СОЛАРИ
Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.
По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.
Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.
И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.
Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД
Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.
МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО
В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.
Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.
Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.
Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...
Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!
Гурково, 25 февруари 1984 година
Йордан КРЪЧМАРОВ
Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.
По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.
Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.
И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.
Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД
Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.
МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО
В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.
Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.
Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.
Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...
Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!
Гурково, 25 февруари 1984 година
Йордан КРЪЧМАРОВ
1975
НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ
ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!
Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.
Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мене. И какъв жесток финал!
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.
Защото знам какво е да си сам.
Всичко
останало е бутафория...
Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:
Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:
Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?
Защо настръхнаха като оси?
Настръхват,
защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се
крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и
доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с
цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние
и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!
Дано Г. Д.** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.
Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.***: "Носете си новите дрехи, момчета".
Дано Г. Д.** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.
Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.***: "Носете си новите дрехи, момчета".
Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.
Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.
И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.
Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...
Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.
Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.
Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.
Гурково, 13.04.83. С поздрав: Йордан Кръчмаров
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, not edited 12 uli 2016
______
* За връстниците му в Гурково, за съселяните си
той беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се
нрави това име; зная защо, а не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както си
щат! Това не променя нещата.
** Георги
Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от онези,
които вървяха подир стъпките му, докато беше фактор, като човек от тесния
приятелски кръг на Тодор Живков, наред с такива личности в Българската
литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, до едно време
и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива, за
любовта към България, за любовта към жената, както и срещу снобеещите парвенюта
сред родните интелигенти от онова време.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар