Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Story - ЛИЦЕ И ОПАКО

    Чешити от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес из републиката. Ужасно ги интересува какво си бъбрят хората... 

(Из послеслов към първата част "В тила" на романа "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война")

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Ярослав Хашек (1883-1923)

ЛИЦЕ И ОПАКО


    Животът е като мамина плетка – ту върви сивичко дюс, ту весело шаренее. От нова прежда, сръчен ли е плетачът, все харна работа ще излезе. Майстория обаче е от стара прежда пуловер да заплетеш. Майсторът тъй ще втъче нишки от минало и настояще, че възелчетата отвътре да останат. В Библията е писано: "Ново вино в стари мяхове не наливай!" Ама де ги тез нови мяхове?

    Младите и кадърни хора оназ стара тиня, дето пак шупна по върховете на Републиката и се носи славно като говежди лайна по бързея на Родната ни история, пропъди другаде да си дирят късмета. И нам тук остана единствено удоволствието да се дивим на нрави дивашки, прикрити зад образи слънцеобразни, прелестни на вид като нов пуловер, отдолу обаче – понеже е от старата прогнила прежда плетен, възлите личат, мъртвешки кухини зеят и се провижда през тия мъртвешки кухини фактът, че Комунизмът оттук никога не си е отивал, и хабер е нямал да си тръгва някога от нас, напротив! – разположил се е по турски в бащиния ни имот, па дърпа конците и разиграва парцалените кукли от Театъра на демокрацията като за пред нация от наивници.


    Кога реших да я приключа, тая Част ІІ от "Историйките на ученика Ламски" доста ми се съпротивяваше. Поне дузина пъти зарязвах ръкописа и захващах друго. Но какво се получаваше, моля! Героите ми се скупчваха пред блока, дето живея, в един от най-крайните квартали на Пловдив, България, Европа и света, и захващаха да скандират: "Не искаме да свършва! Не искаме да свършва!" Излизах на моя замлян от празни буркани, яко олющен от есенните дъждове и зимните сибирски ветрове балкон да ги успокоявам. Ставаше като в оназ януарска демонстрация на едни яко възторжени граждани със сини байраци и посинели устни пред местното кметство.

      
Понеже било мразовито, пък те – вкочанясали, не им се прибирало с гладен тумбак в студената панелка, та заподскачали да се посгреят. Тръскат задник на място, тъпичко крещят: "Кой не скача, е червен! Кой не скача, е червен!" Чул господин кметът* врявата пред импозантната сграда на кметството, изхлузил се из претопления си кабинет да се порадва и той, па и с копринено синя златовезана кърпичка да помаха на своя народ. Нека видят гладните кой е с тях, кога гладува и зъзне тоя народ! Подскокнал веднъж и дваж господинът, понеже неудобно инак се получава: като пън да стърчиш, докато електоратът с влажен доверчив поглед те следи отдолу; току-виж, спомнили си нашенци: А бе, тоя по Татово време не се ли яко натискаше и той за партаец? Заподскачал, с оглед на туй кофти обстоятелство, господин кметът, пък балкончето – паянтово, накланя се, накланя се, накла-а-а-аня се... като пробито корито в дълбоки води се накланя, току-виж, отнесло солидния 130-килограмов мъж при така любимия му народ. Видели това (Отдолу поначало ясно се виждат тия работи!), сменили рефрена: "Леко, да не паднеш!... Ле-е-еко, да не па-а-аднеш!"... Шоу.


      Е, моите хора не скандираха баш тъй, ала в един такъв момент се видях и аз отстрани с всички ония запъхтени новопристигащи, застигащи ме без пощада анекдотични историйки, които животът неуморно сипе около простосмъртния автор в днешна България, и си рекох: А бе, драги ми Смехурко!... Твоята да не стане както някога с оня боксьор от националния отбор на Татова България, известен сред днешните таксиметрови шофьори като Дечо Докса!** Зевзек един да вземе да пошушне на Дечо, че църните арапи от Багдад пей-дават за нашите метли, редят се на опашка за по пет долара хамерикански парчето. 

    Пуснал му мухата оня, и какво се получава!

   Другите боксьорчета тъпчат в гащите мускалчета с розово масло, стекове парфюм и цигари “Булгартабак-лукс”, а нашичкият отпрашил за Багдад с огромни два брезентови куфара. Спортът си е спорт, обаче и далаверката трябва да върви... И значи, отварят на турската митница четирите му брезентови чудовища. Че като отпружинирали ония ми ти цигански метли, ела, че гледай! За малко да потрошат видеокамерите на тавана. За една бройка извън ринга да го опердашат митничарите, че майтап си бие с тяхната Република Турция.

        
Споменах митница, та ми иде на ум пресен случай... Прибира се от Чикаго възрастен карловец.*** Човекът погостувал на забягналите преди години от китно Карлово двама свои левенти. Какво видял, какво ял и пил отвъд океана във Великата страна на световния империализъм, с който доскоро се бориха нашите управляващи другари, той си знае. Слиза, значи, от аероплана, и не само не му личи колко е щастлив да се върне на родна земя, ами взел и да се пеняви, че му го няма единият от седемте куфара – куфарченценце някакво с плувки за внучето Дейвид и кутия хамерикански вафли с надпис “На милата ни майчица Гюрга Кукарешкова! От брудерс Тончо и Мончо”.


        – Ай, вашта мама вагабонтска! – закрещял. – Половината свят прекосих, Атлантика преплавах и нищо ми не липса, а тук, още не съм слязъл, още не съм стъпил на родна земя, куфара ми свихте. Де ми е куфарът? Куфара си искам.

       
Засуетили се митничарите, опитали да го успокоят, че на родно летище, па и баш в София… да ти изчезне куфар си е баш в реда на нещата, тъй че да не се форсира толкоз, ами мъдро да погледне на липсата, обаче оня се тръшка, блъска се по челото с юмрук и нарежда:

       
– Мамицата ви българска крадлива ще разплача аз! Оттук няма да мръдна. Куфара ми! Куфара ми! Куфара ми! Искам си куфара. 

        
Дават му бланка да попълни каква валута носи, какви ценности армаган от Американските съединени щати мъкне, пък той маха ръце, ежи се... Гледат го: торба кокали, а страда неистово. Казали му къде да драсне, къде да подпише, начаса обезщетение му изплатили, че за сметка на летището му заплатили и таксито до Карлово, натоварили шестте му куфара… и на изпроводяк само дето цялата администрация барабар с летците и стюардесите не се строила, докато го изпращали все така развълнуван, все така горд и неутешим.


       
Тоя шушка човек шашнал даже митничарите. Архангел Михаил да го пазил, нямаше да го опази в блатото на алигаторите, в демократизирана Бългейрия. Опазила го вродената му простотия. В хастара носел зашити три хиляди долара хамерикански. Смятал да ги декларира, ама го доядяло за изчезналите вафли и плувките за внучето Дейвид. Заради тях била цялата дандания. 

    Какво щяло иначе да му се случи ли? Декларира си той доларите, обажда се господин митничарят на своя шеф, босът вдига джиесемчето от боулинг-залата в Боровец, задейства съответно мутрите от тенис-корта в Борисовата градина... Че и шофьорът на таксито щял да намаже стотина долара. Щеше да стане като в любимия лаф на Бащата на народите Йосиф Висарионович: "Нет человека, нет проблема!" Вечна му памят! 

    Ей тъй тоя наивник, неизлечимо болен от рак, човек, чийто дни и без туй били преброени, кацнал с куфарите си в Карлово цял-целеничък. Такива случаи по нашенско обаче са рядко изключение, което бетонира правилото, че блатните хищници тук от всичко печелят и винаги излизат сухи пред закона. 

    В една работа прекали ли се, отпиши я. Става като в онова училище, дето решили учителка по пеене да назначат. Прехвърляли, значи, те документите, кандидатите мерили на аптекарска везна, па си харесали едничка, хвалена и прехвалена: умна била, работна била, театър ще им направи, чистачките даже ще пеят, изобщо, с нея в училището ще е много интересно.**** 

    Наистина спрели да скучаят. По фалшивите й медицински, за да се катери като дива коза по скали и по орляци, стажант-фелдшер цял докторат можел да защити. Чистачките пропели (на умряло), докато разберат кой им отмъква препаратите за чистене. Театър направила, когато я пипнали с краден дамски костюм и пред стотина колеги се клела, че на голо под дрехата си го облякла кадифения костюм, да го премери по-точно.


Бранислав Нушич (1864-1938)

    Ето, затова не бива да се прекалява. Край! Това наистина е епилог. Авторът с не по-малко основание от дългоносия холерик господин Андерсен може да каже: Грозното патенце, това съм аз. Казвали са го и други, като оня търговец и неособено кадърен актьор Уилям Шекспир, например, вживял се в подгизналите от кръв образи на крал Ричард III и лейди Макбет, както мосю Флобер с неговото странно изявление в типичния за французин стил:“Мадам Бовари, това съм аз”. Други, и да не са си признавали, дали са достатъчни основания за подозрение, както е случаят с граф Лев Николаевич Толстой, който описва като че ли себе си чрез трагедията на романтичната госпожа Ана Каренина, или както се случило с любителя на светло пражко пиво вестникаря-орнитолог и търговец на помияри, представяни за луксозни песове г-н Хашек, когото цял-целеничък откриваме в облика на храбрия войник редника от Австро-Унгарската славна армия Йозеф Швейк. Има и такива, като присмехулния г-н Бранислав Нушич, който тъй и начева най-чудната си книга – чистосърдечно споделя, че предлага именно най-сладката част от своята лична биография.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 18 fev. 2016 
______
* Спас Гърневски (1953). Действителна история. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
** И това е действителен случай.
*** Тук само имената са променени.
**** Два действителни случая, представени наедно
. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар