Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите -
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети -
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй - без кариера, без стихосбирка, без проблем -
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите - там, на билото, като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

    Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

    БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

    РЕПЛИКА, 16 август 2006:

    Цитат:

    Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в тоя, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тая твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само там слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

    Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... МЪЖ. Дано не ме разбереш криво. АДСКИ МНОГО ми харесва...  Бъди здрав! 

    ОТГОВОР, 23 август 2006:

    – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко време и нерви, колко грижа и безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! – как нехайно съм пропуснал да река добра дума, дори само простичкото "Благодаря!" на добрия, нежния, истинския приятел покрай мене.

     Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете: с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи от желание да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането на рамка (дори най-изящна да е) около представата ми, че съм простосмъртен, син на простосмъртни, внук и правнук на простосмъртни българи.

    Когато от ранно детство си живял сподирян от лютата фразичка "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакваме! Възхитен, гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровена наглост и злост. Ето стихотворение от далечната 1972 г., което по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited – 13 uli 2016

_____
* Донесли го в есента на 1988 г., на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е автор на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за стила на Данко. Некрологът, отпечатан върху мизерна половин страничка (формат А5) лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатаха бланки, покани, фактури, е чудесен знак за обичта, с която се ползва сред множеството обикновени българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появили пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли, да плачеш ли!

Между другото, когато преди две лета, на 13 август 2014 г., подир нощ, в която спахме направо върху земята в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля ми от юношеските ми години инж.Ряпов в Гурково до родната къща на Данко, посрещна ни тумба от десетина цигани, настанили се тук. И като ги питах знаят ли, че това е къщата на Добруджански поет, изгледаха ме горделиво: "Че кой пък е тоя!" Та приятелят ми, инак сдържан, кротък по нрав, процеди нашенска си, пловдивска ругатня през зъби; и се наложи да го предупредя да мълчи, че да не си създадем проблем. После в гробището на село Гурково открих веднага (вероятно усетът ме водеше) гроба на Данко – яко занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

И чуто случайно в първите години след смъртта: леля Керанка – майката на Данко, завещала къщата за музей, където да се съхраняват вещите и ръкописите на сина й. Толкоз по темата за венците и китките!
Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (7.)

ДАНКО*. ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЛАРИ


Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни, 
соларите потъваха под хълмовете сол.


КОЗИ СЛЕД ДЪЖД


Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.


МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО


В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс, 
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

Гурково, 25 февруари 1984 година 

Йордан КРЪЧМАРОВ 

1975

 НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

    Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мене. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

    Всичко останало е бутафория...

    Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

    Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

    Дано Г. Д.** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

    Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.***: "Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село 
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

    Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

    Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

    Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

    Гурково, 13.04.83.            С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 12 uli 2016

______

* За връстниците му в Гурково, за съселяните си той беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се нрави това име; зная защо, а не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както си щат! Това не променя нещата.

** Георги Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от онези, които вървяха подир стъпките му, докато беше фактор, като човек от тесния приятелски кръг на Тодор Живков, наред с такива личности в Българската литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, до едно време и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива, за любовта към България, за любовта към жената, както и срещу снобеещите парвенюта сред родните интелигенти от онова време.

*** Стефан Цанев (роден на моя рожден ден от годината, но през 1937). И аз като Данко си падах по стиховете му някога… По-късно реших, че не си падам, заради плакатния привкус на повечето неща от този иначе симпатичен поет, чийто стихове си препредавахме един на друг заради усещането, че казва неща, които повечето поети от неговото поколение не смееха да изрекат.

**** Георги Константинов (1943). Типичният възторжен комсомолски поет, певец от епохата на соц-а. Гланциран, музикален, леко блудкав, сръчен да се приобщи без особени лични драми към силните на деня. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=31924 Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (6.)

 Август 1977. В Тригорци

ИСКАМ ДА УВАЖАВАШ СИЛНО СЕБЕ СИ

    Здравей, Данко!

    Преди около месец или два в пловдивския университет ми се обади едно момче, което – по-късно разбрах – ми било ученик в Гурково. Мисля, че Станислав се казваше. Сега бил учител и учел задочно, та беше дошъл за изпити, дявол знае какви. Та викам си, брат ми, май взех да си забравям биографията. Минало незабравимо!

    Да знаеш, много се радвам, когато ми пишеш. Ами че, кажи-речи, съм си прекъснал въобще връзките. Започвам да подивявам в себе си, започвам да усещам как се наливам с някаква чисто мъжка злоба: дразня се от боклуци, които не заслужават да им обръща човек внимание, но мене ми се вдига кръвното. Сигурно и заради мене пък на някой друг му се вдига кръвното. Тя нама край, всичко е синджир-марка.

    Искам да пиша ясно и отчетливо, така както си говори човек с приятелите. Не ме интересуват ни метафори, ни образи и прочие технически подробности. Усещам, че съм прав, но май все нещо не ми достига, та имам чувството, че гласът ми мутира като на току-що влюбил се осмокласник.

    Стойо Вартоломеев* и да го срещна, няма да го поздравя. Ти си много по-достоен от някакъв пописващ лит.критик. Искам да уважаваш силно себе си, какъвто си. Пий с него, но не забравяй, че поетът само на обикновените хора, т.е. на народа си, е длъжен да сваля шапка. Остави го тоя Стойо; мисля, че си няма собствено мнение, ами се ослушва "големите" какво си приказват. 

