Публицистика – КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (2.)

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (2.)

    Продължение от 15.10.2004.

    Джон Лок (1632-1704) отваря тема за времето, като основа на субективното, и за рефлексията (отражението), която гради форми въз основа на миналия ни субективен (личен) опит. Самонаблюдението има продължителност, вече е ограничено в рамките на нашия живот. Но и човек в разни периоди от живота си – възможно е и е логично да се допусне, различно преценява света, което си е очевадна истина.

    Оттук – изводът, че всичко в подхода ни към факти и явления е относително правдиво, относително вярно/невярно. Нещо, което днес за тебе е зло, след години възможно е да прецениш като благо. "Ела зло, че без тебе по-зло!" – гласи старата българска поговорка.

    Лок разглежда собствеността като гарант за независимостта на личността от натиска на Държавата. Свобода и собственост са взаимно обусловени. И това единство е основа на представата ни за независимост и човешки права.

    Марксизмът посегна към собствеността на гражданина уж за да го направи свободен. (Тема за размишление: А Исус не казва ли на онези, които избрал да са Му ученици, да раздадат всичкото си притежание, за да имат... целия свят? Тук иде реч обаче относно идея за нравственост: дестилат от идеално, а не действително.)

    Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646-1716)* е типичният немски идеалист във философията, като вижда в интелекта носител на вродени идеи. Оттук все по теля, по теля (по Йовков израз от разказа "По жицата"), та до-о-о-о ...родствената връзка между Дух и Сила, което си е стъпало към Теория за свръхчовека, за богоизбраната Арийска раса, което, par excellence, си е избиване на комплекс у закъснелите в онзи период с развитие на писменост и култура немци, чийто комплекс за малоценност ще се развихри два века по-късно, в ерата на Хитлер. 

    Има нещо твърде притеснително в старателните усилия на ума да превъзмогне човеколюбивата емоционална широта у древния мислещ човек. Тъй днес нас – множеството човеци на планетата, ни насочват от високите трибуни на властта и медиите, обработват ни с тв-образи и словесна помия, за да ни превърнат или в кротки идиоти, или в тълпа фанатизирани шерпи на поредната комунистическа, сексуална, демократична, ислямска и пр. революция.

      Утопиите, създадени все с най-добри намерения, могат да бъдат и убийствени. Замислят ли в луксозна някоя канцелария поредната революция, неизменно търсят виновни за обичайните жестокости, накъсо – търсят материал, над който да покаже мускули победителят (в Русия – болшевики, във Франция – санкюлоти, т.е.: хора без гащи, в Германия – нацисти, в Арабския свят – бойци на исляма).

   Жан-Жак Русо (1712-1778) – вдъхновителят на романтизма, е твърде неприятна личност, вечно недоволен, егоцентрик с огромно самочувствие и претенции към другите. "Природата е добра, обществото – лошо" му е лайтмотивът. Дивакът бил благородник именно защото (според Русо) е дете на Природата. Русо дава живот на мита за "народа", който имал обща воля и общи интереси. Понятието народ от Русо до наши дни, между другото, служи не само на родолюбивия човек, но и на злостни тирани за оправдание на издевателства над отделната личност.

   
     Имануил Кант (1724-1804). За Кант разумът не е част от света, а Създател на света. Илюзия, според мен. Грехът на Кант – че пренебрегва опита от преживяното и обявява разума за трансцедентален***, неподлежащ на разгадаване. На практика това значи: всеки идиот може да те съди от името на трансцедентална някоя своя фикс-идея. Световните злодеи Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. идеално се вписват в теоретизациите на Кант. Избиването на 80 милиона човешки същества в относително къс отрязък от време е резултат от подобен род лабораторно чисти анализи. Накъсо, немското старание и педантичност изобретиха газовата камера в годините на Втората световна война за експедитивно промишлено умъртвяване, но тази газова камера се явява и следствие от самоцелни упражнения с философия, откъсната от живия живот.

   Матрицата на познанието ни е трансцедентална, оцветяваме само свои версии за Истината въз основа на личния си опит (култура, социален статус) – то е малката отстъпка в посока към човешкото, която си позволява акуратният Кант.

    Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) развива философската си теза за т.нар. исторически прогрес, (според мен, един от модерните митове). Диалектиката – преоткрита, поизчистена от прахоляка на около две хилядолетия християнска цивилизация, ни се представя от Хегел във вид на възходящо движение от точка А към точка С: от базата на наивното съзнание А през критичното самосъзнанине на междинната станция В, до абсолютното знание С, и покоряваме духовния Еверест. Но аз, роденият в следвоенната мътна и кървава 1947 година, не съм склонен да си въобразя, че знаем повече за човешката природа и космоса, да речем, от древните ни предци траките. Шарениите на техническия прогрес нищо ново не са допринесли към познанието ни върху самите нас. Вилнее неандерталщина и разпродаване на нашата България, независимо от "историческия прогрес".

