Публицистика – ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

В памет на баща ми, издъхнал на този ден в 61-та си година

ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

    Преди години на същия ден от годината в четири след обяд в изпълненото с газ от срязан тръбопровод в багажника купе на паркинга зад блок 51, известен като милиционерския, в пловдивския жк Тракия горя, вързан на предпазния си колан в колата, баща ми. Това причини смъртта му на 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" на седмия ден след палежа.

    Наскоро ме бяха уволнили от местния младежки вестник "Комсомолска искра" заради статията "Примери с обратен знак" (май 1981 г.), та и досега не съм сигурен възпламеняването на газта, просмукала се в купето от срязания маркуч на газовата инсталация в новата жигула, дали е от стечение на обстоятелства. Да, определено имаше период от две-три години след прогонването от вестника, когато гледах да не замръквам сам по улиците на моя роден Пловдив. Онова стихотворение за юмрука, който стискам като портокал в джоба си, е от ония тревожни месеци половин-една година подир смъртта на баща ми.

    Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам – поломени са всички антени... Оказа се обаче, че освен мене съседите до един се прикачили към кабелната мрежа на "Евроком". На 29 август с лъчезарната Re. се припичахме край реката до четири следобед. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови. И там отворихме приказка за масовите гробове от 1945 г. в пловдивските Централни гробища. Разправих що съм научил от алкохолизиралия се съсед Митю Чомпала (същия, който се самонае да смени изгнилите калници на жигулата ми) и те – двамата съпрузи, потвърдиха: "Да, има такова нещо".

    Чомпала ми бе говорил за един масов гроб, дето е в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от гробницата на Кудоглу*. "Имаше и друга яма – рекоха, – в източния край на гробището, досами телената ограда."

    Гробищните ровове ги копаели осъдените "смъртни". После връзвали ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат до ръба на изкопа и с пистолет в тила ги застрелвали един след друг. Петров, силно заеквайки в тоя момент, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали пари, злато, бижута да го откупят, да го отърват от екзекуция, и как много известен по онова време местен адвокат прибрал откупа, но работа не свършил. То става през пролетта на 1945, две години и няколко месеца преди да се родя. 

    Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край Драва, тук, в Пловдив, "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надпис "ОФ" (Отечествен фронт) на ръкава, въоръжени и с друга техника за убиване, воювали с изплашените до смърт "бивши", сред които по-голяма част съставляват цвета на Пловдив, като културно средище – учители, лекари, чиновници, църковни служители, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано: интелигенция.

   Сега си спомням баща ми как с респект разправяше една вечер на масата – нещо изключително за тоя мълчаливец: да се отпусне пред мене, сина му, да заговори! – за фронтовия си ротен командир капитан Николчев. Колко строг, взискателен, но и интелигентен, т.е. – човечен с войниците си, бил техният ротен... Като се връщали от Унгария обаче, още с военните рубашки, неизчистили засъхналата кал от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на Николчев, че някакви хора в новички кожени якета идели да го арестуват. И нашите войничета в летящия насред унгарската Пуста (обширна камениста равнина) ешелон от солидарност измислят техният ротен да се пъхне в опразнен начаса брезентов куфар, докато убийците с якетата слязат на следващата жп-станция.

    В ония дни, според баща ми, мнозина обучени във военното дело българи, наричани царски офицери, след приключване на българското участие във военната кампания срещу нацистите върху територията на Сърбия, Хърватия и Унгария, били извеждани от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и... по късата процедура: "В името на народа" и пр. следвал картечен откос.

    Та войничетата фронтоваци се опитали да спасят ротния си командир. "Отървал се!"– реших, но баща ми ме изгледа безизразно с ужасно сините си очи: "Надупчиха куфара с щикове. Купето под нас подгизна от кървава слуз".

