Story - СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И… ТЯХНАТА МАМА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И… ТЯХНАТА МАМА

    Снощи у дома пак цъфна чичо Станчо. Картоиграчите долу пред блока блъскат по масата от гетинакс, ехти като боен вик на индианско племе "Ха, дай коз!... Играй пика бе, таратончо, къде зяпаш!... Нямам пики бе, ахмак!" и други такива. Тате предпочита по-тихите игри, без предизвикателни жестове и пиперлии думи, без на висок глас изквакани интимни пожелания към майката и женската рода на опонента; обича наш Тотю, например, да си пие ракията с млечна салатка у дома, а сега, като се появи компания, плува шкембето му из кухничката, докато наряза салатка и наля изплакнатите чашки.

    У дома подир вечеря гледаме телевизия. Няма пари за други забавления, та киснем пред тилювизоря, както освен Станчо казваше и Ламберия от Пльоковица. Мама и леля се изнесли на женска седянка у съседите. Отмъкнаха половината кекс, дето го правиха специално за тяхната женска конференция, а леля кри под мишница половинка ликьор, озърташе се като крадец, кога се изнизваха от къщи. Не й беше чиста работата, такава една гузна. Щипна ме по бузата, с фалшива усмивчица рече:

    – Ти си добро момченце, нали!

    Какво да й река, отговарям:

    – Ами да, лельо.

    – А бе, тез жални завалии наште макета що само се дървят на гусин президента? – без да се размотава, още с влизането си отвори уста Станчо. – Не стига, че полвината град ни е фрашкан с българи от македонския корен. За другата България не знам, ама тук са македонец до македонец. Имахме нявгаш такваз приказка: македонката кога види, че родила мъжко, па го плесне по чутурата: “Хай, мама, въри, маминото, министър на България да ставаш!” Та кратуната на македонеца оттам си е приплесната на темето.

    – Македонец беше министър-председателят Антон Югов. Половината ни писатели – македонци. Паисий какъв е! Нали македонецът Паисий рекъл за неразумния българин!?

    Тук Станчо се закашля от възбуда или кой знае от що. Беше се зачервил. Ръкомаха, кокори се като слънчасал.

    – И Татарчев, казват, бил момче-македонче. Коренът му от градеца Ресен – угрижено рече тате. – Туй е главний прокурор на републиката, бе, най-важният в державата подир господин президента.

    – Ама аз не казвам, че наште макета са кофти хора. Чудно ми е само що толкова се ежат на господин Стоянов. Той нали им рече, че ги признаваме за держава! Само езикът им, таквоз, дето си е български, па и мурафетите им – ачик български. Наша ли е вината? Нещо като с кораба, дето потъвал, се получава. Ай сега, байрака ще спасяваме! Ма тях албанецът с оная си работа харно ще ги нареди, като им напълни державицата с албанчета. Тогаз ще ги питам аз що с нас седнали да се джанкат за Българската история и за общия ни Български език!

    – Не си разбрал. Господин Стоянов рече, че и българския им език ще наречем небългарски, само да мирясат сърбоманите отвъд границата – рече тате, като свидливо се бърчи, докато долива от сливовата.

    – Ми тогаз кво щат още, кво още ни се дървят иззад границата? – сладичко примлясна Станчо.

    – Искат полвин България да им резнем, на тепсия да им я поднесем: Папай, Гуджо, мръвки! Тва са то, старите мераци на братята сърби, не знайш ли? Ай наздравичка и да живей България многострадална, дето всеки посяга да я бъзикне, да я оноди, как му текне на ум!

    – Какво значи бъзика? – попитах, защото бъзика ние казваме, кога момък бърка под полите на момиче, като го пощипва тук и там, пък то пищи и се вие като змиорка. Казваме още: пускам ръка или гадното обарвам.

    – Емчат ни се, пишат се обидени нещо, кой ги знай що! – рече Тотю.

    – Шубе ги гони. Затова е туй пищене. – Станчо засука с две ръце мустаци тъй, че краищата им войнствено щръкнаха. – Най-тъжното е, че са българи, мама му стара. Пази, Боже, от свой, дето от батака си го вадил! Някога, като не смееше никой да им признае державицата, кой ръка им протегна, а? Гъркът ли!... Че гъркът не се ли кани и сега да им стъпи на врата? Ама тя нашта нали знайш ква излиза!... Ако се счепкаме с паликаретата, че бъзикат нашта Македония, лошо. Българийката - хептен опоскана, войската ни - храбра, дума да няма!... обаче генералите ни загрихтели от едене и пиене, па го удариха и на просия, достойнство у тях йок. Нямат що да краднат, бе! От друга страна, натиснем ли макетата да си спомнят, че са българска семка, ако ей тъй на! – профилактично едва-едва ги стиснем за гръцмуля, НАТО току-виж довтасало и отиде тя, та се не видя. Па остави другото, ами ще ни спрат западната помощ за циганите, та ще се юрнат циганите още повече да ни крадат, да плячкосват, както само те могат, та ще изпукаме не от снаряд, ами от глад... Може и сърбинът да се намеси, и ще се наложи пак нашта войска екскурзия до Пирот, Ниш и Крива Паланка да прави. И ела, гледай! То аслъ сърбинът, ако го не ступаш веднъж на дваесе години, главозамайва се. С гърка и турчина що не е тъй? Щот са прибран народ... А на сърбина от време на време се налага да му се стягат дизгините. 

    И Станчо завъртя длан покрай ухо:

    – Тоя завалия аслъ само на марсианци още не се е зъбил. И все лобут яде. Да го питаш що изтреби толкоз сърби-бошнаци... Че се дупели пред Аллах ли? Дреме му на сърбина за Аллах... Ами!