    В крайна сметка, великаните във философията следват праобраза на Мойсей, слизащ от планината със скрижалите на Бог към низината, дето сме шест или вече седем милиарда човеци. Само че, роден в едно от най-старите жизнени селища на планетата, не съм уверен, че Мойсей (името в еврейската версия Моше е дало на света понятието "мошеник") наистина е срещнал Бог, още по-малко: че Бог именно нему съобщил онези така важни за света послания.

   От Хегел иде представата ни за онова "колело на Историята", което ми напомня месомелачката от хита на Пинк Флойд, за издевателства над поколения "строители на нов живот" и "гробокопачи на миналото". Уникалният човек, вкаран в епизодична роля от пищния спектакъл на Възгорделия се ум, чудно!

Артур Шопенхауер

   За другите титани на философията – Маркс, Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900), Мартин Хайдегер (1889-1976) тук и сега не ми се говори. Приемам ги за романтична трупа надарени с изключителен интелект артисти от заговора на гробищната софистика срещу жизнелюбивия подход към човека.

   Философията се ражда от любов към грешния, а тези обаятелни или тягостни неслучайни личности към простосмъртния се отнасят не само неуважително, но и с възмутително презрение на избрани. Не беше ли най-тежък от Седемте смъртни гряха възгордяването! 

   И що остана от призива на Исус: "Аз съм Пътят и Истината, Аз съм Любовта"! Основа на Новия завет е човеколюбието. Което ще рече: познание, внушаващо вид възгордяване чрез интелектуални фокуси и драперии, не може да е с Истината.

   Възкръсналият Исус, макар Син Божи, ходи между човеците, за да ги подкрепя духом и всякак, не да ги унижава. В лицето и фигурата, в усмивката и плача, в гласа и жестовете на отделния човек виждам присъствието на Богочовека. Божественото е тук, на земята. Защо го търсят в селенията на духа като в омагьосано Царство на мъртвите сенки, обхванати от подозрителност към живия живот!

   Схемата умъртвява каквото докопа. И като изричам тежки думи срещу велики персони от пантеона на световната цивилизация, то не са прищевки, а преценки на средата, в която съм израснал и от чието име си въобразявам, че говоря. Тези думи би ги казал мъртвият ми мълчалив баща Дърводелеца, стига да можеше по някакъв начин да ги формулира; това сега – като негов син, смятам, ми е задължение към паметта на харманлийския най-малък от петима братя българи. Трупът му гние под троскота в общинското гробище на Пловдив; няма как иначе този мой баща да бъде защитен от посегателствата на днешните лицемерни фарисеи и книжници.

Простосмъртният Йосиф (1909-2004)

   Тази събота, 16 октомври, 95-годишен си отиде от света Йосиф Петров****, един от моите герои, симпатичен циник (във философския смисъл на думата) и мухабетчия. Напусна греховния ни – и печален, и весел, живот на простосмъртни. От излъчването на взискателност и самоирония у него има дълго да се зареждам с жизнелюбие и уважение към България на обикновените българи.

Plovdiv, 19 oct. 2004 – edited 14 maj 2016

_____
* Готфрид Вилхелм фон Лайбниц е машината на немската мисъл. Немската философия е системна и неин основател се явява Лайбниц – философ, математик, дипломат и юрист.

** От лат. transcendens, entis "излизащ навън". Философско понятие: извън опита, съзнанието, познанието. 

*** Имануел Кант – последният влиятелен философ на модерна Европа в класическата редица по теория на знанието от ХVIII в., която започва с Джон Лок.

**** Председател на първите заседания на Великото народно събрание, Йосиф Петров има честта да положи най-важния подпис под Конституцията на Република България, с който броят на подписалите достигна число, узаконяващо Основния закон в държавата. През 1946 г. пише поема "Безсмъртният", предричаща появата на тоталитарната държава. Тринайсет години по-рано вече е писал и за кървавите дни на Септември 1923 г. Преживял през 1956 г. ужаса в лагера на остров Персин край Белене, документира в стихове, издадени в сборник през 1990 г. в поредицата "Арестувани книги". Които имали възможност да го срещнат и разговарят с него, както това ми се случи и на мене, помнят уникалното му чувство за хумор, човечността, неспособността му да изпитва злоба. Бел.м., tisss.

Реплика - НАРОДЪТ Е ПО-МЪДЪР

Отворено писмо до кмета на Панагюрище

     Копие до: Председателя на Народното събрание  

    Кмете Белишки!

    Провокирана съм от апострофа Ви към президента, че не трябва да се търси синоним на думата „робство”, защото е равнозначно на национално предателство.

    Изказвам силното си възмущение, че осквернихте с невежеството си 139 –годишнината от Априлското въстание. Пред цяла България и останалите Балкански държави Вие показахте, че познанията Ви по история  и по етимология на думите, са крайно незадоволителни за заеманата от Вас позиция, като по този начин дадохте повод за пореден път да се заговори за прословутата българска некомпетентност.

    Няма нищо осъдително във високото Ви самочувствие на експерт по история, стига да е подплатено с достатъчно широки познания за периода 1396 – 1876 г., за да правите разлика между робство, терор, насилие над непокорните и борците за свобода. Петвековната ни османска зависимост изобилства от такива примери и Априлското въстание е най-героичната страница от този период. Няма българин, чиято кожа да не настръхва, когато чете за жестоката саморазправа с въстаниците и мирното население. Болката никога няма да отзвучи, но това не означава, че трябва да я илюстрираме с твърдения, показващи единствено историческо невежество и неграмотност.

    Историците отдавна са формулирали понятието и в световната история не съществува понятието „робство”, що се отнася до средновековната история на Балканите.

    Думата „робство” се свързва със социално-икономическа система, при която хора (наричани роби), са разглеждани като собственост на робовладелеца. Робите не притежават лична свобода, подлагани са на принудителен труд, без да им се заплаща. Те не съществуват като самостоятелни човешки единици в административните списъци, водят се като притежание на робовладелеца, наравно с домашните му животни. Робите не могат да създават семейства, без разрешението на робовладелеца, нямат родителски права и над поколението си. Нямат лична материална собственост, робовладелецът определя мястото им на живеене. Нямат и право на придвижване извън определения периметър, могат да бъдат продавани, а в някои страни робовладелецът имал правото да убива болни и негодни за работа роби. 

  

    Петвековният период от нашата история, колкото и да не Ви се иска да го приемете, не се покрива със съдържанието на това понятие. Думата „робство” е литературен образ, хипербола, внесени в историята с цел пробуждане на националното самосъзнание и мотивиране на българите към борба за независимост. И всеки, който механично продължава да употребява тази дума не на място, е национален предател. Създава лош имидж за интелигентността на българите като цяло.

    За мен, както и за стотици хиляди българи, които държат на точността на понятията и са положили усилия да прочетат повече от пет книги, Вашата реплика, освен че е признак на ниска политическа и човешка култура, е и непростима обида към всички нас. Вие ни поставихте в нелепата ситуация да обясняваме на приятелите си от други Балкански държави как така ние сме били под робство, а те не, въпреки че историите ни са аналогични.

    Не знам какви оценки сте изкарвали по история, но е време да си актуализирате знанията, с оглед на реалната опасност да извършите и друго подобно престъпление – излагайки себе си, да изложите и цялата държава.

    Правилната и отговаряща на реалните исторически факти дума, Кмете, е „владичество” или „зависимост”. Не е нужно да ходите до библиотека (за тази цел има Internet), за да проверите, че освен в България, нито една друга Балканска държава не обозначава османския период от историята си с думата „робство”.

    Албания – Periudhes osmane /османски период/

    Босна – Тurske vladavine

    Сърбия – Отоманске владавине

    Словения – Otomanskega pravilo

    Хърватия –  Osmanska vlast

    Македония – Османското владеење

    Гърците говорят за Османски период или османско владичество. В по-стари исторически книги терминът е „турска окупация”.

    Балканските държави са преминали през същите изпитания като нас: насилствена ислямизация, убийства, изнасилвания, ограничени права, високи данъци, грубо и нечовешко отношение към всяка проява на непокорство. Дори може да се говори за локален геноцид на определени мsсто, но за робство не. Османските нашественици са имали забрана да построяват селищата си в непосредствена близост до българските, да се сместват с българското население, а вие употребявате думата робство, но я подкрепяте с примери за жестокост и насилие.

    Различно е.

    Но  ако имате възражения и забележки към начина, по който горецитираните държави обозначават османската си зависимост, отидете им на гости и мотивирано им обяснете, че следва да си коригират историята. Сигурна съм, че ще предизвикате фурор и ще влезете в световния информационен обмен.

    Тъй като инерцията в употребата на думата „робство” не намалява, и даже високо интелигентния facebook не спира да я тиражира, позовавайки се на авторитети като господин Белишки, предлагам:

    Народното събрание да предприеме спешни промени в Избирателния кодекс с включване на нова точка: бъдещите кандидат-кметове да държат предварителен изпит по история и български език. И ако изкараната оценка е различна от 5 и 6, да не бъдат допускани до вот.

Предложението ми е инспирирано от обстоятелството, че на кметовете често се налага да участват във възпоменателни събития, показват ги по медиите и всичко, изречено от тях, се приема за проверена истина, а поведението им се превръща в модел за подражание.

    Но днес г-н Белишки не даде добър пример за подрастващите. Като резултат, в понеделник на десетки учители по история ще им се наложи да обясняват пред учениците кой точно е направил големия гаф.

    Автор: Стефания Николаева 

    3 май 2015 г. 

