Публицистика – ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

В памет на баща ми, издъхнал на този ден в 61-та си година

ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

    Преди години на същия ден от годината в четири след обяд в изпълненото с газ от срязан тръбопровод в багажника купе на паркинга зад блок 51, известен като милиционерския, в пловдивския жк Тракия горя, вързан на предпазния си колан в колата, баща ми. Това причини смъртта му на 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" на седмия ден след палежа.

    Наскоро ме бяха уволнили от местния младежки вестник "Комсомолска искра" заради статията "Примери с обратен знак" (май 1981 г.), та и досега не съм сигурен възпламеняването на газта, просмукала се в купето от срязания маркуч на газовата инсталация в новата жигула, дали е от стечение на обстоятелства. Да, определено имаше период от две-три години след прогонването от вестника, когато гледах да не замръквам сам по улиците на моя роден Пловдив. Онова стихотворение за юмрука, който стискам като портокал в джоба си, е от ония тревожни месеци половин-една година подир смъртта на баща ми.

    Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам – поломени са всички антени... Оказа се обаче, че освен мене съседите до един се прикачили към кабелната мрежа на "Евроком". На 29 август с лъчезарната Re. се припичахме край реката до четири следобед. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови. И там отворихме приказка за масовите гробове от 1945 г. в пловдивските Централни гробища. Разправих що съм научил от алкохолизиралия се съсед Митю Чомпала (същия, който се самонае да смени изгнилите калници на жигулата ми) и те – двамата съпрузи, потвърдиха: "Да, има такова нещо".

    Чомпала ми бе говорил за един масов гроб, дето е в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от гробницата на Кудоглу*. "Имаше и друга яма – рекоха, – в източния край на гробището, досами телената ограда."

    Гробищните ровове ги копаели осъдените "смъртни". После връзвали ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат до ръба на изкопа и с пистолет в тила ги застрелвали един след друг. Петров, силно заеквайки в тоя момент, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали пари, злато, бижута да го откупят, да го отърват от екзекуция, и как много известен по онова време местен адвокат прибрал откупа, но работа не свършил. То става през пролетта на 1945, две години и няколко месеца преди да се родя. 

    Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край Драва, тук, в Пловдив, "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надпис "ОФ" (Отечествен фронт) на ръкава, въоръжени и с друга техника за убиване, воювали с изплашените до смърт "бивши", сред които по-голяма част съставляват цвета на Пловдив, като културно средище – учители, лекари, чиновници, църковни служители, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано: интелигенция.

   Сега си спомням баща ми как с респект разправяше една вечер на масата – нещо изключително за тоя мълчаливец: да се отпусне пред мене, сина му, да заговори! – за фронтовия си ротен командир капитан Николчев. Колко строг, взискателен, но и интелигентен, т.е. – човечен с войниците си, бил техният ротен... Като се връщали от Унгария обаче, още с военните рубашки, неизчистили засъхналата кал от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на Николчев, че някакви хора в новички кожени якета идели да го арестуват. И нашите войничета в летящия насред унгарската Пуста (обширна камениста равнина) ешелон от солидарност измислят техният ротен да се пъхне в опразнен начаса брезентов куфар, докато убийците с якетата слязат на следващата жп-станция.

    В ония дни, според баща ми, мнозина обучени във военното дело българи, наричани царски офицери, след приключване на българското участие във военната кампания срещу нацистите върху територията на Сърбия, Хърватия и Унгария, били извеждани от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и... по късата процедура: "В името на народа" и пр. следвал картечен откос.

    Та войничетата фронтоваци се опитали да спасят ротния си командир. "Отървал се!"– реших, но баща ми ме изгледа безизразно с ужасно сините си очи: "Надупчиха куфара с щикове. Купето под нас подгизна от кървава слуз".