    За конференцията – да я пропуснем с мълчание... Има по-важни неща. Например това, че си се влюбил! Ами то си е твой личен празник. (Дано да не си я разлюбил вече...) Завиждам ти. Аз нещо отвикнах от тези работи, нали ти казвам – вълк-единак всяка нощ вие у мене и тоя шарен свят – жените де, го гледам с голямо неудоволствие. Много рядко са между тях истински преданите, истински интелигентните, повечето са си едни патки, дето само гледат да изкарат някое удоволствие за себе си, както кокошката чопли костелив орех.

    Мисля, че си много добре ориентиран в живота. Просто характерът ти е такъв, да не се застояваш, да си едновременно навсякъде, като добруджанския вятър, а!? Май това ще да ти е харесало и твоето "невръстно момиче". Хубава ли е поне? Да не е някоя крокодилка, че то... Впрочем, имаш добър вкус. Истина, завиждам ти!

    За стиховете... "Солари" ми харесва най-много, макар че като сюжет и идея съм срещал нещо подобно и другаде. За мене то е вид предизвикателство: ето човека върху фона на вечността; всичките идеи и идеологии "отиват на кино" пред каторжния живот на най-обикновените хора. Трудът като идея, тъжна работа е това стихотворение, тъжна и хубава. Звънти ми тая сол и между зъбите, кара ме да си мисля за себе си, за човечеството – тая сол... Но има да се доработва, защото си го вкарал всичкото хубаво и горчиво в едни предвзети строфи. Впрочем, не ми вярвай, то е мое усещане – че технически не е доизпипана работата. По-важно е, че стихотворението "звучи"... Това е най-важното. Другото е занаятчилък. И така е добре!

    "Кози след дъжд" е хубаво като видение, като картина. Но е твърде общо казаното в него и не ме кара да мисля.

    "Може да е всичко" – изстискал си го като лимон, като портокал този случай – истински или измислен, все едно. Но философският ти възглас в последната строфа ми се вижда насилен. Тук мисля, че не греша.

    Общо взето, трите стихотворения ми говорят, че в момента си в процес на постепенно обръщане към обикновеното в живота, към осмисляне на това обикновено и превръщането му в естетическа категория, в изкуство. Ще ми се да си повече личен, па нека да е и с риск да не изглеждаш така изящно, както сигурно ти се иска. Разбираш ли ме? – една антична ваза, изровена от тинята на морето, ще ми е много по-ценна, ако виждам в нея отпечатъци не само от пръстите на майстора, но и следи от ръждата на ножа, с който е било прободено сърцето му. Толкоз!

    За мене... Подготвил съм ръкопис за втора книга стихове. От два месеца втория екземпляр съм го дал у Емил Калъчев от пловдивското издателство с уговорката, че няма да го предлагам на издателството, а че Емил ще ми каже общото си впечатление. Казах му, че искам да се пробвам на по-широк терен, а той май се обиди – взе да ме убеждава, че пловдивското издателство имало добро име и т.н. Накратко, спукахме се и двамата от куртоазия: аз – да не си помисли, че се натискам да печатам в изд. "Хр. Г. Данов", той – да не би аз да си изгубя доверието в издателството. Пък може и само тъй да ми се струва.

    Стиховете, дето ти пращам**, не са добри, но понеже за мене това е нова мелодия, искам да чуя ти какво ще кажеш. Пък може и да са добри, защото поръчката за тях си е от мене. Жалко, нямам под ръка нещо любовно-интимно. Просто, сега съм на друга вълна.

    Извинявай за дългото писмо, т.е. извини ме за дългото писмо.

    18.ІІІ.1984 г., Пловдив Ж.

    БЕЛЕЖКА:

    Стихотворенията на Йордан Кръчмаров, пратени с писмото от 25 февруари 1984 г., ще пусна в следващия постинг тук, в тая тема.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not editing – 12 uli 2016

____
* Вж. http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli & http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli

** Стойо Вартоломеев (1952)
Вж. "Агитатори", "Поколение, здравей!" и "Съседът, моят приятел". 

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

    При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

    Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

    Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

    Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково

    С поздрав: Йордан Кръчмаров

    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни своите тридесет и осем. Купища преживени истории имаме с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от Златните пясъци до Албена и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – ел.техници, спасители, водопроводчици, художници-портретисти, рибари до трактористи и комбайнери от селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните хора, дори яките момци -пазачи зад курорта "Русалка" познавам благодарение на него. Сочил ми е места покрай брега, дето по онова време още личаха останки от древни крепостни зидове в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между Тузлата и Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с него.

Снимка от плажа край село Топола, август 1976*  

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни, жадни за емоции. Той ме запозна с момичето, което стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Майка му леля Керанка често слагаше вечеря за двама и ни гледаше, свита отстрани, как лакомо се храним. От глад веднъж налетяхме на гълъбарника в съседния двор. Ех, че вкусни били печените полудиви гълъби! Купихме си нещо подобно на войнишки полуботуши, ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчета, а след като прекарахме една нощ като хаймани и царе в луксозния по онова време хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме по облите, изблизани от вълните камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата Албена. И това – в мразовития февруари. И през Албена щяхме да профучим за към Балчик, ако не ни спря речицата Батова. И тъй нататък, и тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 г.

    Пред мене сега е пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, на гърба й – ето що написано:

    26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се на 54 г. Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител и наричан снизходително от пловдивските местни литературни телета графоман, а всъщност автор на осем изящно написани разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима мои кръвни братя "по оръжие", може би – и по участ.

*  *  *

    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тая напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тая гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

    Сменено е и многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ето затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 11 uli 2016

–––––

* Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си върху пясъка току под някогашната ведомствена вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за ужасните телеса на двама загорели мъжкари. Бел.м., tisss.
** Петко Братинов (1939) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2