    Бележка на редактора:  Във връзка с поляризацията на дебата, припомняме, че понятието „робство” беше извадено от учебниците по история преди около 15 години. Министерството на образованието е държавна институция, оторизирана да одобрява или не одобрява учебните съдържания по предмета, изразявайки по този начин официалната позиция на държавата. Съответно, и към днешна дата, всички официални изявления на длъжностни лица, представляващи местната или централната власт, следва да се придържат към установената терминология.

НАРОДЪТ Е

ПО-МЪДЪР

    …Думата „робство” е литературен образ, хипербола, внесени в историята с цел пробуждане на националното самосъзнание и мотивиране на българите към борба за независимост. И всеки, който механично продължава да употребява тази дума не на място, е национален предател. Създава лош имидж за интелигентността на българите като цяло…

    

    MY COMMENT:

    - И вълкът сит, и агнето - цяло, а! Г-жа Стефания Николаева вероятно проверява до каква степен промиването на съзнанието и родовата памет у оредяващата катастрофално Българска нация протича успешно под натиска на външни политически стратегии, обслужвани от "националните" ни масмедии. Да бъдеш коректен спрямо научно понятие (в случая понятие, заето от историята като наука), не означава да пренебрегваш натрупаните през векове унижения и жертви представи, че българите сме преживели период на половин хилядолетие геноцид. Българите в поробените Български земи са унищожавани поголовно, целенасочено; оцелелите съставят едва 40 на сто от някогашното християнско население българи.

   

    Животът не винаги се подчинява на научните термини и теории, за съжаление на отродниците от Българския корен. Нацията ни, въпреки всичко, е жизнена, има далеч по-верни ориентири за случващото се по нашите земи. Опитайте да опровергаете, да обявите за невежество свидетелствата за масови кланета и издевателства, да обезсмислите стотиците посветени на турското робство народни песни, предания, легенди, митове, чрез които сме се съхранили като нация, и светът да прецени кой е прав - впереният в отвлечени теоретизации ерудит, или народът.

КРАЛИ МАРКО ОСВОБОЖДАВА ТРИ СИНДЖИРА РОБИ

Том І: Юнашки песни

Пости Марко пости великови,
постило йе до седем недели,
постило йе, едноничило йе.
Ка йе било на ден, на Великден,
справи Марко коня Шараяна,
па си зима юначко оружйе,
па похожда църкви, манастире
да си иде, причаст да си зима,
да си зима комка и нахора.
Майкя Марку потио говори:
- Фала тебе, Марко мойе дете,
дали, Марко, у бойеве ч'идеш,
или, Марко, кърви че да правиш,
да си зимаш юначко оружйе,
или ч'идеш църкви, манастире,
да си земаш комка и нахора?
А Марко се младо разсърдило,
та си пойде без оружйе д'иде.
Итро било Марковото либе,
везело йе Марково оружйе,
везело йе Марку остра сабля,
та си гони Марко добър юнак,
па си ока Марковото либе:
- Чекай, Марко, чекай, Кралевичи,
да си земеш юначко оружйе!
На кавга си млогу кавгаджия,
а на вино млогу пияджия,
а на воду млогу далгаджия;
негде че се кавга започене,
ти не можеш кавга да утраеш,
та тизе че младо да погинеш.
Марко везе тая остра сабля,
па си пойде през полье широко,
па настана у гора зелена,
а гора йе рано повехнала,
а Марко си на гора говори:
- Е, горице, горице зелена,
що си, горо, рано повехнала?
Дали те йе слана попарила,
или те йе секира посекла?
А гора си на Марко говори:
- Фала тебе, Марко добър юнак,
нито ме йе слана попарила,
нито ме йе секира посекла,
нел' минаа туре яничаре,
прокараа три синджира робье -
един синджир се млади момчета,
други синджир гиздави девойки,
треки синджир се млади невести;
със душа ми шума обориа,
със копито корен подкопаа,
затова съм рано повехнала.
Варкай, Марко, варкай да ги стигнеш,
че ги стигнеш на река Ситница,
на Ситница, на чешма Дребница,
тамо пия студена водица.
Пущи Марко Шарко по друмове,
та си стигна туре яничаре,
стигнал ги йе на река Ситница,
на Ситница, на чешма Дребница.
Туре пия студена водица,
а на робье вода не давая,
робье пища като люти змии!
Марко стои, та си сеир чини,
та па се йе Марко провикнало:
- Фала вие, туре яничаре,
дайте, море, на робье водица,
да не пища като люти змии!
Говора му туре яничаре:
- Надзад, надзад, непознан делио,
и за тебе празна алка има!
На Марко йе от рода имало,
от родата Тодора девойкя,
извикна се Тодора девойкя:
- Леле, Марко, леле, мили брате,
кога, Марко, неволен лежеше,
у чиа си, бре, дома седеше,
чии сестри жежки турти меса,
чии брайкя лекове тражеа ?
Знаеш ли ме и познаваш ли ме,
фала тебе, Марко, мили брате!
Тогай Марко на турци думаше:
- Фала вамо, туре яничаре,
пущете ми Тодора девойкя,
ако не че нея да пушите,
зла че среща вазе да посретне!
И турци са на оро станали,
та Маркоте у оро турили,
та Маркоте у ръце да вана,
да го тура у ситни синджире,
Марко се йе младо разсърдило,
та си търгна сабля димиския,
та погуби туре яничаре,
та отпущи три синджира робье.
Сички робье дома си ойдоа,
сите робье Великден правиа.
Гледая го гяци и попове,
па са Марку млогу люто клели,
защо прави кърви на Великден.
Кога ойде у честни манастир,
попове са църкви затворили,
сами са се църкви отворили,
сами са си мощи продумали:
- Фала вие, гяци и попове,
не йе Марко тури кърви направил,
нел йе Марко три църкви саградил.
Дайте Марку комка да се комка,
да си земе комка и нахора.

      Из тринадесеттомния сборник "Българско народно творчество".

Plovdiv, 4 maj 2016

Публицистика - КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

Томас Хобс (1588-1679) 

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

    Дитрих Шваниц* цитира т.нар. Берлински вариант на латинската сентенция Сogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам): 

Седя си вътре и ям кнедли,
изведнъж се хлопна.
Мисля, чудя се, дивя се,
изведнъж дръпвам вратата,
излизам навън и гледам.
И кой стои там?
Аз сам.

    Кнедли, от чешкото knedly, е ястие от картофи и месо с подправки във вид на извадени от вряла вода топчета, залети с мазнина и оваляни в запържен сухар (галета). Толкоз около кулинарията. Т.е. много добро ядене ял умникът-веселяк. То е философия с намигване към човека. Шваниц отбелязва, че Сократ, Платон и Аристотел "оборват представата-клише за философа като мъдър стар човек. Сократ е шегаджия и площаден оратор", ползва присъщи на софистите похвати, бих добавил: с логически фокуси лишава от увереност опонента, сетне го докарва до състояние да преглъща всяко обяснение, което му се поднесе от учтивия Сократ с дидактично снизхождение.

    Трик на демагози от всички времена. Смятаното за истина до момента се оказва – и това е целта на Сократ! – глупост и безсмислица. И немският професор Дитрих Шваниц прави блестящия извод: "Началото на всяка философия е лишаването от увереност". 

    "Съмнявай се и всичко проверявай сам", приет на въоръжение за личен девиз, евреинът Маркс (1818-1883) заема от Рене Декарт (1596-1650). Декарт пръв отваря дума за съзнанието като субект, нещо самостоятелно действащо, възправило се срещу света – обект на неговите размишления. И според мене, рожба на пришълци в осемхилядолетния Пловдив, този факт отнема правото на всяко крайно мнение. Всичко е относително, всичко може да бъде по различни еталони преценявано, не зависещо само от обективните си качества, но и – в по-голяма степен, зависимо от субективната гледна точка на оценяващия субект.

    Това е начало на рационализма. Космосът вече не е монолитно цяло, небесна твърд, а се оказва подчинен на човешките ни, субективни и неточни, неустановени твърдо, винаги допускащи съмнение... представи.

    Томас Хобс (1588-1679)** говори за причинно-следствената зависимост между нещата. Волята, според него, не е онзи свободно реещ се дух, а резултат от Страх и Жажда, изключващи авторитета на Бог в мнението ни за общество и държава.

    Човекът е неспокойно и преследвано животно, изпитващо постоянен страх, че някой ще му отнеме запасите за живот. Homo homini lupus est (Човек за човека е вълк). Човекът е самотно същество, сам срещу всички; поради страх от Смъртта сключва договор, вид негласно и неписано споразумение с други самотни човеци, т.нар. Обществен договор.

    Държавата е чудовище, властващо над нравствеността, тя не се съобразява с морала. И този факт, ако се съглася, е ужасен за мене, пловдивчанина: все пак осем хилядолетия цивилизация пари под босите ми нозе на присмехулен лаик в сферите на философията! А цивилизация, според мен, значи степен на доверие към човека, колкото и лицемерно да ни изглежда, повтарям – към човека от страна на властта. 

    Откровение на Хобс: обществото винаги възприема логиката на победителя за нравствена. Което е кощунство, особено ако си преживял част от живота си в някой от тоталитарните режими: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, див лъже-социализъм-комунизъм, ислямска държава на главорезите, мафия, дълъг низ крепящи се върху деспотизъм и терор "освободителни или прогресивни" движения, основани върху лихварство, търговия с наркотици, петрол, оръжия, женска плът, идеи за връщане към Османската империя и пр. идиотщини.