* * *

         – Бях доста дребна, слабичка – подхвана леля Рени. – Срещу бившата Аптека "Марица"** в ранен един следобед милиционерите бяха направили кордон и пловдивчани се трупаха да видят какво става там. Между две редици въоръжени мъже минаваха току-що осъдените на смърт, излизащи от изхода на Окръжния съд. Промуших се в тълпата да гледам. Товареха ги отзад в големи камиони, боядисани в черно, покрити с брезентово платнище. Какво ме потресе... Излиза сред тях мъж, едър, представителен, вир-вода потен, плаче, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се да я гали, да я прегръща и целува. Прегръща го и тя, милва го по лицето и тъй му говори: "Нали ти казвах, че ще те оправдаят! Нали ти казвах".

    Останалите арестанти с ритници, с приклади натириха ги като добитък да се катерят по камионите. Изневиделица зад тия прегърнати мъж и жена спуснаха се четирима яки мъже в куртки, грабнаха ридаещия човек, заблъскаха го с железни тръби, с юмруци по главата. Смазаха го от бой. Гърчи се той на паважа, а жена му... хубава млада жена, свлече се до него. Вече кървав вързоп, грабнаха го трима, метнаха го при другите осъдени под брезента и хлопнаха капака.

    – Накъде се отправиха черните камиони? – питам.

    – Минаха през кръстовището пред Чифте баня, спряха за малко и продължиха към гробищата.

    Когато някогашното детенце Рени (Райна) – издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, със сух равен глас захвана да разправя, 75-годишният болнав Петров пъргаво се завтече към другата стая; затръшна вратата зад гърба си, а леля Рени рече:

    – Наизуст я знае тая история, не иска да я чува, че се вълнува и вдига кръвното. Знам го аз що скочи тъй.

    Връща се след малко Петров, ни лук ял - ни лук мирисал, говори ми:

   – Да ти разправя и аз един случай, само че от 1925-а. От моя баща обущаря, дето симпатизираше на комунистите, съм го чул...

    – Чакай, чакай – прекъсвам го, – това е 1925-а. Какви комунисти!

    – Точно тъй! Тогава им казваха комунисти. Та среща моят баща своя приятел комунист... учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде оня весел насреща му, спира, заговаря го: "Ида от съда – казва, – освободиха ме, оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен".

Тази стара сграда е ням свидетел на разказаното от леля Рени

    Здрависват се и се разделят; баща ми прави десетина крачки, но едва стъпил на отсрещния тротоар, зад гърба му два изстрела изтрещяват. Вижда убиеца да тича, а Даскалов агонизира в локва кръв насред улицата. Какво ще речеш за това, а? – завърши тържествено. – Оправдан-неоправдан, те вече му чели присъдата. Какво, че е невинен! Ако не вярваш, има паметна плоча, иди виж.

    – Ти си религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш по тоя начин да се уреждат стари сметки?

    Не се и кани да ми отговори. Нещата са му ясни от само себе си. Ала виж, при разказа на жена му за издевателството срещу осъден от т.нар. Народен съд отърча в съседната стая да не слуша. Къде е, питам, религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без у себе си да таим отвратителното чувство за мъст! И ми идва на ум нещо, разказано в тия къси безлунни, но звездни августовски нощи пак от Чомпала... Неговият чичо, брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж на трапезата, че се изпикал в кандилото на селска някоя къща. И баща му на Чомпала закрещял към брат си: "Кой си ти, бе? Какво си направил!"

    Подхванах тогава Чомпала:

    – Майка ти беше набожна, нали?

    Да, майка му, родена в Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му не вярвал в бабини деветини, но при оня "подвиг" на по-малкия брат заговорила съвестта дори у него, изпълнителя на екзекуции. Моят Пловдив... Идиличният, кротък, провинциално саможив Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мили мой роден крайо!... 

    – Масовите екзекуции нима са забравени? Близките на избитите нима не страдат за своите, заровени без знак, като помияри метнати в общата яма?

