Story – "ЛАМСКИ", ЛИЦЕ И ОПАКО

       Чешити от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес из републиката. Ужасно ги интересува какво си бъбрят хората. 

 Из послеслова към първа част "В тила" от романа "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война"

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Ярослав Хашек (1883-1923)

ЛИЦЕ И ОПАКО

   Животът е като мамина плетка – ту върви сивичко дюс, ту весело шаренее. От нова прежда, сръчен ли е плетачът, все харна работа ще излезе. Майстория обаче е от стара прежда пуловер да заплетеш. Майсторът тъй ще втъче нишки от минало и настояще, че възелчетата отвътре да останат. В Библията е писано: "Ново вино в стари мехове не наливай". А де ги тез нови мяхове?

    Младите и кадърни българи оназ стара тиня, дето пак шупна по върховете на Републиката и славно като говежди лайна се носи по бързея на Родната история, пропъди другаде да си дирят късмета. И нам тук остана единствено щастието да се дивим на нрави дивашки, прикрити зад ликове слънцеобразни, прелестни като нов пуловер, отдолу обаче – понеже е от стара прогнила прежда изплетен, възлите пак личат, мъртвешки кухини зеят и се провижда през тия мъртвешки кухини фактът, че Комунизмът оттук не си е тръгвал, и хабер няма да си тръгва някога, напротив! – разположил се е по турски в бащиния ни имот, дърпа конци и разиграва парцалени кукли от Театъра на демокрацията като за пред нация наивници.

    Кога реших да я приключа, тая Част ІІ от "Историйките на ученика Ламски" доста ми се съпротивяваше. Поне дузина пъти зарязвах ръкописа и захващах друго. Но какво се получаваше, моля! Героите ми се скупчваха пред блока, дето живея, в един от крайните квартали на Пловдив, Европа и света, па захващаха да скандират: "Не искаме да свършва! Не искаме да свършва!" Излизах на замляния си от празни буркани, олющен от есенните дъждове и зимните ветрове балкон да ги успокоявам. Ставаше като в оназ януарска демонстрация на възторжени едни граждани със сини байраци и посинели устни пред местното кметство.

Спас Гърневски (1953), кмет на Пловдив от 1995 до 1999 г.

      Понеже било мразовито, пък те вкочанясали, не им се прибира с гладен тумбак в студената панелка, та заподскачали да се сгреят. Тръскат задник на място, тъпичко крещят: "Кой не скача, е червен! Кой не скача, е червен!" Чул господин кметът* врявата пред импозантната сграда на местното кметство, изхлузил се из претопления кабинет да се порадва, па и с копринено синя кърпичка да помаха на своя народ. Нека видят гладните кой страда за тях, кога зъзне и гладува тоя народ! Скокнал веднъж и дваж господинът, понеже неудобно инак се получава: като пън да стърчиш горе, докато електоратът с влажен доверчив поглед те следи отдолу; току-виж, спомнили си нашенци: А бе, тоя по Татово време не се ли натискаше за партаец? Заподскачал с оглед на туй обстоятелство господинът, пък балкончето – паянтово, накланя се, накланя се, накла-а-а-аня се, като пробито корито в дълбоки води се накланя, току-виж, отнесло солидния 130-килограмов мъж при любимия му електорат. Видели това (отдолу винаги по-ясно се вижда), сменили рефрена: "Леко, да не паднеш!... Ле-е-еко, да не па-а-аднеш!"... Шоу.

      Е, моите "герои" не скандираха тъй, ала в такъв един момент видях се и аз отстрани с всички ония запъхтени новопристигащи, застигащи ме без пощада анекдотични историйки, които животът неуморно сипе около простосмъртния автор в днешна България, и си рекох: "Драги ми Смехурко! Твоята да не стане както някога с онова боксьорче от националния отбор на Живкова България, известно сред днешните таксиметрови шофьори като Дечо Докса!** Зевзек да вземе да пошушне на Дечо, че църните арапи от Багдад пей-дават за родните наши метли, редят се на опашка за по пет хамерикански долара парчето. 

    Пуснал му мухата оня, и какво се получава! Другите боксьорчета тъпчат в гащите мускалчета с розово масло, стекове парфюм и цигари “Булгартабак-лукс”, а нашичкият отпрашил за Багдад с огромни два брезентови куфара. Спортът си е спорт, обаче и далаверката трябва да върви. И отварят, значи, на турската митница четирите му сиво-зелени брезентови чудовища. Че като отпружинирали ония ми ти цигански метли, ела, Бонке, гледай! За малко да потрошат лампите по тавана на митницата. За една бройка извън ринга да го опердашат митничарите, че майтап си бие с тяхната Република Турция.

     Споменах митница, та ми иде на ум пресен случай... Прибира се от Чикаго дърт карловец.*** Човекът погостувал на забягналите преди години от китно Карлово двама свои сина левенти. Какво видял, какво ял и пил отвъд океана в Рая на империализма, с който доскоро тъй успешно и тъй здраво се бориха нашите управляващи другари, той си знае. Слиза, значи, от аероплана, обаче не личи колко е щастлив да се върне на родна земя, ами взел да се пеняви, че му го няма един от седемте куфара – куфарченценце някакво с плувки за внучето Дейвидчо и кутия вафли с надпис “На милата ни майчица Гюрга! От брудърс Тончо и Мончо”.