Бежанци от Косово, 30 март 1999 година

    – Не знам – навъси се тате. – Не е на добро. Тез масови гробове на жени и дребни дечурлига, на немощни стари хора, то е работа на сръбския падишах Милошевич. Бива да си червен и тепегьоз, ама чак пък толкоз...! Да изтребиш сума народ, само да е на твойто... Не-е, туй не го проумявам. Туй само хептен лош човек ще го стори.

    – Чини ми се, сърбинът няма да се меси в наште си български работи. Все едно да съветваш щерка си да не те ръфа, да я учиш дом да си нареди, а комшията да се втурне със сопа да я брани. И от кого да я брани? От тебе, дето си й баща. Не е ли тъй?

    – Не е тъй, Станчо. Не е баш тъй. Тоз мил съсед нашата Вардарска Македония от доста време си я оножда и посърбените мекерета сред наште мили братя-българи от Скопие как ще позволят момата честна да излезе, ако вдяваш кво говоря!

    – Тате бе, що значи да си я оножда?

    – Да си я гали, мойто момче – вместо тате отвърна чичо Станчо и отново посегна да си сучи мустаците.

    – А че то галенето лошо нещо ли е?

    – Ако само се галят, хич не е лошо. Кога вземат чеиза да изнасят, пак бива. Ама кога покрай чеиза почнат и на родна майка да налитат, срещу България да се зъбят, тогаз вече си е жив грабеж, синко.

    – Значи, сърбите са ни врагове, тъй ли?

    – По-лошо, Ванчо. Те са ни природени братчеди. Хем ни се падат роднини по език и нрав, хем все гледат през главата да ни прекрачат. Мислят се за по-важни, по-ербап, по-кадърни. Ама си е наша вината, че сме кротък народ, не обичаме да се ежим по кръчмарски. Ако не бяхме кротки и прибрани хора това българите, нямаше днешна България да опира в погърчени, потурчени, посърбени и порумънчени български села и градове. В нашия край, например, на всеки четирима един е внук на бежанци я от Албанските чукари, я от Вардарска Македония, я от Беломорието или от Одринска Тракия. В половин Добруджа българите са от някогашните ни земи по делтата на Дунава. Ама що са се тук преселили, от добро ли? Ти как мислиш!

    – Че къде са тия Български земи бе, чичо Станчо?

    – Накъдето и да се обърнеш, сине, ама то свършена работа. Не си струва огън да палим за стари бакии. Лошото е, дето онез съседи още си въобразяват, че малко са си отгризнали, та душа и свят им е още да си отхапят.

    – Халал да им е! – рече тате миролюбиво и двамата със Станчо блъснаха чаши, пълни догоре с ракия.

    На синия екран певачки щракат с пръсти, тръскат задник, кючек по цигански кършат. Двамата се вторачиха в тях, умълчаха се. По някое време Станчо рече:

    – Ама па весели му песните на сърбина! Усещат го живота тез хора, брей! Познавах една лепа цура*, очите ми изтекоха по нея, ама жалко. Не си, кай, муж да ми будеш, защо доста ревнив си и доста ке будеш страдати. Ай, какви знойни нощи беха! Друг се радва сега на онуй изваяно дупе, друг й хапе циците, а бачо ти Станчо се пропи от цръна туга и от све тажне песме сваку ноч**.

    – Чичо Станчо, що значи цръна туга и све тажне песме сваку ноч?

    – Не питай! – посегна, разроши ми перчема. – Сам ще узнаеш, като порастеш. За тия неща думите са бледни.

    – И гръцките са добри, особено любовните – рече тате. Сагапо-сагапо***... Их, тия бели писани гъркини!

    – Ами румънките! Знаеш ли по-дяволита на тоя свят от румънката? – усмихва се Станчо. – Като аскер край Дуранкулак със знойно влахкинче, ле-ле, че щура любов въртяхме! Мильон пъти да съм прецапал тайно граничната бразда в двете посоки все зарад туй пусто галене. 

    – И тях ги бива, особено кога закъдрят онез игриви мелодии с цигулка, флейта и окарина... За румънките съм съгласен, ала турските маанета нещо...

    – Че що им е на турските маанета! Знаеш ли ти кво значи туркиня тебе да те люби? При тях любовта, бако, не е като при зайците. Там всичко е салтанатлия. Ле-ле, че кат го завърти онуй пъпче, кат ги залюлей онез сочни цици, онез бели балдъри, гюбеци кат земе да фърля, кат върба да се кърши... де отиваме, Тотьо-о!

    – Знаеш ли? – засмя се тате. – Мисля си, че туй Балканите сме разкошно нещо. Най-ароматното вино, най-пивката ракия, най-уханните гозби и най-сладките масали**** де се точат? – Разпери ръце: – Тук, разбира се. Е, малко сме си дръпнати, чат-пат се посбиваме, ама де я таз къща без комин! Комин има ли, трябва чат-пат да пуши. 

    – Вярно – поде гостът, – но и оружие да се не вади… Туй го не чактисвам***** у сърбина. Разкървави собствения си род, че и правнуците му кръв ще рият.

    Нещо му стана на телевизора, сам превключи на втора програма. Течеше митинг на червената политическа сила с национални знамена и скандиращи тълпи пенсионери. Върху трибуната, посред аления тензух курдисали дебелана и дебеланата разпалено обяснява колко българите са гладни и няма кому да разчитат освен на комунистите.

    – Приятна женица! – почеса се Станчо зад ухо, смигна на Тотю. – Обаче капитална грешка направили другарите. Не бива тоз тлъст бъбрек за глада да бъбри. Глей-глей колко охранено! Боже, амчи то като с масур надуто!

    – Ба – отбележи сухо тате, – само бутовете й възпълнички. То е природно. Предпочитам таз вместо сушената скумрия, дет си пули зъркелите, кога лъже. – И спомена една от депутатките на БСП, които възрожденски песни пяха в обсадения от изгладнялата тълпа парламент. Бая ячки момци в оня исторически миг трошаха дограмата по пътя си, само да докопат депутатите на БСП, да им отправят съвсем лично питане.  

    Подир час Тотю и чичо Станчо бяха "вързали кънките"******. Прегърнати през рамо, деряха душната майска нощ с нестройни напеви. Концертът продължи, докато мама и Гица със заспалата Юлия на ръце се завърнаха.

    – Какво правите, бре! – рече леля с ръце на кръста.

    – Пейм бе, душко – хилят се. – Който пее, зло не мисли.

    – Ах, цъфнало й бяло кокиче – присмя се мама на тате и отиде, та го целуна.

    – Шът ма, Ленче! – дръпна се той. – Ванчо гледа.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 21 fev. 2016

_____
* Сърбо-хърв.: хубаво момиче.
** Сърбо-хърв.: от черна тъга и от всички тъжни песни всяка нощ. 
*** Гръц.: любов, любов. 
**** Тур.: сладки приказки. 
***** Диал., вероятно от тур: разбирам. 
****** Жаргон: напили се.

Story - ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДЯДО МИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАВЕЩАНИЕТО

НА ДЯДО МИ

    На стари години дядо ми, бащата на тате, се изпокара с всички, които му се мотаеха наоколо и се мазнеха. Колкото повече роднините се стараеха да му угодят, да засвидетелстват смирение и синовна обич, толкова старият Дявол по-подозрителен ставаше и с неприкрито отвращение ги пъдеше: "Ей го и тоя, завъртял ми се като муха на конска фъшкия!" Те пък, като го видеха в това негово настроение, пустосваха издалеч, че да не ги чуе: "Да пукнеш дано, дърт пергишин, та светът да се куртулиса от теб".

    Понеже и двете страни не се бояха от мене, можех да им се дивя като да съм гратисчия, през задния вход влязъл в Театъра на живота. Че си бе опак, опак си беше, ама опак с всички, а с мен не. Заради обстоятелството, че са ме кръстили на него, или че му бях първият внук, дядо само мен галеше, само с мен човешки приказваше. И едва сега започвам да го разбирам. Като детенце, си го обичах искрено, както само хлапенцата се привързват. Не понасяше лицемерие, ей това беше причината. Какво като са негова плът и кръв! Нали крояха план как да докопат бленуваното богатство, което смятаха, че е в сандъците, върху които лежи? Тъй уж го пазел. Два бяха сандъците. Като се увериха, че вече не шава, не диша, първо към тях се спуснаха. И не с ключ, с автомобилна щанга ги отвориха. Толкова припрени! Заничах изпод дивана. Братовчедите ги бяха напъдили, а мен не усетиха. 

     И какво откриха? Облигации от държавен заем: хартийки с изтекъл срок, пожълтели изрезки от вестник, вехто радио, сглобено от части Made in USA, грамофон с фуния, който се навива с ръчка и му се сменят игличките, грамофонни плочи, връзка писма от майка му, когато бил мобилизиран войник в Беломорска Тракия, избледнели фотографии на русоляво унгарско момиче с венче цветя, когато се сражавал 22-годишен при реката Драва през пролетта на 1945 година, вързопи от някогашния вестник "Патриот", кожени ботуши, с лой дебело мазани, с подметки от автомобилна гума, дълги вълнени гащи, проядени от молците, бомбе с широка периферия, умирисано на нафталин, мотоциклетна помпа, дебела колкото пожарникарски маркуч, кутийка със стъклени топчета и пумпали, с каквито днес хлапаците вече не играят, замътена лупа, пощенски марки, гердан, зеленясал пръстен от сръбски динар с гравиран надпис "Смъртта не ще ни раздели", цинков пепелник с полугола нимфа, будилник с камбанка.

    За сребърния свещник се сбиха. Другото гребяха разочаровани, та стаята на дядо замяза на склад във фалирала фирма. Погнусени, търчаха от стая в стая, изненадани, че не откриват имане. Всичко отнесоха в кофите за боклук. Па и какво да го правят! Ала виж, за свещника се сбиха.

Титулна страница

    А ето как си отиде дядо... Излязъл в пет сутринта на вратата. Покажеше ли се слънцето, светеше насреща, ама не в прозореца (защото джамлъкът бе в сянката на стълбището), а тъкмо срещу вратата на мазето, където дядо се беше сврял като лалугер. Излязъл и там паднал, пред вратата. Изглеждал като да се бори с пръстта. Ровил, драскал с нокти, устата му с пръст се напълнила. Изплашили се жените. Страшна картина, ви казвам, но в смъртта – тъй го и погребаха – лицето му защо усмихнато бе! Защо ли тъй весел беше дядо?

    Някой си Гарабед Балтаджян, пловдивски арменец, цигулар в някаква си там филхармония, нему дядо харизал къщата, чуждият човек да го обгрижва, ако се залежи. Тоя Гаро крещял на сбралите се съседи: "Ха сте го барнали, ха ще ви светя маслото!" Такава била спогодбата: ритне ли дядо бакърчето, арменецът гушва имота. Не че нашите бяха против преселването на дядо в Отвъдното, ала отведнъж излъгани се почувстваха. Чакаха имота като круша-масловка зрял, сочен в уста да им капне, не угадиха, че цигуларят бая меко, любовно някак го бара тоз имот: овошките кастри, асмичките подрязва, ката месец със син камък пръска, кладенеца почисти, рушнатия дувар доиззида...

    Майтапеха се, че е балама, дето тъй се старае, хилеха му се зад гърба, майтап си биеха с арменското му потекло. Имаха се за по-умни, по-кадърни, повече стопани от цигуларя, стаите вече  поделили, кой къде ще се настани, какво ще надгражда, какви мебели ще вкара. И тъй изпуснаха бащиното наследство, остана им, като у същински българи, един-другиго да се окайват:

    – Млади бяхме, младост не видяхме. Гонеше ни Дъртия по бахчите тор да му разхвърляме, драмяскаше ни повече от аргати. За таз къща щу камъни с ей тия ръце ме носили, щу хоросан с ей тия нозе сме бъркали. А гледай го дъртият му урунгел кому имота приписал!

    Не че бяха лакоми. Жалеха, че не си поживели на младини. Пък Дъртия, както презрително го наричаха, ги учил с труд да напредват в живота, не с далавера. Не бяха зли; яд ги бе, че изведнъж пренебрегнати се видяха. Лицемерието ли не им прости старият Дявол? Галеха го уж, а го дебнеха. И той усетил, че имотът ги дели, вместо да ги сплотява. И не че го мислели за лошо, но на нас българите породата ни е такава: българчето – проходи ли, закрепи ли се веднъж на нозе, с дебели очи взема да гледа баща и майка. Като друга историйка у приятелче от днешния ден...

    Една вечер мама и тате отидоха на банкет, уреден от шефа на хлебозавода. Отишли и родителите на Наско. Наско има братче в шести клас. Та ето какво се случило у Наскови в оназ вечер, щом братята се видели господари на къщата. Тъкмо у тях се появил нов китайски сервиз: шест чаши кристални, специално обработени и позлатени, две канички кристални, филигранна изработка, захарница кристална и прочие. И всичко – ошарено с нежна арабска дантела.

    Скучаели двамата братя. Омръзнала им телевизията, изтребили мухите, молците и комарите, сбили се, помирили се, па седнали бъдещето да огледат: кой какво си мечтае и тъй нататък. Батко му на ситния Наско казал:

    – Ей, нещастник! Знаеш ли ти, че един ден мама и тате ще ритнат бакърчето и оставаме двамата сами в тоя труден живот? Тя сега е Принцеса Даяна, той – Конан Варварина, ама вечно то няма да продължи. Ще се спаружат като сушени сливи, ще се разкекавят, ще се разболедуват, па ще се гътнат и ще опънат петалата. Айде – плеснал го по врата – да се делим братски, та като дойде оня тъжен момент, кога ритнат бакърчето, да не се бием и караме, ами всеки да си знае своето и отсега да си се грижи за него.

    Настанили се в хола, наизвадили паници, завивки, възглавници, плюшени мечета, зайчета, кукли, сокоизстисквачката, грамофона, кафеварката, ютията и всичко, що успели да дотътрят: фотьойлите, машината за миене на съдове, прахосмукачката, телевизора, нощните шкафчета, шевната машина. Довлекли хладилника, печката, компютъра. Отворил по-големият брат тетрадката си за свободни съчинения: пише-описва и на брат си обяснява:

    – Тез дъ-ъ-ъ-ъ-ълги два списъка – рекъл – са твоите дрехи, патъци, одеяла, тенджери, чинии, потници, гащи, юргани, дюшеци, шапки, чадър и ръкавици, а таз, мънзърката колонка, са моите два климатика, леката ми кола, вилата ми в Райково, моторетката на дядо и двете му ловни чифтета. Ей на! Давам ти и песа Джон с кожената каишка против кърлежи. Да не ревнеш сега като някой балък! Кучето е другар на човека, а един климатик или лека кола какъв другар може да ти бъде! Нали… Кое е по-ценно, чаткаш ли?

    – Кучето – издекламирал Наско с лъснали очета. – Кучето Джон е по-ценно. А Джон ще разбере ли, че е мой? Да не се дърпа, кога мама и тате ги заровим?

    – Ей че си прост! – присмял се бате му. – Тоз пес е дресиран, бе. Няма какво да му обясняваш. По теб се ориентира, чете ти мислите. Още не си отворил уста, и то бам – издумкал го по гърба, – вече знае какво искаш.

    Замлели шестметровия хол с камари вещи. Мъкне единият запъхтян, влачи другият с пот на чело, трупат, трудят се и чудна работа, тоя път хич не ги мързи. Което е върху килима, е Насково, останалото – на бате му, понеже двамцата се разбрали, че апартаментът ще е на Янко: един гол хамбар без човешка топлота и без обзавеждане, освен видеото, стереоуредбата, климатиците, автоматичната пералня "Бош" и сателитния приемник с триметровата антена на балкона.

    – Ако искаш камината, давам ти я – великодушно рекъл баткото, – обаче сам ще се наложи да си я изчукаш от панела.

    Накрая опрели до кристалния сервиз, гордостта на семейството. А сервизът – красив, китайски, грее с… арабските си орнаменти.

    – Една чаша на теб, една на мен – броял баткото.

    Сдърпали се обаче за каничката. Понеже захарницата трампили с голямата кана, а малката изящна каничка – бижуто на скъпия китайски сервиз, останала сам-саменичка, тъй да се рече, единична бройка, та не успели да се спогодят и се хванали гуша за гуша. И тук баткото в един момент се плесва по чело, изгряло му мъдро Соломоново решение.

    – Дай брадвата? – рекъл.

    – Що, бе! – изпищял Наско.