    – Ха! – възкликват в един глас двамата над седемдесетгодишни домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, те са пак силните на деня. Ако не те, синовете им, щерките им, внуците им са пак във властта. Ние си мислим, че Демокрацията дошла, а знае ли човек какво зло могат същите тия да ти сторят, решиш ли да кажеш на младите българи за избитите невинни в Централното пловдивското гробище!

    – Аз и сега, Жоро, като вървя по улицата, страх ме е, че някой ще ми свети маслото.

    – Тебе пък защо! От какъв зор на тебе ще посегнат?

    – Че му мели много устата! – вместо мъжа си рече леля Рени.

    Нещо в тоя смисъл спомена и Петър Петров. Па подир малко, без да го питам, продължи стара прежда да наплита:

    – През 1945-а Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е как двама техни офицери стреляха по човек, техен войник убиха.

    – Защо!

    – Ами че тия войничета доста бели сториха. Шетаха по дворовете, по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйца ще отмъкнат от полога, сирене, ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата край Пловдив пропищяха от тез измършавели войничета. Затуй са ги трепали техните офицери. Помня – продължи подир малко, – по Радио София през 1945-а обръщение към народа чете Димо Казасов, тогавашен министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев. Та в обръщението си Димо Казасов призова българите да проявим разбиране към набезите по нашите къщи. Каза го в такъв смисъл: хиляди километри път са били войничетата, живота си са рискували за нашата свобода... Търсих я тая реч, и в Държавния архив рових да я открия, но я няма. И как да не я изтрият! – завърши, втренчил се в мене.

* * *

     Погледнем ли на Историята като низ от съдби, земята под нозете ни ще се размърда, ще прокърви. Може би народната памет чрез забрава, хвърляйки пепел над рани от Миналото, пази младите поколения българи от потрес и отмъщения? Може би. Моето поколение българи, родени през първите години след Червения Девети (септември 1944), бе възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; вдигне ли се обаче оловният сив похлупак от премълчани, спестени и преиначени факти, ще видим как от копнежа по щастливо Царство на Свободата, Братството, Равенството само екарисажна пихтия се просмуква. Дали, ако се разкрият фактите, ще могат пак да се пъчат тъй днешните последователи на "най-хуманната идеология"?

    Възрастните, дето са очевидци, се страхуват. Още ги е страх, толкова страх са брали! Как да повярвам на веселичкия шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от Васко Кръпката (1959) – може би не мой набор, ала и той от бедняшките махали: "Комунизмът си отива..."! Няма как. Докато внимателно не прелистим оная кървава страница от първите години на реалния сталинизъм у нас, илюзията ще държи в плен и мнозина млади.

    Мисля си: сегашните властници и новобогаташи, както и техните речовити слуги в обществената йерархия високо над нас, обикновените българи, много лично са заинтересувани тая страница да не бъде прочетена, въобще да не бъде отгръщана. То обаче трябва да се случи, дори заради опрощението. Да изгребем надменността на "борците за световно щастие", па да отминем към днешното и утрешното, когато подобни Пирови победи няма как да се повторят. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, а не за отмъщение. Да приемем, че убийството изравнява сметките, какво по-жалко от това!

    Последен ден от лятната ваканция. Парализиран, прикован през целия си живот към инвалидна количка, Марсел Пруст написал в "Търсене на изгубеното време" – многотомна сага за приключенията на човешкия дух; имам го у мене тоя ярък образ на интелекта, одухотворяващ живота, придаващ смисъл на наглед хаотичните ни действия и състояния. Животът нима не е съчетание на детайли противоречиви, многопосочни. Ала ето, появява се духовният човек, и всичко си идва на мястото, усещаш пулса на мирозданието: в съзвучие, аромат, страстен поглед, докосване, цъфтеж, целувка, разпилени от ветреца коси на любимото момиче. Влизаме в океан от мигове с божествена тръпка и тревожен писък; измъкваме се пак оттам с болка и примирение, крещим ужасени пред Смъртта.

    Преди години тъй странно притихнал си тръгна (в течение на шест болезнени и за нас, най-близките му, дни)... тръгна да си отива от последния ден на август до същия тоя Шести септември от годината баща ми Дърводелеца, моят велик нежен мълчаливец, когото приживе не познавах тъй, както сега си мисля, че започвам да го проумявам. В последната седмица – тогава! – майка ми имаше нейно си видение: че Исус се материализирал в свенливата му слънчева усмивка, в безбрежния му, уж нищо не казващ, много син поглед, сякаш те съзерцава Вечността.

    Има го в албума, останал у сестра ми: в затънтена нейде из Родопите махалица, кой го знае как попаднал, яхнал магаренце, лявата ръка вдигнал за поздрав с длан към нас, притеснен, едва усмихнал се. Там и на мене ми прилича на Исус. И моя си фантастична теория от последно време: Че Бог, или Божественото... шета между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг от нашите познати. Но то е за кратко. И тогава човекът придобива ореол, осветен е отвътре тоя човек, разлива очарование като многоцветна аура.

    Тъй божествена в очарованието си е влюбената жена, когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небеса пред буря, опияняваща, зовяща с излъчването си. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, не пред черковни зидове, оброчни камъни и древни знаци... а пред човека, тъй мимолетен, объркан понякога, едновременно уязвим и нежен, в такъв миг и пред тревата съм склонен да коленича.

   Четвърти ден вече не ми излиза от ума оня подгизнал от смъртна уплаха едър, представителен мъж, вкопчил се в жена си ридаещ, докато останалите осъдени – като добитък, пред ужаса онемели, прекрачват сгушени под брезентовото платнище на Черния камион, който ще ги откара да бъдат убити в пловдивското гробище.

Български военни летци на пловдивската главна, 1943 г.

   Какво станало с окуражаващата съпруга си дама? Как ли е успяла да надживее последния спомен от любимия? Къде гният костите му? Да предположим, че имал вина, непростима вина; но оня последен порив към най-близкия му на света човек друго ми нашепва... Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят или помилват. Тоя нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, смачкан пред очите на любопитната за сеир тълпа. Точно на това множество от наивници разчита Злото, извиращо на талази из непресъхващата посредственост.

* * *

    В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в предната глава 18. на Пилатовото предложение Исус да бъде помилван множеството крещи: "Не Него, а Варава!" – разбойникът да е помилван, преторът "хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: ето Човекът!"

    Какъв ми е той на мене! Не съм бил още роден, бъдещият ми баща – русоляв редник от Харманли, занича от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия немци. В тъмнината ечи плясъкът на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва, а отсам, в зловещата тишина насред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на Новата власт на гробокопачите, както обичаха да се зоват, се върти на високи обороти, бълва никому ненужна смърт.

   Никому ненужна ли? Никому ненужна ли казах! Йосиф Висарионович има девиз: "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако тоя човек може да разсъждава с ума си. Останалите... ами че останалите са тъй лесни за манипулации, могат да си живеят, трябва да живеят; защото на Злото са му нужни овце, електорат, хора, които си бъбрят вечер в леглото, че времето за следния ден по националната телевизия им го дават, Боже мой! – т.е., някой им го спуска наготово, както всичко останало в единствения техен живот, и нищо не зависи от тях, ама нищичко.

    Не съм религиозен, но при никакви обстоятелства не бих простил за убийство, планирано над беззащитно, отчаяно човешко същество, търсещо милост. И важен щрих: за разлика от фанатичните си последователи, Сталин е бивш семинарист, детайлно познава Стария завет, евангелието, както ги знае и неговият вдъхновител Карл Маркс. От Свещеното писание се учат тия двама как се манипулира тълпа, как се манипулира греховният ни човешки свят.

* * *

    Чувам в тъмното, пред павилиончето до съседния вход на блока, това – някъде по средата на август... та чувам басов назидателен глас:

    – Що си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си бил!

    А съседът Стоян Шивача, селянин, присадил се като работник в пловдивския завод за облекла "България" (днес "Брилянт"), мънка:

    – Що! Заради жителството. Пък и апартамент нямаше да ми дадат, да не бях партиец.