* * *

         – Бях доста дребна, слабичка – подхвана леля Рени. – Срещу бившата Аптека "Марица"** в ранен един следобед милиционерите бяха направили кордон и пловдивчани се трупаха да видят какво става там. Между две редици въоръжени мъже минаваха току-що осъдените на смърт, излизащи от изхода на Окръжния съд. Промуших се в тълпата да гледам. Товареха ги отзад в големи камиони, боядисани в черно, покрити с брезентово платнище. Какво ме потресе... Излиза сред тях мъж, едър, представителен, вир-вода потен, плаче, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се да я гали, да я прегръща и целува. Прегръща го и тя, милва го по лицето и тъй му говори: "Нали ти казвах, че ще те оправдаят! Нали ти казвах".

    Останалите арестанти с ритници, с приклади натириха ги като добитък да се катерят по камионите. Изневиделица зад тия прегърнати мъж и жена спуснаха се четирима яки мъже в куртки, грабнаха ридаещия човек, заблъскаха го с железни тръби, с юмруци по главата. Смазаха го от бой. Гърчи се той на паважа, а жена му... хубава млада жена, свлече се до него. Вече кървав вързоп, грабнаха го трима, метнаха го при другите осъдени под брезента и хлопнаха капака.

    – Накъде се отправиха черните камиони? – питам.

    – Минаха през кръстовището пред Чифте баня, спряха за малко и продължиха към гробищата.

    Когато някогашното детенце Рени (Райна) – издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, със сух равен глас захвана да разправя, 75-годишният болнав Петров пъргаво се завтече към другата стая; затръшна вратата зад гърба си, а леля Рени рече:

    – Наизуст я знае тая история, не иска да я чува, че се вълнува и вдига кръвното. Знам го аз що скочи тъй.

    Връща се след малко Петров, ни лук ял - ни лук мирисал, говори ми:

   – Да ти разправя и аз един случай, само че от 1925-а. От моя баща обущаря, дето симпатизираше на комунистите, съм го чул...

    – Чакай, чакай – прекъсвам го, – това е 1925-а. Какви комунисти!

    – Точно тъй! Тогава им казваха комунисти. Та среща моят баща своя приятел комунист... учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде оня весел насреща му, спира, заговаря го: "Ида от съда – казва, – освободиха ме, оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен".

Тази стара сграда е ням свидетел на разказаното от леля Рени

    Здрависват се и се разделят; баща ми прави десетина крачки, но едва стъпил на отсрещния тротоар, зад гърба му два изстрела изтрещяват. Вижда убиеца да тича, а Даскалов агонизира в локва кръв насред улицата. Какво ще речеш за това, а? – завърши тържествено. – Оправдан-неоправдан, те вече му чели присъдата. Какво, че е невинен! Ако не вярваш, има паметна плоча, иди виж.

    – Ти си религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш по тоя начин да се уреждат стари сметки?

    Не се и кани да ми отговори. Нещата са му ясни от само себе си. Ала виж, при разказа на жена му за издевателството срещу осъден от т.нар. Народен съд отърча в съседната стая да не слуша. Къде е, питам, религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без у себе си да таим отвратителното чувство за мъст! И ми идва на ум нещо, разказано в тия къси безлунни, но звездни августовски нощи пак от Чомпала... Неговият чичо, брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж на трапезата, че се изпикал в кандилото на селска някоя къща. И баща му на Чомпала закрещял към брат си: "Кой си ти, бе? Какво си направил!"

    Подхванах тогава Чомпала:

    – Майка ти беше набожна, нали?

    Да, майка му, родена в Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му не вярвал в бабини деветини, но при оня "подвиг" на по-малкия брат заговорила съвестта дори у него, изпълнителя на екзекуции. Моят Пловдив... Идиличният, кротък, провинциално саможив Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мили мой роден крайо!... 

    – Масовите екзекуции нима са забравени? Близките на избитите нима не страдат за своите, заровени без знак, като помияри метнати в общата яма?

    – Ха! – възкликват в един глас двамата над седемдесетгодишни домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, те са пак силните на деня. Ако не те, синовете им, щерките им, внуците им са пак във властта. Ние си мислим, че Демокрацията дошла, а знае ли човек какво зло могат същите тия да ти сторят, решиш ли да кажеш на младите българи за избитите невинни в Централното пловдивското гробище!

    – Аз и сега, Жоро, като вървя по улицата, страх ме е, че някой ще ми свети маслото.

    – Тебе пък защо! От какъв зор на тебе ще посегнат?

    – Че му мели много устата! – вместо мъжа си рече леля Рени.

    Нещо в тоя смисъл спомена и Петър Петров. Па подир малко, без да го питам, продължи стара прежда да наплита:

    – През 1945-а Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е как двама техни офицери стреляха по човек, техен войник убиха.

    – Защо!

    – Ами че тия войничета доста бели сториха. Шетаха по дворовете, по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйца ще отмъкнат от полога, сирене, ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата край Пловдив пропищяха от тез измършавели войничета. Затуй са ги трепали техните офицери. Помня – продължи подир малко, – по Радио София през 1945-а обръщение към народа чете Димо Казасов, тогавашен министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев. Та в обръщението си Димо Казасов призова българите да проявим разбиране към набезите по нашите къщи. Каза го в такъв смисъл: хиляди километри път са били войничетата, живота си са рискували за нашата свобода... Търсих я тая реч, и в Държавния архив рових да я открия, но я няма. И как да не я изтрият! – завърши, втренчил се в мене.

* * *

     Погледнем ли на Историята като низ от съдби, земята под нозете ни ще се размърда, ще прокърви. Може би народната памет чрез забрава, хвърляйки пепел над рани от Миналото, пази младите поколения българи от потрес и отмъщения? Може би. Моето поколение българи, родени през първите години след Червения Девети (септември 1944), бе възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; вдигне ли се обаче оловният сив похлупак от премълчани, спестени и преиначени факти, ще видим как от копнежа по щастливо Царство на Свободата, Братството, Равенството само екарисажна пихтия се просмуква. Дали, ако се разкрият фактите, ще могат пак да се пъчат тъй днешните последователи на "най-хуманната идеология"?

    Възрастните, дето са очевидци, се страхуват. Още ги е страх, толкова страх са брали! Как да повярвам на веселичкия шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от Васко Кръпката (1959) – може би не мой набор, ала и той от бедняшките махали: "Комунизмът си отива..."! Няма как. Докато внимателно не прелистим оная кървава страница от първите години на реалния сталинизъм у нас, илюзията ще държи в плен и мнозина млади.

    Мисля си: сегашните властници и новобогаташи, както и техните речовити слуги в обществената йерархия високо над нас, обикновените българи, много лично са заинтересувани тая страница да не бъде прочетена, въобще да не бъде отгръщана. То обаче трябва да се случи, дори заради опрощението. Да изгребем надменността на "борците за световно щастие", па да отминем към днешното и утрешното, когато подобни Пирови победи няма как да се повторят. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, а не за отмъщение. Да приемем, че убийството изравнява сметките, какво по-жалко от това!

    Последен ден от лятната ваканция. Парализиран, прикован през целия си живот към инвалидна количка, Марсел Пруст написал в "Търсене на изгубеното време" – многотомна сага за приключенията на човешкия дух; имам го у мене тоя ярък образ на интелекта, одухотворяващ живота, придаващ смисъл на наглед хаотичните ни действия и състояния. Животът нима не е съчетание на детайли противоречиви, многопосочни. Ала ето, появява се духовният човек, и всичко си идва на мястото, усещаш пулса на мирозданието: в съзвучие, аромат, страстен поглед, докосване, цъфтеж, целувка, разпилени от ветреца коси на любимото момиче. Влизаме в океан от мигове с божествена тръпка и тревожен писък; измъкваме се пак оттам с болка и примирение, крещим ужасени пред Смъртта.

    Преди години тъй странно притихнал си тръгна (в течение на шест болезнени и за нас, най-близките му, дни)... тръгна да си отива от последния ден на август до същия тоя Шести септември от годината баща ми Дърводелеца, моят велик нежен мълчаливец, когото приживе не познавах тъй, както сега си мисля, че започвам да го проумявам. В последната седмица – тогава! – майка ми имаше нейно си видение: че Исус се материализирал в свенливата му слънчева усмивка, в безбрежния му, уж нищо не казващ, много син поглед, сякаш те съзерцава Вечността.