    – Ни моя, ни твоя!... И сме квит. Йок каничка – йок проблем! 

    – Естественннно! – грейнал ситният и се завтекъл в килера за брадвата.

    И в тоз сюблимен момент се сблъсква с нахлуващите в антрето Техни сиятелства Принцеса Даяна и Конан Варварина. Сияели двамцата одухотворени от изпитото евтино вино и ракия, от погълнатите пилешки крилца и кълки пане и от шерденчетата, като докоснали се до великото оперно изкуство, но нищо не разбрали. Отишли хората да ги видят колко са "ентелегентни", а и те – от своя страна, облечени като за бал глупаци да зърнат, да полюбопитстват като как изглеждат онез, дето хабят пари за таквиз смахнати неща, като "Концерт за пиано и виола в си-бемол мазол" от Глинка, Краставичка, Сметанка, Мусоргски, Репин, Чайников и Щраусов, "Фуга" от Хендел-Мендел Бартолди, "Танц с пищови и саби" ли беше или "Бой с ками" от Арам Хампарцумян.

    – Ко стаа ве, маскари? – ревнал Конан Варварина.

    – Бате каза да делим – изхълцал Наско.

    Наско помилвали като природно глупав и неопитен. Големите шамари отнесъл бате му Янко, че вече можел да носи на бой, пък и наистина бил в дъното на цялата далавера.

    – В моя род таквиз лакоми нямаме – изсъскала Принцесата и го уцелила с лачения сандал по рамото, дето много не боли. Обаче не й минало от това и продължила да се инфектира: – Гледай, гледай, и сирийските ми мокасинки с алуминиевия ток тръгнали да делят! – Па грабнала единия патък от страховитата купчина на малкия тарикат и цапардосала по челото баткото, тъй че на Янко му поникнал рог като на млад овен. 

    Това разправя Ламски на приятелите си, докато опитват бира в кварталното кръчме на бай Али Кьорбангьоза*. Тримата – Ванчо, Гогето и Васко Филца, за първи път са избягали от час по математика, за да пробват вкуса на онова, с което си услаждат живота истинските мъже. А бирата горчи... Докато Бангьоза върти задник наоколо, да не изфирясат, без да платят, тримата хлапаци реят очи замечтано навън, дето лудият априлски вятър разнася боклука от контейнерите за смет, вдига полите на жените, разкрива живописна гледка от синьо-виолетови меса, ватени кюлоти, гащи с дантела, че и чорапогащник, нахлузен на гол гъз.

         – Кога дядо ми Иван душа береше – обади се Ламски, – заръчаха да отида да си приказвам с него. Той пожелал. Влизам в стайчето, гледам, лежи дядо върху онез два сандъка "с имането", в тавана очи забол. Зад вратата народът слухти дума да не изтърве, а дядо с пръст пошавна, та се наведох. "Ванчо – зашушна, – виждаш ли онуй клонче най-горе на конския кестен?" "Виждам" – шепна. "А нещо там още виждаш ли, Ванчо?" Някой зад вратата се свлече; шъткат си, демек: ей сега ще изхвърчи пилето, Дъртият ще каже де е закопал имането.

         – Голяма чест – рече Гогето. – Щом още разхождаш старите патъци...

        – Ти, братче, си само акъл – ядоса се Ламски.

        – Изядоха ли те роднините? – рече Филца.

      – Още веднъж се случи да си приказвам с дядо, преди да издъхне.

        – Празни приказки! – ядоса се Гогето. – И се надигна да си ходи. 

        Ламски сякаш не го чу, продължи като на себе си:

Мохамед (570-632)**

    – И ми шепне дядо, ей тъй ми говори: "И цени Господа Бога, Иване, ама баща и майка... и тях да цениш. И не се възгордявай, не се натягай, не се престаравай. Цар да станеш, знай, власт и слава са лъжовно нещо. Не се преструвай. Боли ли те, казвай: боли ме, и по-леко ще ти размине. Радвай се и празнувай с приятели. И не се насищай да любиш. Женското, Ванчо, от Бога е пратено като звездица да грее, а я ги виж онез певачки как грухтят и цвилят, света усмърдяват. Ама те не са за обич, а са бесни побеснели, сине. По-далеч от тях! Мъжът, докато е мъж, с Дявола се бори; и като го не вижда, дири го завалията къде ли не, а Дяволът му в сърцето по турски седи с чалма на главата, Светото писание наопаки чете, настоява да биеш чело в земята и да повтаряш колко е милостив, ала човеците дели на свои и чужди, на праведни и неверници, и не го е еня кой е жесток, кой благ, ами кой колко му е предан. Вълнува го само кой ще да му служи до смърт. Животът е игра, сине, та нищо да не вземаш твърде насериозно. Но и в таз игра правила има: не лъжи, не кради и тъй нататък. Всичко наше е за грош. Докато му се нарадваш, и то взело да гние. Всичко е суета. Еднаква е оназ работа, Ванчо, и у царицата, и у магарицата".

    – Какви са тез глупости: царицата-магарицата? – втренчи се Филца.

    Гогето се изсмя:

    – И какво, открихте ли имането?

    – Да бе, със съкровището какво стана? – рече Филца.

    – Заровихме дядо. Каквото намериха, разпердушиниха го. Че и арменецът пострада. От три месеца ме следят, подпитват къде е златото. Не вярват, като им казвам, че ми говореше за конския кестен.

    – Че какво му е на конския кестен? – пак скочи Гогето. – Тъй ги увърташ…!

