Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите -
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети -
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй - без кариера, без стихосбирка, без проблем -
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите - там, на билото, като надежда бяло,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

    Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

    БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

    РЕПЛИКА, 16 август 2006:

    Цитат:

    Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в тоя, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тая твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само там слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

    Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... МЪЖ. Дано не ме разбереш криво. АДСКИ МНОГО ми харесва...  Бъди здрав! 

    ОТГОВОР, 23 август 2006:

    – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко време и нерви, колко грижа и безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! – как нехайно съм пропуснал да река добра дума, дори само простичкото "Благодаря!" на добрия, нежния, истинския приятел покрай мене.

     Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете: с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи от желание да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането на рамка (дори най-изящна да е) около представата ми, че съм простосмъртен, син на простосмъртни, внук и правнук на простосмъртни българи.

    Когато от ранно детство си живял сподирян от лютата фразичка "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакваме! Възхитен, гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровена наглост и злост. Ето стихотворение от далечната 1972 г., което по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited – 13 uli 2016

_____
* Донесли го в есента на 1988 г., на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е автор на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за стила на Данко. Некрологът, отпечатан върху мизерна половин страничка (формат А5) лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатаха бланки, покани, фактури, е чудесен знак за обичта, с която се ползва сред множеството обикновени българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появили пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли, да плачеш ли!

Между другото, когато преди две лета, на 13 август 2014 г., подир нощ, в която спахме направо върху земята в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля ми от юношеските ми години инж.Ряпов в Гурково до родната къща на Данко, посрещна ни тумба от десетина цигани, настанили се тук. И като ги питах знаят ли, че това е къщата на Добруджански поет, изгледаха ме горделиво: "Че кой пък е тоя!" Та приятелят ми, инак сдържан, кротък по нрав, процеди нашенска си, пловдивска ругатня през зъби; и се наложи да го предупредя да мълчи, че да не си създадем проблем. После в гробището на село Гурково открих веднага (вероятно усетът ме водеше) гроба на Данко – яко занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

И чуто случайно в първите години след смъртта: леля Керанка – майката на Данко, завещала къщата за музей, където да се съхраняват вещите и ръкописите на сина й. Толкоз по темата за венците и китките!
Бел.м., tisss.