Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

    При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

    Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

    Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

    Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково

    С поздрав: Йордан Кръчмаров

    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни своите тридесет и осем. Купища преживени истории имаме с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от Златните пясъци до Албена и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – ел.техници, спасители, водопроводчици, художници-портретисти, рибари до трактористи и комбайнери от селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните хора, дори яките момци -пазачи зад курорта "Русалка" познавам благодарение на него. Сочил ми е места покрай брега, дето по онова време още личаха останки от древни крепостни зидове в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между Тузлата и Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с него.

Снимка от плажа край село Топола, август 1976*  

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни, жадни за емоции. Той ме запозна с момичето, което стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Майка му леля Керанка често слагаше вечеря за двама и ни гледаше, свита отстрани, как лакомо се храним. От глад веднъж налетяхме на гълъбарника в съседния двор. Ех, че вкусни били печените полудиви гълъби! Купихме си нещо подобно на войнишки полуботуши, ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчета, а след като прекарахме една нощ като хаймани и царе в луксозния по онова време хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме по облите, изблизани от вълните камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата Албена. И това – в мразовития февруари. И през Албена щяхме да профучим за към Балчик, ако не ни спря речицата Батова. И тъй нататък, и тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 г.

    Пред мене сега е пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, на гърба й – ето що написано:

    26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се на 54 г. Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител и наричан снизходително от пловдивските местни литературни телета графоман, а всъщност автор на осем изящно написани разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима мои кръвни братя "по оръжие", може би – и по участ.

*  *  *

    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тая напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тая гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

    Сменено е и многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ето затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 11 uli 2016

–––––

* Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си върху пясъка току под някогашната ведомствена вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за ужасните телеса на двама загорели мъжкари. Бел.м., tisss.
** Петко Братинов (1939) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2