    – Като ми рече по-внимателно да погледна, видях, че най-горе се ветрее найлонова торба. Духа вятърът, могъщият кестен из корен се превива, а оная торба за две стотинки, като се издула, лъщи, отдалеч мами окото. "Видях я дядо!" – шепна. И той се разплака. Хълца, ама без глас.

    – Разплака се! – възкликнаха двете момчета. – Вземал си сбогом.

    – Сили няма, сълзите му се стичат. "Аз – казва, – в земята ще легна, кокалите ми на прах ще станат, годините като снежинки ще долетят и отлетят. И с вас тъй... А оназ торба пак ще се ветрее, Ванчо. Че боклукът, простотията, мили, те винаги оцеляват, докато хубавото е нетрайно."

Plovdiv, apr. 1994 - redact. 20 fev. 2016

______
* От тур.: кривогледия.
** Вж. http://www.teenproblem.net/a/159-istoria/28579-kakvo-ne-znaem-za-mohamed/ & https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%B4

Ars Poetica - ДЪЖДОВНО ПОСВЕЩЕНИЕ

        И ще се срещнем в кафенето на ъгъла надвечер в някой град, и ще бъде петък дъждовно, и ще звучи песента на Жо Дасен "Ако ти не съществуваше, щях да те измисля". Не съм сигурен тоя ли е тексът или си го доизмислям, както мене ми се ще…

    Из разговор по ICQ

ДЪЖДОВНО

ПОСВЕЩЕНИЕ

Петък вечер. И пак е дъждовно,
пак си тръгвам от работа сам
и след мене броди не спомен,
а ликът ти едва очертан.

Петък, събота, после неделя
виртуален ще съм в Интернет,
мъж нормален, току на предела –
месеци преди кръгло шейсет.

Ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.

Ей го моето наказание:
да се връщам сам у дома,
да кърви в сърцето ми рана
и да знам, че и ти си сама

и не мога нищо да сторя
в тая петъчна вечер със дъжд,
с улици, къщи и хора –
просто влюбен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
тия дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук.

Plovdiv, 22 noe. 2006 – 19 fev. 2016

Story - "ЛАМСКИ" Послеслов към част ІI

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

"ЛАМСКИ

Послеслов към част ІI

    Предполагам, някой ще реши, че Ламски е твърде злобничък към лицата, намерили място в тая ІІ част. Не се безпокойте! Тия типове се радват на цветущо здраве и добро самочувствие, независимо от вайканията и хленчовете им, а образователните заведения у нас са само един от инкубаторите в държавата България за техния обилен разплод.

    С малки изключения литературните герои тук имат свои първообрази в живота. Не ги виня, смятам ги за продукт на уродливо съзнание. Лесно е да речеш: "Такива беха времената", както се изрази преди време яко опечален о.з. армейски генерал*. Ала нали всеки отговаря за себе си!

Добри Джуров (1916-2002)

    Мародери като тук описаните шетат из Българското училище. Използвачи, страхливци, безскрупулни екземпляри като Главанаков, Миразчийска, Пошлеков, Параспуркова, Бонков не само не се свенят, но се и гордеят с "подвизите" си.

    Прототипът на Владикова днес успешно върти хотелиерски бизнес в Несебър, материално стои отлично в пространството, уважавана е; довчерашните й колеги страстно завиждат и я облазяват. До преди година-две госпожата начална учителка звънеше инкогнито от уличните телефонни автомати да плаши дечурлигата от своя клас със съд, само да не изпеят есенцията на странния й професионален подход.

    "Ще ви отведат в полицията, там ще ви вържат за една голяма желязна маса и ще ви бият-бият-бият с една много голяма гумена тояга" – тъй им говорела милата. Вестниците заради пикантерията, па и за сеир – по стар нашенски обичай, огласиха случая, но то не попречи госпожата да се пише онеправдана, от зли хора наклепана.

    Някои от героите на тия историйки говорят мръсно, без задръжки употребяват груби и цинични изрази, които не са приети в т.нар. добро общество. Това, разбира се, е срамно, неприятно и опасно за хора с деликатна душа, изнежени. Бих насочил евентуалния си опонент да се вгледа в струята под противната повърхност. Ами че това е реалната България, драги, не аквариум за декоративни рибки, България на унижените и оскърбените, не на масоните – нашенска версия Дон Корлеоне**, не на клуб "Развитие", не България на дружинката по източване на пари за новобогаташи на Републиката с красното й име "Надежда за България", ни на яко проспериращата "Мултигруп" на г-н Илия Павлов – първи български милиардер, ни на сдружения от типа "Отворено общество" за парвенюта около хранилките за интелигенти, които се чувстват граждани на света, само не граждани на своята нация: хранилки, отворени за пъстри пернати от преподобния г-н Джордж Сорос.

Джордж Сорос (1930)***

    Ако са ви свидни розовите литературни бози и локумените нюанси и ухания от продукцията на издателства като "Хермес", "Арлекин", "Бард" и пр., тая книга няма да ви свърши работа.

   Когато е на единайсет, опереният любопитен и своенравен хлапак често вижда света по долни гащи, случва се – да го види тоя свят на възрастните и съвсем без гащи. Затова най-добре да приемем живота в пищната му пъстрота, където Любовта неуморно преодолява тяхно величество Невежеството и Грандоманията, па да си пожелаем нашите деца, внуци и правнуци да проявят великодушие и да ни простят.

Plovdiv, noe. 1997 – redact. 19 fev. 2016

______
* Добри Джуров (1916-2002) - човекът, от чието влияние и авторитет като командир на някогашната партизанска бригада "Чавдар" до голямо степен се възползва Тодор-Живковата партийна, държавна и стопанска администрация.