    Противникът, кога е победен, неизменно е обявяван за неморален. Което също е тесногръдие именно защото обобщава наедро, без да се интересува от детайлите на реалния живот. Иде ми на ум нещо от живота на Хемингуей: как да обясня с думи прости, че изявеният грандоман Ърнест Хемингуей (1899-1961), ироничният Ърнест Хемингуей, храбрият освободител на парижкия луксозен хотел "Риц" от нацистите, изпитвал респект и неподправени приятелски чувства единствено към поета Езра Паунд (1885-1972), който Езра Паунд е апологет на нацизма.

Рене Декарт (1596-1650)

    Животът е далеч по-многообразен от сухата теория. Мое си размишление: и какво се оказва, ако приема теоретизациите от Рене Декарт насам? Изключвайки Бог, затъваме в тресавището на субективизма, дето всичко, ама абсолютно всичко е възможно. Да, виждал съм го този ведър надпис "Всичко е възможно!" лепнат на таблото пред клиента; таксиметровият шофьор по този шеговит начин ви съобщава да очаквате всичко относно цената на превоза. Чудесно! 

    Всичко е възможно, усмихват се циниците (в кофтия смисъл на думата); даже си го окачват като модерна значка на ревера и го демонстрират с поведението си в общественото пространство и у нас, както и навсякъде по света – гърли на чалгата, изявените ни футболни примадони, корумпираните ни политици, наперените ни мутри, философстващите по медиите платени от Сорос или "Америка за България" родни чиновници на информационния слугинаж. Всяка подлост може да ви бъде представена като изключително Добро за нацията, за човечеството, като последен писък на разкрепостения морал "в името на прогреса" и прочие кухи красоти. 

    Следва

    БЕЛЕЖКА от 2007 г.: 

     От новинарската емисия на БНТ снощи научавам, че в осемдесет и осмата си година издъхнал Богомил Райнов (1919-2007), та вероятно по този повод въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий, с обаятелния актьор Апостол Карамитев (1923-1973) от Бургас, ако се не лъжа. Срещал съм неведнъж Апостол Карамитев край Докторската градина зад Народната библиотека, когато съм се прибирал към студентската си квартира в кв. Герена, това – около 1968-1969 г. Обикновен на вид човек, в дънков костюм и маратонки, а е наистина един от най- значимите актьори на моята бедняшка България, мисля си с печал. Позагледах се във филма, ей тъй, пренебрежително като към минало неважно, а филмът взе, че ме хвана. И си рекох: брей, колко подреден ни бил животът дори когато изживявахме интелигентските си драми! За разлика от нравствения хаос, из който бродим днес, до уши затънали в наглостта на лъже-демократи, които болшевишката злост ги издава (от кръшкачи, готови на всичко, само да се отърват от военна служба, като Волен Сидеров (1956) и Георги Коритаров (1959), до тихи доносници: Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960), Юнал Лютфи (1944)) и офицери по службите на Държавна сигурност, станали лидери на партии с гръмки демократични имена, или гласовит някой събрат на Иво Инджев (1955).

    Прелитат като комети над тълпата от българи важни за нацията ни персони с име Румен или Бойко, а нищо румено, нищо бойко не откривам сред нас! Отиде си и този Богомил, оставаме на това разкошно парче земя ние, богунемилите българи.

     Каквото и да ми е мнението за Богомил Райнов, общо взето, сходно с мнението ми за Павел Вежинов (1914-1983), тези двама ошлайфани придворни на Живковата партийна администрация автори, свързани с кухнята и вътрешния потаен живот на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода 1960-1990 г. в родната Българската литература. 9 юни 2007 г., годишнина от оплискания в кръв 9 юни 1923 г., когато царски офицери са клали Александър Стамболийски (1879-1923), полужив го захвърлили в килерче*** край родното му село Славовица, Пазарджишко, където и издъхнал от раните си.

Plovdiv, 15 oct. 2004 – edited 3 maj 2016

_____

* Цит.съч., с. 264.
** Томас Хобс – английски философ. Най-известният му труд е "Левиатан". Посвещава ред изследвания върху политическата философия; като съвременник на Френсис Бейкън и Рене Декарт, пише отзиви за Декартовите "Размисли".

*** Виждал съм го с кръв изписано върху кирпичения варосан зид, трийсетина сантиметра над пръстения под: Ст 1923. Умиращият основател, истинският лидер на БЗНС, една от най-ярките родни политически личности в Историята на България, топял показалец в кръвта си и тъй оставил послание – да го помним, че е бил българин и със сърце, биещо за Отечеството до последен дъх. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ЖЕНИТЕ И... ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

1942, майка ми пет години преди да се родя

ЖЕНИТЕ И... ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, дъжд, който се влачиш по корем над Европа,

над луксозно озъбения хотел "Империал",
над гробището с мъртвите поети, без надежда, 
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви, където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето бледо резедаво, 
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие – как ме сродяваш
с облака черен, 
с планината всесилна,
с нежността на гората, 
с империята на хотелите,
проснати вред по земята...

