Ars Poetica – ЛЕСНО Е ДА ТЕ ИЗЛЪЖАТ, КОГАТО СИ ВЛЮБЕН

...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост,
любовта не завижда, любовта се не превъзнася,
не се гордее, не безчинства, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли...*

ЛЕСНО Е ДА ТЕ ИЗЛЪЖАТ, КОГАТО СИ ВЛЮБЕН

Идейки си най-случайно
Джени мокра от дъжда,
свари своя мил замаян
във прегръдки на жена.

"Не е туй, което виждаш!" –
рече нейният любим
и посегна да изтрие
от лицето оня грим

на оназ особа чужда,
вмъкнала се в тоя дом
уж по някаква си нужда
от утеха мъжка, щом

някой я обидил злобно
и дотичала по здрач
да изплаче свойта болка
с много хълцане и плач.

Гледа ги горката Джени
и не може да реши
между двамата смутени
всъщност кой кого теши –

нейничкият или тая
ослепителна жена,
в малката им бедна стая
вмъкнала се без вина?

Разбери ги, мила Джени.
Всеки може да сгреши:
щом се появят проблеми,
търсим сродни нам души,

а мъжът, когато мъж е,
трябва да е кавалер
и с прегръдките си дръзки
да изтрие оня чер

мимолетен знак на потрес
и съмнение в мъжа.
Всичко друго е от ревност,
всичко друго е лъжа.

Ще ти се наложи, Джени,
и на тебе някой път
със целувки... несъмнено
други теб да утешат.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 12 jan. 2013 – edited 24 apr. 2016

–––

* Ап. Павел. До коринтяни, посл. І.

Публицистика - ДА ПРИЕМЕШ СТРАДАНИЕТО

Фотография: Здравко Йончев

ДА ПРИЕМЕШ СТРАДАНИЕТО

    Днес е именният ден на моите две дъщери. Християнската философия е оптимистична, понеже се основава върху Вярата, Надеждата, Любовта. Нарекох дъщерите си Вера и Надя по традиция, завещана от брата Гълъб на баба ми Невена по майчина линия. За децата на единствения оцелял от големия, заможния Хаджи-Трендафилов перущенски род вече съм разправил в по-предишна подтема към тая хронография и няма да се повтарям. Имената на щерките ми са понятия, които осветяват живота, придават му много по-висок... Божествен смисъл.

    Древногръцкият хедонизъм е весело упование, като се устройва животът върху стремеж към удоволствия. Католицизмът пък възприема Иисус като образ на мъченичеството и оттам оназ типична католическа назидателност към човека, оковаването му в задължения и догми, свързани най-напреж с религиозните ритуали, с отказ от чувственост и свободолюбие.

    Раболепието пред Бог е лицемерието на невежия, на фанатика, склонен да унижава останалите човеци, да се кичи с всеотдайността си към умозрителни кумири. За мен християнството като философия е жизнено именно защото възприема преминаването през страдание и оскърбления като пътека към Вярата, Надеждата и Любовта, като тъй утвърждава устойчивостта ни пред Злото и Глупостта, пред фанатизма и възгордяването.

    Завчера, 15 септември, седнахме с Емил в онова квартално кафененце, на ъгъла край Асеновградското шосе, което върви успоредно с коловозите към пловдивската Сточна гара. Говорим за Чонов от Рогош и за книгата. "Обади му се – поучава ме Емил. – Ако съм на твое място, ще отида с колата в неговото село да разбера докъде е стигнала работата." Не ми се видя кой знае колко притеснен, че точно той, приятелят Емил, стана причина да поръчам книгата си да я отпечата Чонов от Рогош... приятеля Чонов, че въпросният си нямал клиенти за печатницата, и сетне ядове да бера точно когато бленувах най-очаквания си личен празник от десет и повече години насам – книгата "Историйките на ученика Ламски" да видя в ръцете на моите простосмъртни съграждани и сънародници на цена, кажи-речи, символична*, която едва би ми покрила разходите.