Борис Кюркчиев (1908-2002)

** Стефан Савов (1924-2000) – от есента на 1990 г. препоръчан от доносникa на ДС Борис Кюркчиев е... назначен за лидер на една от множеството ерзац-партии след 10 ноември 1989 г., бивш председател на Народното събрание, политически шмекер и подлец от висока класа, чиято "заслуга" беше да включи в дневния ред на парламента първо възстановяване на богатствата на т.нар. реститути (потомците на едри далавераджии по царско време), а синът на някогашния бедняк беше унижен десетки години подир славния Десети ноември врат да изпъва иззад гърба на реститутите, докато новата власт му разреши демократично да се докосне до ограбения бащин имот. Вж. http://www.stefan-tcholakov.com/index.php?year=2013&id=9627&p=statiibg&title=%C5%C4%CD%C0+%C3%CE%CB%DF%CC%C0+%D4%C0%CB%D8%C8%C2%C0+%C8%CA%CE%CD%C0+%CD%C0+%C1%DA%CB%C3%C0%D0%D1%CA%C0%D2%C0+%C4%C5%CC%CE%CA%D0%C0%D6%C8%DF+-+%D1%F2%E5%F4%E0%ED+%D1%E0%E2%EE%E2+(1924-2000)

*** Американски финансист и милиардер, известен с валутни спекулации и дейността си на филантроп. Основава фондация „Отворено общество“. Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B6_%D0%A1%D0%BE%D1%80%D0%BE%D1%81

Story - ЛИЦЕ И ОПАКО

    Чешити от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес из републиката. Ужасно ги интересува какво си бъбрят хората... 

(Из послеслов към първата част "В тила" на романа "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война")

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Ярослав Хашек (1883-1923)

ЛИЦЕ И ОПАКО

    Животът е като мамина плетка – ту върви сивичко дюс, ту весело шаренее. От нова прежда, сръчен ли е плетачът, все харна работа ще излезе. Майстория обаче е от стара прежда пуловер да заплетеш. Майсторът тъй ще втъче нишки от минало и настояще, че възелчетата отвътре да останат. В Библията е писано: "Ново вино в стари мяхове не наливай!" Ама де ги тез нови мяхове?

    Младите и кадърни хора оназ стара тиня, дето пак шупна по върховете на Републиката и се носи славно като говежди лайна по бързея на Родната ни история, пропъди другаде да си дирят късмета. И нам тук остана единствено удоволствието да се дивим на нрави дивашки, прикрити зад образи слънцеобразни, прелестни на вид като нов пуловер, отдолу обаче – понеже е от старата прогнила прежда плетен, възлите личат, мъртвешки кухини зеят и се провижда през тия мъртвешки кухини фактът, че Комунизмът оттук никога не си е отивал, и хабер е нямал да си тръгва някога от нас, напротив! – разположил се е по турски в бащиния ни имот, па дърпа конците и разиграва парцалените кукли от Театъра на демокрацията като за пред нация от наивници.

    Кога реших да я приключа, тая Част ІІ от "Историйките на ученика Ламски" доста ми се съпротивяваше. Поне дузина пъти зарязвах ръкописа и захващах друго. Но какво се получаваше, моля! Героите ми се скупчваха пред блока, дето живея, в един от най-крайните квартали на Пловдив, България, Европа и света, и захващаха да скандират: "Не искаме да свършва! Не искаме да свършва!" Излизах на моя замлян от празни буркани, яко олющен от есенните дъждове и зимните сибирски ветрове балкон да ги успокоявам. Ставаше като в оназ януарска демонстрация на едни яко възторжени граждани със сини байраци и посинели устни пред местното кметство.

      Понеже било мразовито, пък те – вкочанясали, не им се прибирало с гладен тумбак в студената панелка, та заподскачали да се посгреят. Тръскат задник на място, тъпичко крещят: "Кой не скача, е червен! Кой не скача, е червен!" Чул господин кметът* врявата пред импозантната сграда на кметството, изхлузил се из претопления си кабинет да се порадва и той, па и с копринено синя златовезана кърпичка да помаха на своя народ. Нека видят гладните кой е с тях, кога гладува и зъзне тоя народ! Подскокнал веднъж и дваж господинът, понеже неудобно инак се получава: като пън да стърчиш, докато електоратът с влажен доверчив поглед те следи отдолу; току-виж, спомнили си нашенци: А бе, тоя по Татово време не се ли яко натискаше и той за партаец? Заподскачал, с оглед на туй кофти обстоятелство, господин кметът, пък балкончето – паянтово, накланя се, накланя се, накла-а-а-аня се... като пробито корито в дълбоки води се накланя, току-виж, отнесло солидния 130-килограмов мъж при така любимия му народ. Видели това (Отдолу поначало ясно се виждат тия работи!), сменили рефрена: "Леко, да не паднеш!... Ле-е-еко, да не па-а-аднеш!"... Шоу.

      Е, моите хора не скандираха баш тъй, ала в един такъв момент се видях и аз отстрани с всички ония запъхтени новопристигащи, застигащи ме без пощада анекдотични историйки, които животът неуморно сипе около простосмъртния автор в днешна България, и си рекох: А бе, драги ми Смехурко!... Твоята да не стане както някога с оня боксьор от националния отбор на Татова България, известен сред днешните таксиметрови шофьори като Дечо Докса!** Зевзек един да вземе да пошушне на Дечо, че църните арапи от Багдад пей-дават за нашите метли, редят се на опашка за по пет долара хамерикански парчето. 

    Пуснал му мухата оня, и какво се получава!