       – Ай, вашта мама вагабонтска! – закрещял. – Половината свят прекосих, Атлантика преплавах и нищо ми не липса, а тук, още не слязъл, още не съм стъпил на родна земя, куфара ми свихте. Де ми е куфарът? Куфара си искам.

     Засуетили се митничарите, пробвали да го успокоят, че на родно летище, па и баш в София… да ти изчезне куфар си е баш в реда на нещата, тъй че да не се форсира толкоз, ами мъдро да погледне живота, обаче оня се тръшка, блъска се с юмрук по чело и нарежда:

     – Мамицата ви крадлива българска аз вас! Оттук не мърдам. Куфара ми! Куфара ми! Куфара ми! Искам си куфара. 

      Дават му бланка да попълни каква валута носи, какви ценности армаган от Съединените щати мъкне, пък той маха ръце, ежи се. Гледат го: една торба кокали, а страда неистово. Казали му де що да драсне, къде да се подпише, тутакси обезщетение му изплатили, че и за сметка на летището платили му и таксито до Карлово, натоварили шестте му куфара и на изпроводяк само дето цялата администрация барабар с летците и стюардесите не се строила и чест не му отдала, докато го изпращали все тъй развълнуван, все тъй неутешим.

      Тоя шушка човек шашнал даже митничарите. Архангел Михаил да го пазил, нямаше да го опази в блатото на алигаторите, в демократизираната ни родна Бългейрия. Опазила го вродената му простотия. В хастара пренесъл зашити три хиляди долара хамерикански. Смятал да ги декларира, ама го доядяло за изчезналите вафли и плувките за внучето. Заради тях била цялата дандания.

    Какво щяло иначе да му се случи ли? Декларира си той доларите, обажда се господин митничарят на своя шеф, босът вдига джиесемчето от боулинг-залата в Боровец, задейства съответно мутрите от тенис-корта в Борисовата градина... Че и шофьорът на таксито щял да намаже стотина долара. Щеше да стане като в любимия лаф на Бащата на народите непрежалимия Йосиф Висарионович: "Нет человека, нет проблема!" 

    Ей тъй тоя наивник, неизлечимо болен от рак, човек, чийто дни и без това преброени били, каца в Карлово цял-целеничък. Такива случаи по нашенско обаче са изключение, което бетонира правилото, че блатните хищници тук от всичко печелят и винаги сухи излизат пред закона. 

    В една работа прекали ли се, отпиши я. Става като в онова училище, където решили учителка по пеене да назначат. Прехвърляли документи, кандидатите на аптекарска везна мерили, па си харесали една хвалена-прехвалена – умна била, работна била, театър ще им направи, чистачките даже ще пеят, изобщо, с нея в училището ще е много по-интересно.**** 

    Наистина спрели да скучаят. По фалшивите й медицински, за да се катери като дива коза по скали и по орляци, стажант-фелдшер докторат можел да защити. Чистачките пропели  – на умряло, докато разберат кой им отмъква препаратите за чистене. Театър направила, като я пипнали с краден дамски костюм и пред стотина колеги се клела, че на голо под мантото си го облякла кадифеното дамско костюмче, за да го премери по-точно.

Бранислав Нушич (1864-1938)

    Ето, затова не бива да се прекалява. Край! Това наистина е епилог. Авторът с не по-малко основание от дългоносия холерик господин Андерсен може да каже Грозното патенце, това съм аз. Казвали са го и други, както оня търговец и неособено кадърен актьор някой си Уилям Шекспир, например, вживял се в подгизналите от кръв крал Ричард III и лейди Макбет, както оня мосю Флобер с неговото странно изявление: "Мадам Бовари, това съм аз”. Други, и да не признават, оставили ни доста основания за подозрение, какъвто е случаят с граф Лев Николаевич Толстой, който описва като че себе си чрез трагедията на романтичната госпожа Ана Каренина, или както се случило с любителя на светлото пражко пиво вестникаря-орнитолог-изобретател, но и търговец на улични помияри, представяни за луксозни песове, възпълничкия г-н Хашек, когото откриваме в образа на храбрия редник от Австро-Унгарската армия Йозеф Швейк. Има и такива, като присмехулния г-н Бранислав Нушич, който така и начева може би най-чудатата си книга – чистосърдечно признава, че предлага именно най-сладка част от личната си биография.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 5 sep. 2016 

––––––
* Спас Гърневски (1953). Действителна история. Съседът Митко Георгиев, Бог да го прости, на пейката пред блока се оплакваше как се измъчил, докато изглади новото сако на г-н кмета. "В шивашкото ни предприятие "Брилянт" дреха, в която двамина като мене да се поберат, не бяхме виждали. Истина, пробвахме се, и двама се закопчахме в сакото на Гърневски, хем остана място и за трети".
** И това е действителен случай.
*** Тук само имената са променени.
**** Два действителни случая, представени наедно.