    – Ето, виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. А не ти ли минава през ум, че всичко в България е построено от комунистите? Заводи, язовири, нови градски квартали, почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство, здравеопазване, всичко-всичко е дело на комунистите, а ти...?!

    И Стоян пак мънка, оправдава се.

    Не мога да видя другият кой е. Наоколо по стъпалата пред съседния вход на блока насядали с бира в ръка петима-шестима, две-три жени на възраст надават и те ухо; между тях – и жена му на Стоян, която до преди час е продавала домати от бахчата им на село, та къта кантарче под мишница. Мълчат. Обажда се с мутиращ глас 14-годишен момчурляк, син на единия от съседите:

    – И Аспаруховия мост, и него комунистите построили.

    – Ами да! – продължава оня. – И Аспаруховият мост, и Атомната в Козлодуй, и комбината в Кремиковци... Накъдето да се обърнеш, мойто момче, всичко е дело на комунистите.

    – То затуй аслъ Аспаруховият мост вече веднъж падна – незлобливо се обажда Митю с белия москвич, от деветия етаж на съседния вход, присадил се тук откъм хасковските села, съселянин на родителите Христо-Стоичкови бил, разправят.

    Останалите мълчат, попиват. Гледам, на площадката над стъпалата с гръб към звънците мъж в бяла риза, бели патъци и панталони. Казвам, като да се колебая:

    – Значи, комунистите всичко ни построили?

    – Те ами, кой друг? Нали по комунистическо време е правено!

    – Да, де! Само те копаха основите, бъркаха хоросана, редиха тухлите и наливаха бетона?

    Извръща се да ме огледа и, доколкото виждам в тъмното, грейва ухилен:

    – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе?

    Насреща ми протяга ръка Стоил, Стоил Вранчев, някогашен комшия, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе. За чехларци се носи от време оно: ще ти отведат магаренцето, както го яздиш; другоселец, сами се хвалят, една сутрин се осеферил яхнал пейка пред кръчмата. Стоил е някак поотслабнал, обаче свеж, чистичък. Вижда се, спорят му нещата. Новите условия на живот, хаосът, който наричаме демокрация, хич не му се отразили зле, макар да изгубил излъчването на корав мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но то иде не от вида му, а от вътрешния ми усет.

   Някога тоя нахакан Стоил съпровождаше големци партайци на лов за едър дивеч по правителствените резервати, височайши ловци на НРБ. Колко ли бивши и настоящи галеници на властта шетат между нас с неувяхващата легенда за някогашните добри стопани на България, за най-достойните, винаги крачещи начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия социализъм!

    Да споря, да го убеждавам, че не е прав... Струва ли си! От мен по-харно знае; поне това "Не ме ли позна?" и че си прекъсна лакърдията за славните Татови времена, поне то ми е достатъчно. Не го броя за кофти човек тоя Стоил от Чехларе. Да, възползвал се. Да, емчи се (възгордява се) пред пришълци като него в моя роден Пловдив. Но колко малко е необходимо, драги ми съгражданино, за да му се отнеме на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно! 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 avg. 1998 – not edited 6 sep. 2016

_____
* Димитър Кудоглу (1862-1940) - много известен и уважаван сред по-старите поколения пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради, тип сецесион, от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят онзи чуден паралелепипед на пловдивската Централна поща.

** Култова сграда на някогашния Пловдив с орнаменти, фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на светила в медицината, която сграда по приумица на тарикати в някогашната градска управа разрушиха, както напоследък захванаха да палят и рушат изоставени да буренясват огромни сгради с архитектурна стойност за историята на града. В двуетажна стара къща току зад Аптека Марица живееше семейството на чичо ми Насо (Атанас), третия от петимата братя Бояджиеви. Оттам са и детските ми спомени за тая изключително красива сграда. Но където невежеството и алчността си подадат ръце, остават само следи от нечисти сделки.