Ти, дъжд! 
Ти евреино, търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски, 
по разнебитени гласовити улуци, 
поръбвайки с пяна големите асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята благонадеждност човешка, 
с теб най-после мога да скръстя ръце на гърди, 
да вдигна глава и високо
във въздуха, тръпнещ от ухание на озон, 
да погледна наоколо, 
облечен в сияние.*

    Жените неизменно са били в основата на моя импулс и рефлекс за писане. От юношеството ми остана засиленото любопитство към особения им начин да виждат живота в детайли, да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, едва прикрито и безпощадно да делят сферите си на влияние, сами – и често неосъзнато, да избират от общността на мъжете кого да направят свой принц на сърцето си първо, после и на тялото си, умението или неумението да поднасят женствеността си като рядък скъп дар, изкушението да се предлагат като стока за продан или в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към малките деца. Дори фактът, че са толкова различни, и основно: как добре умеят да играят роля на безпомощви, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от нас, мъжете, в известен смисъл по-настойчиви при преследване на целта, по-отмъстителни, дори по-злопаметни. 

     Под нежната повърхност често съм съзирал страхотна амбиция. Говоря за страстните, стремящи се към любов жизнени момичета, не за отпуснати, меки и безволеви души и телеса. Ренесансът и у мене се появи с интереса ми към жената, като представа за съчетание между Божествено и Бесовско.

    Писането като творчески акт ми напомня за коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да стане майка на Духа, приема да бъде мачкана, хапана, огъвана, допуска да проникваш в дълбините, в утробата й само за да се усети заплодена. Творческият акт е сфера, подвластна на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, младата жена, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, което търси къде да се изстреля, и нищо повече. Всичките ни мъжки геройства и плътски желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим.

    Умът ми е зает едновременно с много жени: майка ми, момичетата, с които някога съм делял легло, или с ония от тях, с които никога няма да съм, но са ме очаровали с женствеността, с интуицията и интелекта си.

    Цивилизацията ни се развива и усъвършенства, променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, която включва такива "подробности", като състрадание, тъга, закрила на боледуващите и слабите, блянове за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към честта и към истината, усет към човека отсреща, колкото и неприятен да е тоя човек в делата си понякога. Какъв извор на бликаща енергия е Любовта, Боже мой, и колко нехайни сме ние! 

    Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Тоя ръмеж тъй го обичам, толкова го обичам! Сякаш обгръща целия ни континент и го прави единно цяло.

    Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках сухи клечици в ручеите край непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на пловдивското Джендем тепе покрай шосето за Пещера, с което граничеше нашата бедняшка махалица, между други две – македонската (на бежанци от Македония) и махалата на вдовиците и сираците, на инвалидите от войните. Беше ми забавно. С часове съм наблюдавал съсредоточено как всяка суха клечица в шуртящата вода си проправя своя път, единствения си път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими!

    Ама кога бе това? Било е някъде около 1953 г., когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо там долу, във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (осем или девет стъпала надолу, циментова площадка и още едно, по-високо стъпало, докато се озовеш в потъналото в полумрак салонче. А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Иван Радичев, където се беше издигнал от чирак до калфа. Даже имаше вече и Майсторско свидетелство, турено в позлатена рамка, окачено в кухничката с тезгяха и мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

    Сградата на оная работилничка – олющена, грозна постройка, и досега си е на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на по-дългата, извеждаща към центъра улица "Гладстон"...

    През ония две, тъй отдалечени 1953 и 1954 г. почти непрестанно валяха дъждове. Зимите бяха с огромни преспи сняг и тогава внезапно сякаш по улиците се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят звънчетата на конската сбруя в пръхкавия сняг... А през пролетта дъждовете не спираха по цели седмици. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Постилаха нашите намотани на масур черги и одеяла пред стълбището към нашата изба и тъй вода от уличните гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

    Устните ми посиняваха от студ. Зъзнех. Бях най-често сам на улицата, на някогашното Пещерско шосе, по което военните коли громоляха денонощно, когато войниците от близките поделения излизаха с оръдията, танкетите и камионите или се прибираха от бойни учения по кърища и планини. А мене, хлапенцето, ми беше ужасно интересно с тия клечици, плуващи по течението към... шахтата за смет. 

Човекът с китарата, баща ми

Plovdiv, 13 oct. 2004 – redact. 2 maj 2016

____
* От сб. "Кардиф", изд. 1998 г., стихотворението "Ти, дъжд".

Документи - ДОСТОЕВСКИ ЗА НЯКОИ НЕЩИЦА

1821-1881

ДОСТОЕВСКИ ЗА НЯКОИ НЕЩИЦА

    Фьодор Михайлович Достоевски е руски писател и публицист със силна нравствена струя. Ето на български – родния език на Азис, Къци, Ники, Дони, Нети, Криско, Милко Калайджиев, Цецка Цачева, Цветан Цветанов, Бойко Борисов и вероятно бъдещ академик, сегашния д-р хонорис кауза на Пловдивския университет футболната легенда Христо Стоичков*, фрагменти от творби на може би най-странния в скромността си руснак!