    * * *

    Да приемеш страданието като възлово събитие, което те пречиства, никак не е лесно. И аз бих се оплаквал по кръстопътищата с разкървавена уста и изранено тяло, бих си късал дрехата и посипвал бих главата си с пепел... Ала защо ми е това? Дирещият съчувствие себе си унижава. "Съчувствен хленч ли ти е нужен?" – бих го попитал.

    Сърцевината на страданието е пропита от нежност. Научаваш, че си уязвим за Злото, и че всъщност човекът винаги е уязвим заради самата ни греховна природа. В страданието обаче се раждат най-смелите проекти, най-красивите мечти.

    Как да постъпиш, когато те лъжат, ограбват твоето, гаврят се и унижават? Смири гнева си. Замълчи. Не прави резки жестове на възмущение. Събери се вътре в себе си, и няма начин да сбъркаш, ако отложиш своя отговор.

    Ние сме нетърпеливи – желаем мигновено да отвърнем, тутакси да изравним сметката; ала когато си се вчепкал здраво със Злото уж за да го надмогнеш, това Зло се просмуква в съзнанието ти и те заразява с бесове.

    Затаяването (което е другото име на смирението) е далеч по-далновиден отговор на Злото. Животът не спира, обстоятелствата се менят; затова изчакай талантливо деня, когато циреят ще нарасне до такава степен, че сам се пукне пред изненаданото множество от хора. И тогава вече ще можеш да почистваш рани, да превързваш потрошени съвести и изправяш пълзящите отново да стъпят върху собствените си нозе.

    Чумата изисква търпение да я надживеем. Да останеш себе си, заобиколен от вихъра на страсти и бесове – то е да бъдеш знак, че има и друг, по-уравновесен начини да се справим с бедствието. Неочаквано и за себе си откривам жестока хубост в умението да се държиш любезно с предатели, без да си предател на мисията, заради която си на тоя свят. 

Plovdiv, 17 sep. 2004 – no redact. 24 apr. 2016

______
* 9,90 лв. за екз. (496 стр.). Бел.м., tisss. 

Ars Poetica - МОЯТА РОДИНА

В памет на летеца Димитър Списаревски (1916-1943)*

МОЯТА РОДИНА


И не казвам, че България
е повече достойна от други.
И не отреждам за моята Тракия
място
по-високо
от множеството земи по света...

Тя е равна.
Тя е в обкръжение на планини
и империи.
Тя е слънчева
и кротка.
Тя може да изхранва мрачни
държави и властолюбци.
Тя може да бъде поробена и оскърбявана...

но – Боже мой! – пак да си бъде 

Тракия, 

хилядолетно сърце, 

колкото открито, толкова и непристъпно.

Plovdiv, 6 maj 1986 – no redact. 23 apr. 2016

–––––

* Самолетът на Списаревски не успява да стартира с ятото и летецът излита със закъснение и след другите, с резервна машина. Когато застига противниковите бомбардировачи, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра той сваля един бомбардировач, измъква се от два американски изтребителя и се насочва към група от шестнайсет Либърейтъра. В боя с охраняващите ги британски изтребители свършват патроните на бордовата му картечница. Тогава без колебание се сблъсква с водещата чужда машина. Американският огромен бомбардировач е разцепен във въздуха, спасява се единствено опашният стрелец, изхвърлен заедно с картечниците си от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада върху рид над Пасарел, Софийско. Тялото му откриват сред отломките. В другия край на селото се срива поразеният бомбардировач. Англо-американците са принудени да се оттеглят, като разхвърлят бомбите си из полето. Има различни свидетелства за тарана, но единственият реален очевидец - пилотът на американски изтребител, който малко след това е свален и пленен от нашите, лейтенантът Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: "Българските летци се бият с ожесточение, сякаш защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията”. Вж. и http://www.pan.bg/view_article-1-7986-68-godini-ot-bezsmyrtniqt-podvig-na-poruchik-Dimityr-Spisarevski.html & https://edinzavet.wordpress.com/2008/02/25/marinopolski/

Ars Poetica - ОГЪНЧЕ ОТ СТАРАТА ЖАРАВА

ОГЪНЧЕ ОТ СТАРАТА ЖАРАВА

Шумят и отшумяват ветрове.
Те разпиляват
на грижите световни пепелта.