    Има го в албума, останал у сестра ми: в затънтена нейде из Родопите махалица, кой го знае как попаднал, яхнал магаренце, лявата ръка вдигнал за поздрав с длан към нас, притеснен, едва усмихнал се. Там и на мене ми прилича на Исус. И моя си фантастична теория от последно време: Че Бог, или Божественото... шета между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг от нашите познати. Но то е за кратко. И тогава човекът придобива ореол, осветен е отвътре тоя човек, разлива очарование като многоцветна аура.

    Тъй божествена в очарованието си е влюбената жена, когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небеса пред буря, опияняваща, зовяща с излъчването си. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, не пред черковни зидове, оброчни камъни и древни знаци... а пред човека, тъй мимолетен, объркан понякога, едновременно уязвим и нежен, в такъв миг и пред тревата съм склонен да коленича.

   Четвърти ден вече не ми излиза от ума оня подгизнал от смъртна уплаха едър, представителен мъж, вкопчил се в жена си ридаещ, докато останалите осъдени – като добитък, пред ужаса онемели, прекрачват сгушени под брезентовото платнище на Черния камион, който ще ги откара да бъдат убити в пловдивското гробище.

Български военни летци на пловдивската главна, 1943 г.

   Какво станало с окуражаващата съпруга си дама? Как ли е успяла да надживее последния спомен от любимия? Къде гният костите му? Да предположим, че имал вина, непростима вина; но оня последен порив към най-близкия му на света човек друго ми нашепва... Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят или помилват. Тоя нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, смачкан пред очите на любопитната за сеир тълпа. Точно на това множество от наивници разчита Злото, извиращо на талази из непресъхващата посредственост.

* * *

    В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в предната глава 18. на Пилатовото предложение Исус да бъде помилван множеството крещи: "Не Него, а Варава!" – разбойникът да е помилван, преторът "хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: ето Човекът!"

    Какъв ми е той на мене! Не съм бил още роден, бъдещият ми баща – русоляв редник от Харманли, занича от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия немци. В тъмнината ечи плясъкът на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва, а отсам, в зловещата тишина насред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на Новата власт на гробокопачите, както обичаха да се зоват, се върти на високи обороти, бълва никому ненужна смърт.

   Никому ненужна ли? Никому ненужна ли казах! Йосиф Висарионович има девиз: "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако тоя човек може да разсъждава с ума си. Останалите... ами че останалите са тъй лесни за манипулации, могат да си живеят, трябва да живеят; защото на Злото са му нужни овце, електорат, хора, които си бъбрят вечер в леглото, че времето за следния ден по националната телевизия им го дават, Боже мой! – т.е., някой им го спуска наготово, както всичко останало в единствения техен живот, и нищо не зависи от тях, ама нищичко.

    Не съм религиозен, но при никакви обстоятелства не бих простил за убийство, планирано над беззащитно, отчаяно човешко същество, търсещо милост. И важен щрих: за разлика от фанатичните си последователи, Сталин е бивш семинарист, детайлно познава Стария завет, евангелието, както ги знае и неговият вдъхновител Карл Маркс. От Свещеното писание се учат тия двама как се манипулира тълпа, как се манипулира греховният ни човешки свят.

* * *

    Чувам в тъмното, пред павилиончето до съседния вход на блока, това – някъде по средата на август... та чувам басов назидателен глас:

    – Що си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си бил!

    А съседът Стоян Шивача, селянин, присадил се като работник в пловдивския завод за облекла "България" (днес "Брилянт"), мънка:

    – Що! Заради жителството. Пък и апартамент нямаше да ми дадат, да не бях партиец.

    – Ето, виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. А не ти ли минава през ум, че всичко в България е построено от комунистите? Заводи, язовири, нови градски квартали, почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство, здравеопазване, всичко-всичко е дело на комунистите, а ти...?!

    И Стоян пак мънка, оправдава се.

