полека-лека, от забележими само с мощен микроскоп дреболии до неща, видими и от старешко око с перде, едно слънчево утро се изправили пред зала № 5 на Районния съд...

    В пристъп на мигрена г-жа Мишкова нарекла мъжа си мухльо****; той отвърнал, че доста вече я търпял. Кавгата се възпламенила от само себе си. От дума на дума стигнали до ортопедията, госпожата – с разбита долна челюст, Мишков – с пукната капачка на коляното, и което е най-неприятно: яко нахапан отзад, на врата, което подсказвало, че е опитвал безславно и страхливо да напусне полесражението.

    Най-готиният да си, нямаш ли си приятели – да ти се възхищават, и врагове –  кога ти върви, зад гърба ти от яд да се пукат, ти си кръгла нула. Белята придава стойност. Колкото по-голяма е пакостта, която си сторил, толкова по-важен си за пострадалите, издигаш им се в очите, а обикновено това са най-близки хора. Детенцето израства, като създава грижи на родителите си, и те хем се дразнят, хем им е драго, че си имат у дома жизнена, сърцата рожба.

    Хрантутник, който стои на чина като препариран, не си бърка в носа, винаги и неизменно е учтив с хлапето на гостите, по математика получава само шестици, а на всичко отгоре взема частни уроци по пиано и цигулка, учи английски, докрай си изяжда закуската, не замеря другарчетата си с хляб и кокали, а като го блъснат, вместо да зашлеви със страст грубияна, тихо му казва: Моля да ме извините!... е, точно това ангелче с крилца не е ли носител на световната скука, не е ли тих перфиден убиец на живота?

    Веднъж, когато се връщах от урока по Гражданска защита, напсувах кондукторката. Пуснах псувнята тихо, а онази чула. Оплака се на шофьора и чудна гоненица падна, докато ме приклещиха. Ядох шутове и шамари, даже се клех, че повече – никакви псувни! А не са прави. Онази първа ми каза лайньо и от дума на дума стана като с Мишеви. Пътувах гратис, факт.

    Също както говореше онзи яйчар на пазарчето зад нашия квартален супермаркет: 

    – Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само се опитай да отричаш, и ще видиш каква диария се получава!

    Полицаят си купил три яйчица и вкъщи открива, че две от трите са запъртъци. Връща се да обясни каква според него е истината, а яйчарят се тръшка:

    – Цели ли са яйцата? Не са. Как да разбера, че са мои тез яйца! Поне черупките да си ми донесъл...

    Полицаят пак се явява, този път с яйчени черупки в ръце. Поел ги яйчярят тези черупки, веществените доказателства, демек, души ги и ей тъй говори:

    – Че вонят... вонят – рекъл към тълпата затаили дъх бедняци, привлечени от евтината стока. – Хем бая си навоняват. Ама не са от моите яйца. Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само опитай да ги отричаш, и ще видиш каква диария се получава! На моите ярки яйцата им са бежови, на кафяви точици, пък черупките ти са от бели яйчица. Моите уважения, господин старши, много ми се ще да ти вляза в положението, обаче такива са фактите.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 21 dec. 2016

______
* Вж. Библия, Книга на Еклесиаста или Проповедника, 1: 4-7.
** Бившият гребец Иво Карамански (1959-1998), обявен за първи тартор в славната история на българската мафия, изскокнала из руините на разградена България, същият Карамански, с когото имаше честта да седи коляно до коляно в луксозен софийски ресторант някакъв си министър на вътрешните работи и сръбската певачка Лепа Брена да им пее на двамцата по случай рождения ден на мафиотския бос.
*** Бившият главен прокурор на Републиката Иван Татарчев (1930-2008).
**** По нейната (на г-жа Мишкова) логика достойни са вероятно мутрите, славните мъже и жени в правителството, както славните депутати в Българския ни парламент, като да речем, известните с обаятелното си излъчване господа Цветелин Кънчев (1967), Владимир Кузов (1966), Камен Влахов (1956), госпожа Свободка Стефанова (1944) и прочие типични образи на победилата веднъж завинаги "демокрация" в България.