Да стъкнем
огънче от старата жарава,
да се върнем
към детството като във стара къща...
Забравихме ли ключът й къде е скрит?
Дали под изтривалката от стара черга
или под скърцащия праг?

Уви,
ръждясала е старата ключалка
и превърта мракът големи,
блеснали очи
от любопитство:
какво ли там се крие?

Съкровища от мигове,
на купчинки, като ориз...?!

И там - учителят,
за всяко малко зрънце
подробно обяснява,
изпива чашата горчива,
горещи се,
чертае тебеширени реки от знания
и самота.

Самотен и до днеска той е:
след тридесет,
след петдесет,
след петстотин години.
И това е
най-страшната от всички самоти.

-------

Сега сме поколение
от възрастни,
една гора със яки корени,
с корави клони,
и къщата на детството се е снишила,
потропва със бастунче и разнася
по шепа жар за всякое сърце.

Учител на учители се чувствам.
И в тая глъчка на сърцата избуяли,
чувам -
свирят тънко,
отшумяват
събития и хора.

Ала гори пак огънчето -
че сме живи,
докато се учим,
докато сме ученици,
докато животът -
тая класна стая,
с могъща длан обгръща рамената ни
и ни говори...
А пък ний го слушаме
с по детски блеснали очи.

Сватбата на Сийка Ряпова в кв. Прослав, май 1966

Plovdiv, 22 apr. 1976 - no redact. 22 apr. 2016

Ars Poetica - СМЪРТ ПРЕД ТРОЯ

СМЪРТ ПРЕД ТРОЯ

Щом царствена по пътя отминаваш,

дърветата се кланят до земята,

цветята с цвят ухаят ароматно

и въздухът се пълни с луд копнеж

по едрите звезди на Фамагуста,

по острови Полинезийски,

по смуглата Бразилска нощ.

И няма нищо в тоя миг по-важно

от твойта силна гъвкава походка

на млада самка, търсеща си мъж.

И аз, наред със другите мъже,

усещам как очите ми изтичат,

ръцете как протягат се сами

и падам от любов сразен пред Троя.

Plovdiv, 18 oct. 2001 - no redact. 19 apr. 2016

Ars Poetica - ВОДНО КОНЧЕ

ВОДНО КОНЧЕ

Самотният летец, който лети във Всемира

със скорост, от която корабът му вибрира,

съсредоточил вниманието си без учудване

в съвършеното свое летателно оборудване,

независим и горд

същински лорд,

не е нищо повече от сива прашинка,

макар и прашинка в бойна машинка.

Със същото основание едно водно конче,

кръжащо над скършено над ручея клонче,

може да има своята гордост

и своите чудесни желания,

настроения, предпочитания.

Но за разлика от пилота високо над мене,

то изобщо не съзнава колко е съвършено,

както ние във водовъртежа от въпроси

не съзнаваме посланията, които носим.

Обаче онзи, който все някога ще ги разчете,

ще трябва да е с неопетнената душа на дете.

Plovdiv, 1996 – no redact. 19 apr. 2016

––––

* Водното конче от вида Pantala flavescens е няколко сантиметра на големина, но е истински въздушен ас, в състояние да прелети над 7 000 км разстояние.

Story - МАЙЧИЦА

    Вдигнах се тая сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето (метър на три) след снощната дъждовна буря, турих масата и пластмасовия стол, па с цигара в ръка се настаних пред бележника със записки: да доработя, както си ми е стар адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 г.

    Ходили бяхме с Жълтото Ленче (до блясък лъсната жигула, с която се фуках пред приятели) две двойки, преизпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара, в кафене срещу Космическата им обсерватория с куп лакърдии за родопчани чешити и майтапчии разправи ни го тоя сюжет Роман – шеф на смолянското "ВиК"*. Да добавя: че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и две дузини разкази се бях снимал пред портрета на Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на обсерваторията наред с известни хора от тоя край на България. Над фотографията на Хайтов бях разперил двата си пръста като заешки ушета, демек – "Вижте ме, бре! С великия Хайтов мога да се състезавам в писането".

    Ако нещо съм добавил към историята по-долу, то е пак от тоз Роман изречено, макар и по друг повод. Лична история е тая, много лична, та я отделих от веселите лакърдии, дето от уста на уста се предават за услаждане на душата. Кикотим се там, в кафенето на тротоара срещу обсерваторията, заливахме се от смях щастливи, че плътска любов витае у нас четиримата... Като се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселичките лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и леко сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от таз преизпълнена с местни предания и легенди най-българска сред нашите български планини.

МАЙЧИЦА

   Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очите и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал все.

  Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се натровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая.

   И нашите ме отписали. Завтекли се снашицата да спасяват, да не изтърват нея поне. Грабва ме тате и... къде-къде, в планината, при козите. Имал коза-първескиня, дето се вика: от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките... и съм засукал. Тъй ден подир ден, бая време. Сковава тате маса, козата се изкатерва връз масата и ме турят под вимето й да суча.

  Свикнала с мене козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка към къщи, блъска с рогцата, с копитца блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравява мама и носят ме да суча пак човешко мляко. А козичката блее, та се къса, с копитца тропка, върху портичката налита. Отпъдят я, замъкнат я по-надалеч, а тя… дърпа се, въжето ще скъса; запрат я при овцете, чуват – врещи, блее, човек гаче от мъка плаче. Срещне ли мама на поляната над къщи, спусне се да я събори. Пуста ревност майчина!

  И тъй две майки съм имал.

  Като поотраснах, тате взе да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем да си поиграе с ягнето, та акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир целият полека-лека порозовявя, аленее и накрай запламтява като съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети и току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални.

  Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам. Оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добра, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам… от онез, дето ми са за школо дадени, и от рестото при бакалина. Събрах има-няма десетина лева. От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтино се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тез шилета, чардак им сковах и ги качих нависоко. Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка оладжак. Връщам се вечерта и от прага ме емна: казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са си, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз?

  Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо… Ни кошара, ни дявол. Стволът на ореха само белее. Соча аз към оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! Шилетата връз наковани чамови дъски лежат. Изрева тогаз той като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

   И пак ги разкара. На другия ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двамина цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят на техния си катун. Тъй че кекава стока бобайко не можеше да трае.

   Тъй раснах диво по ридове и по пасбища, с гората раснах и с ручеите раснах, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, със захлас по звездите, виснали на гроздове в небето над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш. Сега, кат ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичко им бир-таман, обаче мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапешка радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето оня руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не мислели животните… не е вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-най-великият учен, световен учен да е, ама от животни дип не разбира и тук теорията му издиша.

   И чуй какво ще ти река. Баща ми беше суров човек. Караме веднъж стадо, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди тук овцата да се не дели от останалата стока, яз да си отхвърля другата работа, пък довечера ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя, под око я държа уж тая овца, а взе, че мина през треволяка и се заби в едни трънаци. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма, че се и не обажда.

   Думам си, довечера тате няма да се сети, забравил ще да е, и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бе!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да ми я докараш овцата, без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!

  И… тръгвам аз. Още видело, светло още, пък мен ме дострашава, коремът чак ме присвива. Насреща ми Кара-баир… от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми се и мърда оттук. И откривам зад кошарите Караман; изгребах трохи от джоба, бутам му ги в устата, а Караман хич ги не и подуши, гледа-гледа ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме. Усети Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети.

  Отиваме, значи, двама с него при онез храсти. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е стаила: я змии усойници, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек: все до мен. До късно оная нощ бродихме, овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да спим. Подир дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа работата Павлов, ряпа да руча, ама не разбира Павлов от животни.

  – А що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата!... За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогаз думица не бяха ми споменали, нямах като че спомен за тая коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една, горе в махалите. И оназ, врачката де... отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта взе с пръсти да рови, та изрови стар въглен. Блещи се във въглена, ай-тъй на... се блещи. Положи го напреде ми и, тебе, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в съседната одая и сърба кайве, другата – на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя мил живот най-силно те обичала и още си те обича.

Plovdiv, apr. 1990 - no redact. 18 apr. 2016

_____
* Смолянското предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 

22 юли по православния календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията му до разпятието, свидетел е и на възкресението му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!"