    Не мога да видя другият кой е. Наоколо по стъпалата пред съседния вход на блока насядали с бира в ръка петима-шестима, две-три жени на възраст надават и те ухо; между тях – и жена му на Стоян, която до преди час е продавала домати от бахчата им на село, та къта кантарче под мишница. Мълчат. Обажда се с мутиращ глас 14-годишен момчурляк, син на единия от съседите:

    – И Аспаруховия мост, и него комунистите построили.

    – Ами да! – продължава оня. – И Аспаруховият мост, и Атомната в Козлодуй, и комбината в Кремиковци... Накъдето да се обърнеш, мойто момче, всичко е дело на комунистите.

    – То затуй аслъ Аспаруховият мост вече веднъж падна – незлобливо се обажда Митю с белия москвич, от деветия етаж на съседния вход, присадил се тук откъм хасковските села, съселянин на родителите Христо-Стоичкови бил, разправят.

    Останалите мълчат, попиват. Гледам, на площадката над стъпалата с гръб към звънците мъж в бяла риза, бели патъци и панталони. Казвам, като да се колебая:

    – Значи, комунистите всичко ни построили?

    – Те ами, кой друг? Нали по комунистическо време е правено!

    – Да, де! Само те копаха основите, бъркаха хоросана, редиха тухлите и наливаха бетона?

    Извръща се да ме огледа и, доколкото виждам в тъмното, грейва ухилен:

    – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе?

    Насреща ми протяга ръка Стоил, Стоил Вранчев, някогашен комшия, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе. За чехларци се носи от време оно: ще ти отведат магаренцето, както го яздиш; другоселец, сами се хвалят, една сутрин се осеферил яхнал пейка пред кръчмата. Стоил е някак поотслабнал, обаче свеж, чистичък. Вижда се, спорят му нещата. Новите условия на живот, хаосът, който наричаме демокрация, хич не му се отразили зле, макар да изгубил излъчването на корав мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но то иде не от вида му, а от вътрешния ми усет.

   Някога тоя нахакан Стоил съпровождаше големци партайци на лов за едър дивеч по правителствените резервати, височайши ловци на НРБ. Колко ли бивши и настоящи галеници на властта шетат между нас с неувяхващата легенда за някогашните добри стопани на България, за най-достойните, винаги крачещи начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия социализъм!

    Да споря, да го убеждавам, че не е прав... Струва ли си! От мен по-харно знае; поне това "Не ме ли позна?" и че си прекъсна лакърдията за славните Татови времена, поне то ми е достатъчно. Не го броя за кофти човек тоя Стоил от Чехларе. Да, възползвал се. Да, емчи се (възгордява се) пред пришълци като него в моя роден Пловдив. Но колко малко е необходимо, драги ми съгражданино, за да му се отнеме на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно! 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 avg. 1998 – not edited 6 sep. 2016

_____
* Димитър Кудоглу (1862-1940) - много известен и уважаван сред по-старите поколения пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради, тип сецесион, от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят онзи чуден паралелепипед на пловдивската Централна поща.

** Култова сграда на някогашния Пловдив с орнаменти, фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на светила в медицината, която сграда по приумица на тарикати в някогашната градска управа разрушиха, както напоследък захванаха да палят и рушат изоставени да буренясват огромни сгради с архитектурна стойност за историята на града. В двуетажна стара къща току зад Аптека Марица живееше семейството на чичо ми Насо (Атанас), третия от петимата братя Бояджиеви. Оттам са и детските ми спомени за тая изключително красива сграда. Но където невежеството и алчността си подадат ръце, остават само следи от нечисти сделки.

Ars Poetica – ДАЛЕЧ ОТ ВРЯВАТА НА ТЕЗИ ДНИ

ДАЛЕЧ ОТ ВРЯВАТА НА 

ТЕЗИ ДНИ

Днес ми е ден, в чиято вечер много ми се ще

да си ми под ръка и да те целувам.

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер

много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам,

да си в рокля с хиляда и едно копченца

и едно по едно бавно да ги разкопчавам...

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,

понеже дъжд безспир вали и Господ гръб ми е обърнал.

Никой толкова уют в самотността не е съзирал

повече от мене, мисля си – до днес... Да, никой.

Сраснал съм се с кожата си и от себе си навън не мърдам.

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала всъщност

ти не си ми нужна толкоз много.

Нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом

с решителност, каквато само страстните момичета владеят.

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние

и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited 5 sep 2016

Story – "ЛАМСКИ", ЛИЦЕ И ОПАКО

       Чешити от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес из републиката. Ужасно ги интересува какво си бъбрят хората. 

 Из послеслова към първа част "В тила" от романа "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война"

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Ярослав Хашек (1883-1923)

ЛИЦЕ И ОПАКО

   Животът е като мамина плетка – ту върви сивичко дюс, ту весело шаренее. От нова прежда, сръчен ли е плетачът, все харна работа ще излезе. Майстория обаче е от стара прежда пуловер да заплетеш. Майсторът тъй ще втъче нишки от минало и настояще, че възелчетата отвътре да останат. В Библията е писано: "Ново вино в стари мехове не наливай". А де ги тез нови мяхове?

    Младите и кадърни българи оназ стара тиня, дето пак шупна по върховете на Републиката и славно като говежди лайна се носи по бързея на Родната история, пропъди другаде да си дирят късмета. И нам тук остана единствено щастието да се дивим на нрави дивашки, прикрити зад ликове слънцеобразни, прелестни като нов пуловер, отдолу обаче – понеже е от стара прогнила прежда изплетен, възлите пак личат, мъртвешки кухини зеят и се провижда през тия мъртвешки кухини фактът, че Комунизмът оттук не си е тръгвал, и хабер няма да си тръгва някога, напротив! – разположил се е по турски в бащиния ни имот, дърпа конци и разиграва парцалени кукли от Театъра на демокрацията като за пред нация наивници.

    Кога реших да я приключа, тая Част ІІ от "Историйките на ученика Ламски" доста ми се съпротивяваше. Поне дузина пъти зарязвах ръкописа и захващах друго. Но какво се получаваше, моля! Героите ми се скупчваха пред блока, дето живея, в един от крайните квартали на Пловдив, Европа и света, па захващаха да скандират: "Не искаме да свършва! Не искаме да свършва!" Излизах на замляния си от празни буркани, олющен от есенните дъждове и зимните ветрове балкон да ги успокоявам. Ставаше като в оназ януарска демонстрация на възторжени едни граждани със сини байраци и посинели устни пред местното кметство.

Спас Гърневски (1953), кмет на Пловдив от 1995 до 1999 г.

      Понеже било мразовито, пък те вкочанясали, не им се прибира с гладен тумбак в студената панелка, та заподскачали да се сгреят. Тръскат задник на място, тъпичко крещят: "Кой не скача, е червен! Кой не скача, е червен!" Чул господин кметът* врявата пред импозантната сграда на местното кметство, изхлузил се из претопления кабинет да се порадва, па и с копринено синя кърпичка да помаха на своя народ. Нека видят гладните кой страда за тях, кога зъзне и гладува тоя народ! Скокнал веднъж и дваж господинът, понеже неудобно инак се получава: като пън да стърчиш горе, докато електоратът с влажен доверчив поглед те следи отдолу; току-виж, спомнили си нашенци: А бе, тоя по Татово време не се ли натискаше за партаец? Заподскачал с оглед на туй обстоятелство господинът, пък балкончето – паянтово, накланя се, накланя се, накла-а-а-аня се, като пробито корито в дълбоки води се накланя, току-виж, отнесло солидния 130-килограмов мъж при любимия му електорат. Видели това (отдолу винаги по-ясно се вижда), сменили рефрена: "Леко, да не паднеш!... Ле-е-еко, да не па-а-аднеш!"... Шоу.

      Е, моите "герои" не скандираха тъй, ала в такъв един момент видях се и аз отстрани с всички ония запъхтени новопристигащи, застигащи ме без пощада анекдотични историйки, които животът неуморно сипе около простосмъртния автор в днешна България, и си рекох: "Драги ми Смехурко! Твоята да не стане както някога с онова боксьорче от националния отбор на Живкова България, известно сред днешните таксиметрови шофьори като Дечо Докса!** Зевзек да вземе да пошушне на Дечо, че църните арапи от Багдад пей-дават за родните наши метли, редят се на опашка за по пет хамерикански долара парчето. 

    Пуснал му мухата оня, и какво се получава! Другите боксьорчета тъпчат в гащите мускалчета с розово масло, стекове парфюм и цигари “Булгартабак-лукс”, а нашичкият отпрашил за Багдад с огромни два брезентови куфара. Спортът си е спорт, обаче и далаверката трябва да върви. И отварят, значи, на турската митница четирите му сиво-зелени брезентови чудовища. Че като отпружинирали ония ми ти цигански метли, ела, Бонке, гледай! За малко да потрошат лампите по тавана на митницата. За една бройка извън ринга да го опердашат митничарите, че майтап си бие с тяхната Република Турция.

     Споменах митница, та ми иде на ум пресен случай... Прибира се от Чикаго дърт карловец.*** Човекът погостувал на забягналите преди години от китно Карлово двама свои сина левенти. Какво видял, какво ял и пил отвъд океана в Рая на империализма, с който доскоро тъй успешно и тъй здраво се бориха нашите управляващи другари, той си знае. Слиза, значи, от аероплана, обаче не личи колко е щастлив да се върне на родна земя, ами взел да се пеняви, че му го няма един от седемте куфара – куфарченценце някакво с плувки за внучето Дейвидчо и кутия вафли с надпис “На милата ни майчица Гюрга! От брудърс Тончо и Мончо”.

       – Ай, вашта мама вагабонтска! – закрещял. – Половината свят прекосих, Атлантика преплавах и нищо ми не липса, а тук, още не слязъл, още не съм стъпил на родна земя, куфара ми свихте. Де ми е куфарът? Куфара си искам.

     Засуетили се митничарите, пробвали да го успокоят, че на родно летище, па и баш в София… да ти изчезне куфар си е баш в реда на нещата, тъй че да не се форсира толкоз, ами мъдро да погледне живота, обаче оня се тръшка, блъска се с юмрук по чело и нарежда:

     – Мамицата ви крадлива българска аз вас! Оттук не мърдам. Куфара ми! Куфара ми! Куфара ми! Искам си куфара. 

      Дават му бланка да попълни каква валута носи, какви ценности армаган от Съединените щати мъкне, пък той маха ръце, ежи се. Гледат го: една торба кокали, а страда неистово. Казали му де що да драсне, къде да се подпише, тутакси обезщетение му изплатили, че и за сметка на летището платили му и таксито до Карлово, натоварили шестте му куфара и на изпроводяк само дето цялата администрация барабар с летците и стюардесите не се строила и чест не му отдала, докато го изпращали все тъй развълнуван, все тъй неутешим.

      Тоя шушка човек шашнал даже митничарите. Архангел Михаил да го пазил, нямаше да го опази в блатото на алигаторите, в демократизираната ни родна Бългейрия. Опазила го вродената му простотия. В хастара пренесъл зашити три хиляди долара хамерикански. Смятал да ги декларира, ама го доядяло за изчезналите вафли и плувките за внучето. Заради тях била цялата дандания.

    Какво щяло иначе да му се случи ли? Декларира си той доларите, обажда се господин митничарят на своя шеф, босът вдига джиесемчето от боулинг-залата в Боровец, задейства съответно мутрите от тенис-корта в Борисовата градина... Че и шофьорът на таксито щял да намаже стотина долара. Щеше да стане като в любимия лаф на Бащата на народите непрежалимия Йосиф Висарионович: "Нет человека, нет проблема!" 

    Ей тъй тоя наивник, неизлечимо болен от рак, човек, чийто дни и без това преброени били, каца в Карлово цял-целеничък. Такива случаи по нашенско обаче са изключение, което бетонира правилото, че блатните хищници тук от всичко печелят и винаги сухи излизат пред закона. 