    Христос воскресе, приятели, които по род сте православни християни! Воистина возкресе, особено за осакатените духом! 

***

    А известно е адвокатът какво е; адвокатът е съвест под наем.

    Аз съм рожба на века, дете на неверието и съмнението от раждането си до днес, че и (зная го) до гроб. Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която укрепва в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак понякога Бог ми праща мигове, в които съм напълно спокоен; в тези мигове обичам и виждам, че и мене ме обичат – тъкмо в такива мигове изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мене. Символът е много прост и е следният: да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само няма, казвам си с ревнива любов, но и не може да има. Нещо повече! - ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.

    Ако един народ не вярва, че истината е единствено у него, ако не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси всички със своята истина - той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал... ("Бесове")

    Искаш ли да победиш целия свят, победи себе си.

   Да можеше тъй да стане, всеки от нас да опише всичко за себе си, но тъй, че да не се притеснява да изрече не само онова, дето не смее да каже и за нищо на света няма да каже на хората, не само онова, дето не смее да каже дори на най-близките си приятели, но и онова, дето не смее да признае понякога и пред себе си... тогава по света би се разнесла такава воня, че всички ще се издушим. ("Унижените и оскърбените")

    Атеизмът е произлязъл от Римския католицизъм. ("Идиот")

    В истински любящото сърце… или ревността убива любовта, или любовта убива ревността.

    Великодушното сърце може да обича от състрадание. ("Унижените и оскърбените")

    Времето е отношение на битието към небитието (версия: ...отношение на материалното към духовното, бел.м., tisss).

    Втората половина на човешкия живот обикновено се състои единствено от натрупани през първата половина навици. ("Бесове")

    Глупак, който съзнава, че е глупак, вече не е глупак. ("Унижените и оскърбените")

    Да се влюбиш не значи, че обичаш. ("Братя Карамазови")

    Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не проумява, че истинска сигурност за човека не е в личното му самотно усилие, а в общата човешка цялост. ("Братя Карамазови")

    Животът е разбираем само ретроспективно.

    Животът е изпълнен с комизъм и величествен само в своя вътрешен смисъл.

    Когато човек достигне щастието, няма да има повече време, защото не е нужно. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума. ("Бесове")

    Красотата ще спаси света. ("Идиот")

    Много хора са честни само защото са глупци.

    Може би е по-добре, че хората наскърбяват: поне избавят другите от нещастието да ги обичат...

    Не бива да обичаш това, което не познаваш.

    Нещастието е заразно. Нещастните, бедните трябва да странят едни от други, да не се заразят още повече.

    Няма нищо тайно, дето да не е станало явно.

    От жалки истини безброй по-ценна е лъжата, която възвисява. ("Бесове")

    Папата е заграбил Земята, земния престол и е хванал меча; оттогава всичко тъй върви, само че към меча вече прибавиха лъжа, лукавство, измама, фанатизъм, суеверие, злодейство, заиграли са се с най-светите, най-чистите, най-простодушните, най-пламенните чувства на народа, започнали са всичко-всичко да разменят за пари и за мизерната си земна власт. ("Идиот")

    Истинската правда винаги е неправдоподобна. За да стане правдоподобна, трябва да й се притури малко лъжа. ("Бесове")

    Радвайте се на живота, а не на неговия смисъл.

    Римският католицизъм е по-лош и от безбожието. ("Идиот")

    Римският католицизъм не е вяра, а продължение на Западната Римска империя. ("Идиот")

    Само покаянието си да не изоставяш, и всичко Бог ще ти прости. А и няма такъв грях, не може и да го има по цялата земя, който грях Господ да не би опростил на истински покаялия се. И не е в състояние човек да стори грях толкова голям, че да пресуши безбрежната любов Божия. Нима е възможен грях, който да превиши Божията любов? ("Братя Карамазови")

    Социализмът, както и неговият брат атеизмът, е произлязъл от отчаянието, като противопоставяне на Западния католицизъм в морален смисъл: за да замести изгубената морална власт на религията, да утоли духовната жажда у закопнялото човечество и го спаси не с Христа, а пак с насилие. ("Идиот")

    Умната жена и ревнивата жена са две различни неща.

    Човек е нещастен, защото не разбира, че е щастлив; затова. ("Бесове")

    Какво е адът ли? Страдание, че повече не си в състояние да обичаш. ("Братя Карамазови") 

    Превод на български - tisss

Plovdiv, 1 maj 2016 - Великден

––––

* Вж. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=806471 & http://www.webcafe.bg/id_1105028475