Публицистика - ЖЕНИТЕ И... ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

1942, майка ми пет години преди да се родя

ЖЕНИТЕ И... ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, дъжд, който се влачиш по корем над Европа,

над луксозно озъбения хотел "Империал",
над гробището с мъртвите поети, без надежда, 
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви, където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето бледо резедаво, 
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие – как ме сродяваш
с облака черен, 
с планината всесилна,
с нежността на гората, 
с империята на хотелите,
проснати вред по земята...

Ти, дъжд! 
Ти евреино, търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски, 
по разнебитени гласовити улуци, 
поръбвайки с пяна големите асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята благонадеждност човешка, 
с теб най-после мога да скръстя ръце на гърди, 
да вдигна глава и високо
във въздуха, тръпнещ от ухание на озон, 
да погледна наоколо, 
облечен в сияние.*

    Жените неизменно са били в основата на моя импулс и рефлекс за писане. От юношеството ми остана засиленото любопитство към особения им начин да виждат живота в детайли, да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, едва прикрито и безпощадно да делят сферите си на влияние, сами – и често неосъзнато, да избират от общността на мъжете кого да направят свой принц на сърцето си първо, после и на тялото си, умението или неумението да поднасят женствеността си като рядък скъп дар, изкушението да се предлагат като стока за продан или в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към малките деца. Дори фактът, че са толкова различни, и основно: как добре умеят да играят роля на безпомощви, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от нас, мъжете, в известен смисъл по-настойчиви при преследване на целта, по-отмъстителни, дори по-злопаметни. 

     Под нежната повърхност често съм съзирал страхотна амбиция. Говоря за страстните, стремящи се към любов жизнени момичета, не за отпуснати, меки и безволеви души и телеса. Ренесансът и у мене се появи с интереса ми към жената, като представа за съчетание между Божествено и Бесовско.

    Писането като творчески акт ми напомня за коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да стане майка на Духа, приема да бъде мачкана, хапана, огъвана, допуска да проникваш в дълбините, в утробата й само за да се усети заплодена. Творческият акт е сфера, подвластна на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, младата жена, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, което търси къде да се изстреля, и нищо повече. Всичките ни мъжки геройства и плътски желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим.

    Умът ми е зает едновременно с много жени: майка ми, момичетата, с които някога съм делял легло, или с ония от тях, с които никога няма да съм, но са ме очаровали с женствеността, с интуицията и интелекта си.

    Цивилизацията ни се развива и усъвършенства, променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, която включва такива "подробности", като състрадание, тъга, закрила на боледуващите и слабите, блянове за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към честта и към истината, усет към човека отсреща, колкото и неприятен да е тоя човек в делата си понякога. Какъв извор на бликаща енергия е Любовта, Боже мой, и колко нехайни сме ние! 

    Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Тоя ръмеж тъй го обичам, толкова го обичам! Сякаш обгръща целия ни континент и го прави единно цяло.

    Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках сухи клечици в ручеите край непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на пловдивското Джендем тепе покрай шосето за Пещера, с което граничеше нашата бедняшка махалица, между други две – македонската (на бежанци от Македония) и махалата на вдовиците и сираците, на инвалидите от войните. Беше ми забавно. С часове съм наблюдавал съсредоточено как всяка суха клечица в шуртящата вода си проправя своя път, единствения си път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими!

    Ама кога бе това? Било е някъде около 1953 г., когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо там долу, във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (осем или девет стъпала надолу, циментова площадка и още едно, по-високо стъпало, докато се озовеш в потъналото в полумрак салонче. А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Иван Радичев, където се беше издигнал от чирак до калфа. Даже имаше вече и Майсторско свидетелство, турено в позлатена рамка, окачено в кухничката с тезгяха и мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

    Сградата на оная работилничка – олющена, грозна постройка, и досега си е на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на по-дългата, извеждаща към центъра улица "Гладстон"...

    През ония две, тъй отдалечени 1953 и 1954 г. почти непрестанно валяха дъждове. Зимите бяха с огромни преспи сняг и тогава внезапно сякаш по улиците се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят звънчетата на конската сбруя в пръхкавия сняг... А през пролетта дъждовете не спираха по цели седмици. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Постилаха нашите намотани на масур черги и одеяла пред стълбището към нашата изба и тъй вода от уличните гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

    Устните ми посиняваха от студ. Зъзнех. Бях най-често сам на улицата, на някогашното Пещерско шосе, по което военните коли громоляха денонощно, когато войниците от близките поделения излизаха с оръдията, танкетите и камионите или се прибираха от бойни учения по кърища и планини. А мене, хлапенцето, ми беше ужасно интересно с тия клечици, плуващи по течението към... шахтата за смет. 

Човекът с китарата, баща ми

Plovdiv, 13 oct. 2004 – redact. 2 maj 2016

____
* От сб. "Кардиф", изд. 1998 г., стихотворението "Ти, дъжд".