    В една работа прекали ли се, отпиши я. Става като в онова училище, където решили учителка по пеене да назначат. Прехвърляли документи, кандидатите на аптекарска везна мерили, па си харесали една хвалена-прехвалена – умна била, работна била, театър ще им направи, чистачките даже ще пеят, изобщо, с нея в училището ще е много по-интересно.**** 

    Наистина спрели да скучаят. По фалшивите й медицински, за да се катери като дива коза по скали и по орляци, стажант-фелдшер докторат можел да защити. Чистачките пропели  – на умряло, докато разберат кой им отмъква препаратите за чистене. Театър направила, като я пипнали с краден дамски костюм и пред стотина колеги се клела, че на голо под мантото си го облякла кадифеното дамско костюмче, за да го премери по-точно.

Бранислав Нушич (1864-1938)

    Ето, затова не бива да се прекалява. Край! Това наистина е епилог. Авторът с не по-малко основание от дългоносия холерик господин Андерсен може да каже Грозното патенце, това съм аз. Казвали са го и други, както оня търговец и неособено кадърен актьор някой си Уилям Шекспир, например, вживял се в подгизналите от кръв крал Ричард III и лейди Макбет, както оня мосю Флобер с неговото странно изявление: "Мадам Бовари, това съм аз”. Други, и да не признават, оставили ни доста основания за подозрение, какъвто е случаят с граф Лев Николаевич Толстой, който описва като че себе си чрез трагедията на романтичната госпожа Ана Каренина, или както се случило с любителя на светлото пражко пиво вестникаря-орнитолог-изобретател, но и търговец на улични помияри, представяни за луксозни песове, възпълничкия г-н Хашек, когото откриваме в образа на храбрия редник от Австро-Унгарската армия Йозеф Швейк. Има и такива, като присмехулния г-н Бранислав Нушич, който така и начева може би най-чудатата си книга – чистосърдечно признава, че предлага именно най-сладка част от личната си биография.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 5 sep. 2016 

––––––
* Спас Гърневски (1953). Действителна история. Съседът Митко Георгиев, Бог да го прости, на пейката пред блока се оплакваше как се измъчил, докато изглади новото сако на г-н кмета. "В шивашкото ни предприятие "Брилянт" дреха, в която двамина като мене да се поберат, не бяхме виждали. Истина, пробвахме се, и двама се закопчахме в сакото на Гърневски, хем остана място и за трети".
** И това е действителен случай.
*** Тук само имената са променени.
**** Два действителни случая, представени наедно. 

Ars Poetica - ЗАД ЗИДА ВИСОК

…манастирите ни горят като факли през нощта. А ако светците ги пазят от огън, духовниците в тях стават все по-малко. Пътищата към храмовете може би случайно са занемарени, превзети от треви и камънак. В течение на 27 години живот в условията на нравствен упадък и отродничество новите властници сякаш следват стратегия за прогонване на етническите българи от България, за което свидетелстват крещящите случаи на палежи върху сгради от минало великолепие в Пловдив (вж. фотодокумента под текста)...*

ЗАД ЗИДА ВИСОК

Една градина зад зида висок се крие
и кой живее там, и как – за мен е тайна,
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите.

Да кажем, стигна някога чертата,
отвъд премина, в други свят прескоча,
за миг ще се стопя в зеленината
и любопитството ще се налочи.

Ще види всичко, скритото ще разузнае,
като слепец към Ада ще затропа,
но аз и там – отвъд, ще се ругая
защо съм скочил толкоз надълбоко.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година**

Plovdiv, 22 uli 1973 – edited 4 sep. 2016

______

* http://agroplovdiv.bg/22429/%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%85%D1%80%D0%B0%D0%BC/
** Вж. http://www.marica.bg/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%B6-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%BD-8-%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%BE-news632828.html

Ars Poetica – КОСЕНАТА ТРЕВА

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева...
Нима я чухме някога да плаче,
а колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два, 
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева –
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева?
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: какво пък от това,
че пълен е животът ми с косачи!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 uni 1975 – not edited 3 sep. 2016