   Другите боксьорчета тъпчат в гащите мускалчета с розово масло, стекове парфюм и цигари “Булгартабак-лукс”, а нашичкият отпрашил за Багдад с огромни два брезентови куфара. Спортът си е спорт, обаче и далаверката трябва да върви... И значи, отварят на турската митница четирите му брезентови чудовища. Че като отпружинирали ония ми ти цигански метли, ела, че гледай! За малко да потрошат видеокамерите на тавана. За една бройка извън ринга да го опердашат митничарите, че майтап си бие с тяхната Република Турция.

        Споменах митница, та ми иде на ум пресен случай... Прибира се от Чикаго възрастен карловец.*** Човекът погостувал на забягналите преди години от китно Карлово двама свои левенти. Какво видял, какво ял и пил отвъд океана във Великата страна на световния империализъм, с който доскоро се бориха нашите управляващи другари, той си знае. Слиза, значи, от аероплана, и не само не му личи колко е щастлив да се върне на родна земя, ами взел и да се пеняви, че му го няма единият от седемте куфара – куфарченценце някакво с плувки за внучето Дейвид и кутия хамерикански вафли с надпис “На милата ни майчица Гюрга Кукарешкова! От брудерс Тончо и Мончо”.

        – Ай, вашта мама вагабонтска! – закрещял. – Половината свят прекосих, Атлантика преплавах и нищо ми не липса, а тук, още не съм слязъл, още не съм стъпил на родна земя, куфара ми свихте. Де ми е куфарът? Куфара си искам.

       Засуетили се митничарите, опитали да го успокоят, че на родно летище, па и баш в София… да ти изчезне куфар си е баш в реда на нещата, тъй че да не се форсира толкоз, ами мъдро да погледне на липсата, обаче оня се тръшка, блъска се по челото с юмрук и нарежда:

       – Мамицата ви българска крадлива ще разплача аз! Оттук няма да мръдна. Куфара ми! Куфара ми! Куфара ми! Искам си куфара. 

        Дават му бланка да попълни каква валута носи, какви ценности армаган от Американските съединени щати мъкне, пък той маха ръце, ежи се... Гледат го: торба кокали, а страда неистово. Казали му къде да драсне, къде да подпише, начаса обезщетение му изплатили, че за сметка на летището му заплатили и таксито до Карлово, натоварили шестте му куфара… и на изпроводяк само дето цялата администрация барабар с летците и стюардесите не се строила, докато го изпращали все така развълнуван, все така горд и неутешим.

       Тоя шушка човек шашнал даже митничарите. Архангел Михаил да го пазил, нямаше да го опази в блатото на алигаторите, в демократизирана Бългейрия. Опазила го вродената му простотия. В хастара носел зашити три хиляди долара хамерикански. Смятал да ги декларира, ама го доядяло за изчезналите вафли и плувките за внучето Дейвид. Заради тях била цялата дандания. 

    Какво щяло иначе да му се случи ли? Декларира си той доларите, обажда се господин митничарят на своя шеф, босът вдига джиесемчето от боулинг-залата в Боровец, задейства съответно мутрите от тенис-корта в Борисовата градина... Че и шофьорът на таксито щял да намаже стотина долара. Щеше да стане като в любимия лаф на Бащата на народите Йосиф Висарионович: "Нет человека, нет проблема!" Вечна му памят! 

    Ей тъй тоя наивник, неизлечимо болен от рак, човек, чийто дни и без туй били преброени, кацнал с куфарите си в Карлово цял-целеничък. Такива случаи по нашенско обаче са рядко изключение, което бетонира правилото, че блатните хищници тук от всичко печелят и винаги излизат сухи пред закона. 

    В една работа прекали ли се, отпиши я. Става като в онова училище, дето решили учителка по пеене да назначат. Прехвърляли, значи, те документите, кандидатите мерили на аптекарска везна, па си харесали едничка, хвалена и прехвалена: умна била, работна била, театър ще им направи, чистачките даже ще пеят, изобщо, с нея в училището ще е много интересно.**** 

    Наистина спрели да скучаят. По фалшивите й медицински, за да се катери като дива коза по скали и по орляци, стажант-фелдшер цял докторат можел да защити. Чистачките пропели (на умряло), докато разберат кой им отмъква препаратите за чистене. Театър направила, когато я пипнали с краден дамски костюм и пред стотина колеги се клела, че на голо под дрехата си го облякла кадифения костюм, да го премери по-точно.

Бранислав Нушич (1864-1938)

    Ето, затова не бива да се прекалява. Край! Това наистина е епилог. Авторът с не по-малко основание от дългоносия холерик господин Андерсен може да каже: Грозното патенце, това съм аз. Казвали са го и други, като оня търговец и неособено кадърен актьор Уилям Шекспир, например, вживял се в подгизналите от кръв образи на крал Ричард III и лейди Макбет, както мосю Флобер с неговото странно изявление в типичния за французин стил:“Мадам Бовари, това съм аз”. Други, и да не са си признавали, дали са достатъчни основания за подозрение, както е случаят с граф Лев Николаевич Толстой, който описва като че ли себе си чрез трагедията на романтичната госпожа Ана Каренина, или както се случило с любителя на светло пражко пиво вестникаря-орнитолог и търговец на помияри, представяни за луксозни песове г-н Хашек, когото цял-целеничък откриваме в облика на храбрия войник редника от Австро-Унгарската славна армия Йозеф Швейк. Има и такива, като присмехулния г-н Бранислав Нушич, който тъй и начева най-чудната си книга – чистосърдечно споделя, че предлага именно най-сладката част от своята лична биография.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 18 fev. 2016 

______

* Спас Гърневски (1953). Действителна история. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
** И това е действителен случай.
*** Тук само имената са променени.
**** Два действителни случая, представени наедно.